пот, Ото не преставаше да се усмихва, а Хофщатер добродушно повтаряше: „Изминавайте, наминавайте насам, млади хора, винаги ще се радвам да ви видя, винаги ми става драго, когато виждам истински немци… А на господин Гайгер предайте специални поздрави… През следващата седмица обещаха да ми докарат малко свинско. Кажете на господин Гайгер, че ще му запазя три килограма…“ — „Тъй вярно, господин Хофщатер — отвръщаше Ото. — Всичко ще му бъде предадено точно, не се безпокойте, господин Хофщатер… И не забравяйте, моля ви, да предадете най-сърдечни поздрави на Елза — от нас и особено от господин Гайгер…“ Те припяваха всичко това в дует чак до прага на магазина, където Андрей взе от Ото тежката пазарска чанта, натъпкана догоре с едри, свежи моркови, твърдо цвекло и сладък лук, изпод които стърчеше залятото с червен восък гърло на бутилка, а над тях бурно напираха да изскочат от чантата всевъзможни подправки — праз лук, целина, копър, магданоз и друга зеленина.
Когато свърнаха зад ъгъла, Ото остави кошницата на тротоара, измъкна голяма карирана носна кърпа и, задъхвайки се, взе да си бърше лицето, като току мърмореше:
— Чакай малко… Трябва да си поема дъх… У-уф…
Андрей запали цигара и подаде пакета на Ото.
— Откъде взехте такива моркови? — попита една минувачка в мъжко кожено палто.
— Край, свършиха — припряно й отвърна Ото. — Последните ги взехме. Вече е затворено… Ей, измъчи ме плешивият дявол… — рече той на Андрей. — Ама и аз какви ли не измишльотини му надрънках. Фриц ще ни откъсне главата, ако научи… Пък и вече забравих какво му наговорих…
Андрей нищо не разбираше и Ото му обясни накратко положението.
Господин Хофщатер, зарзаватчията от Ерфурт, цял живот е бил изпълнен с големи надежди и цял живот не му е вървяло. Когато през тридесет и втора година някакъв евреин го докарал до просешка тояга, като открил насреща голям, модерен магазин за плодове и зеленчуци, Хофщатер изведнъж осъзнал, че е истински немец, и постъпил в щурмовите отряди. Скоро кариерата му като щурмовак потръгнала и през трийсет и четвърта вече собственоръчно биел по мутрата споменатия евреин, но тъкмо когато щял да се докопа до неговото предприятие, внезапно гръмнал скандалът с разобличаването на Рем и Хофщатер също станал жертва на чистката. По това време вече бил женен и имал очарователна русичка дъщеря Елза. Изкарал криво-ляво няколко години, после го мобилизирали и тъкмо започнал да завоюва Европа, когато край Дюнкерк попаднал под бомбите на собствената си авиация и едно голямо парче заседнало в белите му дробове, така че вместо в Париж се озовал във военната болница в Дрезден, където се въргалял до четирийсет и четвърта и малко преди да го изпишат, съюзническите армади извършили онова знаменито нападение по въздуха, при което за една нощ унищожили Дрезден. От преживения ужас му опадала косата и както сам той разправял, малко се побъркал. Така че щом се върнал отново в родния Ерфурт, толкова се заседял в мазето на своята къщичка, че в това смутно време пропуснал най-подходящия момент да избяга на Запад. Когато се осмелил най-после да излезе на бял свят, всичко вече било свършило. Наистина му разрешили отново да отвори магазинчето си, но за никакво разширяване на работата и дума не можело да става. В четирийсет и шеста умряла жена му и в момент на умопомрачение той се оставил Наставника да го склони, като, всъщност без добре да разбира закъде тръгва, се преселил с дъщеря си тук. Сега малко се е посъвзел, но, изглежда, продължавал да подозира, че е попаднал в голям специализиран концлагер някъде в Средна Азия, където са изпратени всички немци от Източна Германия. С главата все още не е съвсем наред. Обожава истинските немци, убеден е, че ги подушва отдалеч, ужасно се страхува от китайците, арабите и негрите и не проумява, нито може да си обясни какво търсят те тук, но от всички най-много почита и уважава господин Гайгер. Работата е там, че по време на едно от първите си официални посещения при Хофщатер, докато Ото пълнел чантите, блестящият Фриц за малко, по войнишки, се завъртял около русокосата Елза, загубила вече всякаква надежда да си намери добра партия. И оттогава в душата на побъркания плешив Хофщатер избуяла сляпата надежда, че този великолепен ариец, опора на фюрера и страшилище за евреите, в края на краищата ще спаси нещастното семейство Хофщатер от развилнялата се стихия, като го изведе в някой тих залив.
— На Фриц какво му е? — оплакваше се Ото, докато постоянно прехвърляше тежката кошница от едната ръка в другата. — Той ходи веднъж, най-много два пъти месечно у Хофщатер, когато вече нямаше нищо за ядене: поопипа я тази глупачка и готова работа… Пък аз ходя там всяка седмица, че и по два, и по три пъти в седмицата… Че Хофщатер е глупак, глупак е, ама е делови човек, да знаеш само какви връзки има с фермерите — зеленчуците му са висококачествени и не са скъпи… Накрая съвсем се оплетох в лъжите си! Вечната привързаност на Фриц към Елза съм му осигурил. Безмилостната гибел на международното еврейство съм му осигурил. Постоянно напредване на войските на великия райх към неговата зарзаватчийница съм му осигурил… Аз самият вече се обърках, ама и него, като гледам, съвсем го шашнах. Съвестно ми е все пак, дето докарвам един побъркан старец до пълен кретенизъм. Ето на, сега ме попита: тия павиани, казва, как трябва да ги разбираме? А пък аз, без много-много да му мисля, изтърсих: десант е, казвам, арийска хитрост. И няма да повярваш — той взе, че ме прегърна и така ме засмука, сякаш цокаше от чужда бутилка…
— Ами Елза как гледа на тази работа? — полюбопитствува Андрей. — Тя нали не е побъркана?
Ото пламна като божур и ушите му взеха да мърдат.
— Елза, казваш… — той се изкашля. — И там се трепя като кон. То на нея нали й е все едно: Фриц, Ото, Иван, Аврам… На тридесет и пет години е, пък още е мома, а Хофщатер допуска до нея само Фриц и мене.
— Ама ти и Фриц сте големи мръсници — искрено се възмути Андрей.
— От това по-лошо — здраве му кажи! — съгласи се Ото натъжен. — И най-страшното е, че изобщо не мога да си представя как ще се измъкнем от тази история. Слаб човек съм, безхарактерен.
Те млъкнаха и чак до черния вход Ото само пъшкаше, като току прехвърляше кошницата от едната ръка в другата. Той не се качи горе.
— Ти отнеси това и сложи в по-голяма тенджера вода да кипне — каза Ото. — А на мен ми дай пари да прескоча до магазина, може да намеря някакви консерви. — Той се поколеба малко, без да вдига очи. — И ти такова… на Фриц… не му казвай нищо. Че душичката ми ще извади. Фриц — не го знаеш какъв е — обича всичко да бъде скрито-покрито. То пък кой ли не обича?
Те се разделиха и Андрей помъкна кошницата и чантата по задното стълбище. Кошницата така тежеше, сякаш Хофщатер я беше натъпкал с гюлета. Да, братче, мислеше си Андрей, озлобен. Що за Експеримент е това, щом се вършат такива мръсотии. Чудо Експеримент ще е с този Ото и с този Фриц. Да не им се надяваш на тия кучи синове — ни чест, ни съвест. Пък и откъде да ги имат? — помисли си той с горчивина. От вермахта ли? Или от Хитлерюгенд? Все сбирщина от кол и въже. Не, ще поговоря с Фриц! Не бива да оставям така тази работа — та нали човекът загива морално пред очите ни. А от него може да излезе човек! Трябва да излезе! В края на краищата нали той тогава ми спаси живота. Щяха да забият камата под плешката ми — и баста. Всички бяха напълнили гащите от страх, всички бяха вдигнали ръце, само Фриц… Не, това е човек! Заслужава си да се биеш за него…
Той се подхлъзна на следите от маймунските деяния, изруга и взе да гледа в краката си.
Щом прекрачи прага на кухнята, разбра, че в апартамента всичко се е променило. В трапезарията гъгнеше и стържеше патефонът. Чуваше се тракане на съдове. Тътреха се танцуващи крака. И заглушавайки всички звуци, се извисяваше познатият басов глас на скъпия Юрий Константинович: „Ти, братче, недей да ми разправяш за разните му там икономии и социологии. И без тях ще минем. А виж, свободата, братче, туй вече е друг въпрос. За свободата човек може и главата си да залага…“
На газовата печка весело кипеше вода в голямата тенджера, на кухненската маса беше приготвен току-що наточен нож, а от фурната се носеше омайният мирис на печено месо. В ъгъла на кухнята стърчаха, опрени един до друг, два набъбнали чувала от лико, а върху тях бяха метнати една омаслена и тук-таме прогорена ватенка, познатият камшик и някакви такъми. Сутрешната познайница — картечницата — също беше тука — сглобена, готова за употреба, с плосък оксидиран пълнител, стърчащ от затвора. Под масата мазно проблясваше трилитрова стъкленица водка с полепнали по нея царевични люспи и сламки.
Андрей захвърли кошницата и чантата.
— Ей, безделници! — изрева той. — Водата ври!
Басът на Давидов замлъкна, а на вратата се появи Селма — зачервена и с блестящи очи. Зад раменете й стърчеше като стена Фриц. Явно току-що бяха танцували и ариецът засега не смяташе да сваля яките си червени лапи от кръста й.
