много той е загрозил лицата на хората в едно от най-престижните, за времето си, учреждения на партията! Да, тук, където четири години вложих много усилия за издигане престижа и авторитета на академията, за подобряване условията на работа на преподаватели и служители, при новата обстановка изведнъж показа своето нечисто лице посредствеността. Бацилът на посредствеността за съжаление не бе изолирано явление само в академията. От ден на ден той поразяваше все повече и повече партийни кадри в центъра и по места.
Без да се съветвам с никого, освен със съпругата си,
Още същия ден, след обяд, отидох при Стефан Вучков, зав. отдел „Финансово-домакински“ на Централния комитет на партията. Разказах му за моето намерение да се пенсионирам и помолих да ми даде за попълване необходимите документи. Отклоних настоятелните му увещания да продължа да работя.
Бях в зряла възраст — петдесет и осем години. С натрупаните знания и опит още можеше да давам своя труд и знания за просперирането на нашата държава.
Волята ми беше: трябва да напусна строя!
Неспокойни години
Новата 1990 година посрещнах със семейството си. Макар и да казвах добре съм, нищо ми няма, усмивката бе пропъдена от лицето ми. Неизвестността за утрешния ден не ми даваше покой.
Отмина една бурна, богата на събития година не само за България, но и за цялата световна общност. Настъпи новата, неизвестната, трудно предсказуемата 1990 година.
За първи път в съзнателния си живот нямах идея, мисловен план за нейното протичане в личния и обществения живот. Чаках пенсионирането ми. Липсата на ясна перспектива ме подтискаше. Бях опънат като струна на музикален инструмент. Предчувствах идващата буря в обществения живот на държавата ни.
Изминалото последно десетилетие на двадесети век за българския народ бе време сложно и противоречиво, изпълнено с противоборство между политическите опоненти, с див реваншизъм, с разрушаване на съграденото от няколко поколения и с непрестанно понижаване жизненото равнище на трудещите се.
През този период бях отстранен от партийното ръководство и участие в държавните и стопанските структури. Нямам непосредствени впечатления за тяхната работа и не мога да дам цялата истина за дейността им. Всяка истина винаги е напоена със субективизма на човека, който я изповядва. Затова тук ще си позволя да изложа моята гледна точка за събитията, протекли в най-близкото минало у нас, така както ги почувствах и преживях заедно с широк кръг приятели и граждани.
Преди всичко искам да подчертая, че всички политически сили, всички правителства през този период имат своя „достоен“ принос за разрушаване на държавността и разгрома на икономиката, за дълбокия социален, духовен и културен упадък на нашето общество. Всичко това те направиха в името на „преход“ към пазарно стопанство, при което жизненият стандарт на населението да се подобри в сравнение с годините на социалистическото строителство. Жестока илюзия! Каква жалка заблуда, рожба на непрофесионализъм и безотговорност пред българския народ, чиито очаквания не се оправдаха. Разочарованието и ерозията на доверието на народа към парламентарните сили и досегашните правителства са неоспорим факт. Те са налице.
Идните поколения ще проучат, анализират и осмислят разрушението и бедствията, нанесени на държавата след 1989 година.
Пазарното стопанство съществува от 5–7 хиляди години. Общопризнат е фактът, че исторически пазарните механизми са се изменяли и са обслужвали различни обществено-икономически формации. Те са действали преди капитализма, обслужвали са този строй, развиват се и се усъвършенстват и след него в бившите социалистически страни. Тези механизми се използват и днес в Китайската народна република, Република Куба, Виетнам, Монголската народна република, Корея. В моделите на пазарното стопанство има различия в отделните национални икономики при една и съща икономическа система. Следователно, животът категорично доказа, че пазарното стопанство не е патент на капитализма.
Историческият опит показа, че у нас до 1989 г. са използвани пазарните механизми. Ако се разгърнат нормативните актове за нова система за ръководство на народното стопанство от средата на шестдесетте години и на Указ № 56 от средата на осемдесетте години, всеки може да се убеди в това. Още по-нагледен пример е практиката в Китайската народна република. В края на седемдесетте години тя възприе курс на модернизация на социализма. Започна да се усъвършенства икономиката като основа за развитието на цялото общество. Основното в китайската реформа бе съчетаване на централизираното планиране с пазарните механизми, развитие на всички форми на собственост и ограничаване на отрицателните последици от частната собственост и пазарното стопанство, поемане на държавна и социална защита на населението и успешна борба срещу криминалната престъпност и наркоманията. Какви са резултатите? Осигуриха се високи и стабилни средногодишни темпове на икономическия растеж на брутния вътрешен продукт (БВП), изчислен по методиката на ООН — за първите 14 години от започване на реформата 8,6 на сто, а през последното десетилетие на този век — около 12 на сто.
След 10 ноември 1989 г. проблемът не беше в това: нужна ли е пазарна икономика за развитието на България. Проблемът е в това: каква да бъде тя, още по-точно — кого да обслужва — интересите на народа или на частния капитал?
Правителствата в България не продължиха да усъвършенстват социалистическите пазарни механизми, а се заеха, отначало скрито от народа, а впоследствие все по-открито и настоятелно с реставрация на капитализма. Правителството на Андрей Луканов изработи и внесе в Народното събрание Програма за преход от централизирано планиране към пазарна икономика. То, на своята XVI сесия, състояла се на 29 март 1990 г. я разгледа и прие. Както в програмата, така и в доклада на министър-председателя пред сесията се поставят задачите: „пазарът — основен регулатор на производството, размяната и потреблението“; „превръщане на някои от големите държавни предприятия в смесени предприятия с участието на наши и чуждестранни вложители“; „подготовка на нов закон за земята“; „пазарен валутен режим“ и т.н.
През 1996 г. прочетох статията „За какво плачете лицемери?“, написаха от Борис Димитров (Вж. в. „Зора“ бр. 6 от 15.Х.1996 г.), чрез която читателят се запознава с доклад, подготвен още през 1990 г. под ръководството на американците Ричард Ран и Роналд Ът и наречен „Програма Ран-Ът“. Съгласно тази програма в България ще строи „демократичен капитализъм“. В подготовката на този доклад са взели участие и 29 български икономисти с различна политическа окраска (БСП, СДС, безпартийни). Докладът-програма заляга в основата на българския преход към пазарно стопанство от капиталистически тип, с драматични последствия за българския народ.
Изводът е: след 10 ноември 1989 г. у нас се възприе погрешен „модел за преход“ към пазарно стопанство. България тръгна по пътя на капитализма, водещ до разрушителни процеси във всички сфери на обществения живот. Развързаха се нечистите ръце на „бащите“ на мафията, корупцията и организираната престъпност.
Кардинален въпрос за всеки обществен строй е: чия собственост са средствата за производство? В това се състои главното различие между обществените формации. Възприетият у нас модел на преход към пазарно стопанство даде простор за раздържавяване на собствеността „на всяка цена“. Властимащите се заеха с реализацията на тази задача. Реституциионните и ликвидационните закони, приети от Великото народно събрание, впоследствие бяха изменяни и допълвани в интерес на една или друга група фирми и
