Времето, в което живях, и хората, с които работих

Филипов.

— Отивай си на занятия, се обърна към мен Белински, и след обяд към 16 ч. ми се обади.

Тръгнах си. Бях зашеметен. Дори не казах довиждане. В катедрата колегите ме чакаха. Разказах им за случилото се. Съгласно уговорката в 16 ч. се обадих по телефона на Белински. Предложи ми да отида при него. Влязох в кабинета му. Отново, както сутринта, беше с димяща цигара в уста. Прелистваше някакви зелени папки и мълчеше. Помолих за разрешение и аз да запаля цигара. След няколко минути ми подаде една от папките и рече:

— Ето ти заповед за назначаване. Докладвах на Тодор Живков. Той каза, че такъв човек ни трябва и подписа. След една седмица ще те извика. Сега отиваш при доктора, той е в течение на въпроса.

— Защо да ходя при доктор, не съм чак толкова болен?

— Не знаеш ли на кого казваме „доктора“? Това е д-р Никола Манолов — главният секретар на Министерския съвет.

Взех купчината папки и излязох. Прекосих „Дондуков“ и намерих служебния вход на Министерския съвет. Офицерът на пропуски ме изпрати до асансьора и натисна бутона за третия етаж. Главният секретар ме посрещна любезно. Седнах край малката кръгла маса до бюрото му. Почерпи ме с кафе. Обширна беше темата на разговора ни. С наблюдателното си око д-р Манолов забеляза в мен безпокойство и запита:

— Какво те смущава?

— Много неща. Моля Ви, направете необходимото в заповедта да се добави текст, че мога да запазя правото си като асистент в института.

— Не е нужен такъв текст, но щом те смущава, ще го допълня и ще помоля заповедта да се преподпише.

Още същия ден ме настаниха в кабинет 256 в средното крило на сградата. Оставих папките, които носех, и се отправих към Централна гара, София.

Пристигнах в Перник. Прибрах се у дома мълчалив и смутен. Съпругата ми няколко пъти ме попита какво се е случило? Дълго мълчах. Помолих я да седне до мен, извадих от джоба си заповедта и я подадох.

— Как стана това?

— И аз не зная. Извикаха ме и …

— Ами института, затова ли искаше да отидеш толкова много на работа като преподавател?

— Обещаха ми да продължа като хоноруван.

— Никога не напускай научно-преподавателската си работа. Това е твоето призвание. Запомни го от мен за цял живот.

— И аз така мисля.

Подробно описах назначаването ми в Министерския съвет, защото за мен беше голямо преживяване. Такова събитие човек помни цял живот.

В материалите, които ми даде Атанас Белински, намерих:

— Стенограма от дискусията между учени и стопански дейци по докладната записка на Т. Живков „За нова система на планиране и ръководство на народното стопанство“ от 9 октомври 1963 г.;

— Решение на Бюрото на Министерския съвет от 22, 23 и 24 януари 1964 г., с което се приемат принципните положения на новата система и за провеждане на икономически експеримент в голям брой предприятия и отрасли;

— Решение за създаване към Председателя на Министерския съвет на работна група от специалисти — стопански дейци, научни работници и други, която да осигури по-нататъшно разработване на конкретните форми и средства за прилагане на новата система и да организира нейното експериментиране.

Веднага се заех с изучаване на материалите. Още първия прочит ме застави да се замисля сериозно. Значи онова, което най-много ме вълнуваше в работата ми в металургичния завод, вече се разбира и чувства в най-високите етажи на управлението на страната. Заслужава си да дам и своя личен принос!

След два дни се срещнах с Гриша Филипов. Заедно набелязахме няколко въпроса, които да се обсъдят от работната група и да се направи план за нейната работа. Съобщих му, че доктор Манолов е осигурил кабинет за работа и за заседание на групата на 2-я етаж в Министерския съвет.

Не мина и седмица, когато се проведе и заседание на правителството. То заседаваше веднъж, по изключение два пъти, месечно. Председателят на правителството — Тодор Живков, беше дошъл на това заседание. След като то приключи, Николина Попова — неговата секретарка, ме извика. Тодор Живков ме посрещна в огромния си кабинет е думите:

— Здравей, как си?

— Добре съм, адаптирам се. Благодаря Ви за доверието.

— Какво ще правим сега?

— Започнахме с подготовка на плана за работа на групата.

— Добре, ти ще работиш главно с групата. От време на време ще ме информираш. Запознай се с материалите от дискусията по новата система.

— Сега ги изучавам.

— Добре. Ти имаш практически опит. Приземявай теоретиците от групата. Приятна работа.

За първи път се срещах и разговарях с Тодор Живков.

Направи ми впечатление на земен човек.

Работната група се състоеше от:

к.ик.н. Гриша Филипов — зам.-председател на Държавния комитет за планиране — ръководител;

доц. к.ик.н. Давид Давидов — първи зам.-председател на Комитета по труда и работната заплата;

к.ик.н. Димитър Баждаров — първи зам.-министър на финансите;

проф. к.ик.н. Иван Виденов — зам.-председател на Комитета по цените при Министерския съвет;

доц. к.ик.н. Емил Христов — от Висшата партийна школа;

доц. к.ик.н. Георги Петров — от ВИИ „Карл Маркс“;

Александър Манолов — секретар на ЦС на БПС;

Георги Димов — зам.-председател на Българската народна банка.

Както се вижда, съставът на групата бе добре подбран. Всички имаха висока теоретична подготовка и заемаха отговорни държавни постове. До един бяха участвали в дискусията по Докладната записка за планиране и ръководство на народното стопанство. Изказванията им бяха съдържателни. Едно от най- хубавите сред тях бе на Емил Христов. Навярно затова бе включен в състава на групата.

Насрочено бе първото заседание на работната група. Гриша Филипов ме представи на всички присъстващи. Обсъди се примерен Правилник за стопанска дейност на предприятията и организациите, които ще експериментират новата система. Прие се и планът за работа на групата. Уточнихме се да започне съставянето на списък на около 50 предприятия, които ще експериментират. Тази задача се оказа не лека. Трябваше да се подберат предприятия и организации, които имат нормални условия за работа, реален план за годината, добро стопанско ръководство и осигурена реализация на продукцията. Посетихме предприятия и обяснихме принципите на новата система. Искахме на място да се уверим, че имат условия за работа.

С Гр. Филипов бяхме в завода за производство на обувки в София. Разяснихме каквото трябваше. Констатира се, че заводът има компетентно ръководство и може да се включи в списъка. Стана главният счетоводител на завода и рече:

— Вие казвате, че заплатата на работниците и целия колектив ще зависи от крайния стопански резултат, от реализацията на продукцията.

— Да, това е един от основните принципи, — обади се Гриша Филипов.

— Но в завода има залежали около 2 млн. чифта обувки. Какво да ги правим?

— Ще се осигури търговците да ги изкупят. От сега нататък ще произвеждате това, което пазарът изисква.

Съгласиха се. Обадих се на зам.-министъра на вътрешната търговия — Григор Ваклиев, и го помолих да уреди въпроса. След около час той ми позвъни и каза:

— В складовете на „Търговия на едро“ има залежали около 6 млн. чифта обувки. Ако купим и тези на завода, ще станат 8 млн. Какво да правя?

— Изкупете обувките на завода, ако са качествени. Занапред да се сключи договор със завода да произвежда това, което е нужно за търговските организации и населението, — предложих аз.

Въпреки трудностите, се оформи и утвърди списъкът на предприятията и организациите, които да