пода до прозореца. Вярно, беше тясно, но много весело. През май братята си намериха нова квартира до централната баня, а Свиден и аз продължихме да живеем в Орландовци до края на семестъра. Хазяите казаха, че стаята им трябва и ние „увиснахме“ отново. През септември братята ни приютиха. Станахме отново трима Боневи и Свилен — четвърти, в една стая на ул. „Екзарх Йосиф“ № 32 чак до края на следването. Отново живеехме задружно. Стаята едва побираше четирите легла и малка масичка. За сметка на това вечерните приказки и случки, разказвани от нас, разгонваха теснотията и беднотията. Най- възрастен беше Иван. Него избрахме за Старши. Той се разплащаше с хазяйката, той ни представляваше. Една вечер, като чертаеха проекти на масичката и леглата, тримата следваха строително инженерство, Иван каза:
— Момчета, въвеждам правило в този дом.
— Какво? — в един глас запитахме тримата.
— От тази вечер всеки ще разказва по един виц. Онзи, който каже най-стария, сутринта става в шест часа, слага на печката да се вари чая, слиза долу в сладкарницата, взема четири кифли и стане ли готово, вика останалите на закуска. Ясно ли е?
— Да, ясно, — отвърнахме с половин уста.
— Прието. Пръв започвам аз, после Евлоги, Свилен и Станьо.
— Нямаме възражение, — каза Евлоги.
Започнахме да изпълняваме правилото. Отначало редовно ставах да приготвям закуската. Не знаех вицове. В института не бяха на мода и нямаше откъде да ги чуя. Понеже в квартирата почти не учех за изпити, четях вестник и участвах в приказките на съквартирантите. Купувах редовно в. „Вечерни новини“. Открих на последната страница хумористичната рубрика „Добър вечер“. Прочетох няколко вица, цяло съкровище! Отрязах ги внимателно и ги сложих в малкото джобче на сакото си. Вечерта казах не един, а два. Не ги знаеха. Сутринта нямаше да ходя до сладкарницата и да ставам половин час по-рано. Тайната запазих дълго време. После, разбира се, я споделих с тях.
Беше започнал третият семестър. В института се формираха четири факултета с много специалности. За моя изненада нямаше „Икономика и организация на строителството“, каквато специалност кандидатствах. Ами сега? Киро Златков ми каза, че двамата сме разпределени служебно в специалност „Външна търговия“. И двамата нямахме желание да ставаме „търговци“. Той ми предложи „Политическа икономия“, била хубава специалност. Отказах. Избрах по-конкретна специалност — „Народностопанско планиране“. С Киро имахме много обши дисциплини. Различията бяха по специалността. Учехме заедно, макар че живеехме отделно. Той се беше приютил при негов съгражданин на ул. „Станка Първанова“ № 5, близо до централната гара. Веднъж, като четяхме за сесията, той каза:
— Научи ли? Има правителствено решение — студент, който завърши дадена изпитна сесия с отличен, ще получи 20 на сто върху стипендията си до другата сесия.
— Чух нещо, но не съм сигурен.
— Утре ще проверя, и ако е вярно, започваме да четем усилено.
— Добре. Имаме три изпита, как няма поне два да вземем с отличен.
— Ще учим при мен. Съквартирантът ми заминава за провинцията.
Речено, сторено. Информацията се оказа вярна. Заехме се с денонощно четене и тълкуване на прочетеното. И двамата взехме изпитите с отличие. Увеличиха ни стипендиите с по 5 лева месечно. Не бяха много, но все пак помощ. И двамата нямахме други източници на средства. Майка ми ми даваше по някой лев за наема. Трябваше да работим по строежи, изкопи на канали, даже разтоварвахме вагони на гарата. Студентски неволи! И двамата се хранехме в студентския стол. За 30 дни цената на храната беше 18 лева. Вече ни оставаха не по 7, а по 12 лева. Редовно сутрин тичахме до ул. „Левски“, близо до Института, и вземахме по двойна порция шкембе чорба, а тя беше 5 стотинки. Оставаха малко пари за тетрадки, вестник, кино, театър, оперета. Така постъпвахме и всяка следваща изпитна сесия.
През лятото, в края на втората учебна година, всички студенти от курса заминахме на военна служба в „Образцов чифлик“, Русенско. Не зная кой ме беше предложил, но още на тръгване от Института, на гара София ми съобщиха, че съм назначен за помощник взводен командир на първи взвод, първа рота. Трябваше да командвам и то колеги. Това не беше в нрава ми. Докато свикна, ми беше много трудно. Единичното обучение беше още по-трудно. Младши лейтенанти и лейтенанти ни командваха, както желаеха. Не ни жалеха. Вярно, военната служба изисква ред и дисциплина и всяка несгода трябва да се понася. Но вярно е и другото — поне повече човещина да проявяваше офицерският състав. Това го нямаше при единичното обучение.
Сравнително по-леко премина офицерският стаж след четвърти курс. Колеги-студенти, във военни униформи бяхме в поделение на брега на морето край Бургас. На това място сега е разположен летният театър. Винаги, когато съм в този град, минавам край това място с добро чувство и мили спомени от военната служба. Като завършихме Института, ни връчиха военните книжки със звание „младши лейтенант“, началник продоволствено снабдяване.
През пролетта на 1954 г. се случиха две събития. Едното от тях сложи дълбок отпечатък в по- нататъшния ми живот. На 11 февруари нашата студентска група беше поканена от колежката Маргарита Николова на рожден ден. Пътувахме с тролей № 2 от ъгъла на ул. „Граф Игнатиев“ и бул. „Патриарх Евтимий“ за квартал „Хаджи Димитър“. В този квартал живееше колежката ни. На спирката на тролея до Музикалния театър се качи колежката ни Станка Борисова с едно красиво къдрокосо слабичко момиче. Не го познавах и го загледах. Някаква особена тръпка премина през мен. То не ме забелязваше. Не откъсвах поглед от него. В главата ми премина мисълта: „Ако това непознато момиче ми стане приятелка, после съпруга, как ли ще изглеждам до нея?“. Крадешком продължавах да отправям очи към стройното му тяло. С групата беше неразделният ми приятел Киро. Попитах го познава ли момичето. Даде ми кратка информация. Рожденият ден премина по студентски — бедна софра, с голяма веселба, даже и песни пяхме. На тръгване, по пътя до тролея, използвах пухкавия сняг и с една снежна топка напълних врата на момичето. Разбира се, отнесох неприятен поглед, но то ме запомни. Това беше моята цел.
След месец в Института се организира пролетна танцова забава във фоайето пред аулата. Помолих Киро да покани непознатото момиче, на което вече знаех името — Анастасия, да дойде на забавата. И тогава не бях танцьор, но добре играех танго и румба. Тримата прекарахме приятно и весело. След това с момичето се срещнахме още няколко пъти. На 24 март вечерта бяхме на кино, след което направихме поредната разходка край канала на булевард „Евлоги Георгиев“, зад Английското посолство. Наближаваше полунощ. Вечерта беше топла и приятна. Не ни се разделяше. Седнахме на пейка и приказвахме. Към полунощ се чу свирка на влак. Използвах повода да я запитам:
— Какво ще кажеш след някой месец или година с теб да вземем влака и отидем в Карнобат?
В мрака не видях лицето й и не можех визуално да отгатна ответната реакция.
— За какво да ходим?
— Да поискам съгласието на родителите ти да ми станеш съпруга.
Настъпи пауза. Мълчание. Прегърнах я и я целунах. Станахме неразделни за цял живот.
Другото събитие беше избирането ми за секретар на Вузовския съвет на ДСО „Академик“. Предложението беше на тогавашния секретар Димитър Джаров, съгласувано с Централния съвет на организацията. Джаров предложи и целия състав на съвета от 11 човека. Всички се заехме с голям ентусиазъм да умножим спортните успехи на Института. Голям принос за това имаха: Иван Шпатов, като организационен секретар, който след мен стана секретар; Милчо Добревски, като завеждащ учебно- спортната работа; Спас Георгиев; Вълчо Пройков, Георги Евгениев и други. В Института имаше добри спортисти и отбори: Георги Панов и Борис Пейчев по баскетбол, Любен Данаилов по лека атлетика, женският волейболен отбор и др.
Една година по-късно, в края на февруари 1955 г. на национално съвещание на ДСО „Академик“ в зала „България“, поех в ръцете си знамето на ВУЗ-първенец, на ДСО „Академик“. Предадох знамето на зам.- ректора професор Димитър Димитров, който също седеше в президиума. Получих в плик парична награда от 40 лева, с която почерпих колегите от вузовския съвет. Същата вечер с проф. Д. Димитров отидохме в Института. В Аулата се провеждаше отчетно-изборна конференция. Внесохме знамето. Председателстващият съобщи радостния факт под бурните ръкопляскания и „Ура!“ на присъстващите.
Годините се изнизаха неусетно. През деветия учебен семестър ми предстояха написване на дипломна работа и полагане на държавни изпити. Моята тема беше: „Използване на строителните машини в системата
