— Имащ много здраве от Хофщатер! — каза Андрей. — Елза се безпокои, че те няма никакъв… А нали бебето скоро ще направи един месец!
— Каруцарски шеги! — заяви Фриц с отвращение, но си прибра лапите. — Къде е Ото?
— Ама водата наистина ври! — учуди се Селма. — Какво ще правим сега с нея?
— Вземи ножа — каза Андрей — и заточвай да белиш картофите. А ти, Фриц, струва ми се, много обичаше картофена салата. Така че захващай от за работа, пък аз ще отида да се включа в ролята си на домакин.
Той се запъти към трапезарията, но на прага го спря Изя Кацман. Лицето му сияеше от възторг.
— Слушай — прошепна той, кикотейки се и пръскайки слюнки. — Откъде го измъкна този невероятен тип? Там, при тях, на фермите било същински Див запад! Американска волница5!
— Руската волница не е по-лоша от американската — недружелюбно го отряза Андрей.
— Ами да! Ами да! — развика се Изя. — „Когато еврейското казачество въстана, в Биробиджан следваше преврат подир преврат, а който рече да завземе нашия Бердичев, на него циреи на корема ще изникнат!..“
— Стига — сурово го прекъсна Андрей. — Не обичам тия работи… Фриц, поеми командуването над Селма и Кацман и се поразмърдайте, че умирам от глад — прималява ми вече… И не крещете в кухнята, защото Ото има да чука на вратата. Той прескочи за консерви.
Като въведе по този начин ред, Андрей побърза към трапезарията и първата му работа беше да се прегърнат и здраво да си стиснат ръцете с Юрий Константинович. Все така румен и издаващ силна миризма, Юрий Константинович стоеше в средата на стаята, разкрачил крака в грубите си кирзови ботуши и подпъхнал длани под войнишкия си колан. Очите му бяха весели и малко буйни — такива очи Андрей често беше виждал у безгрижните хора, които обичат здравата да поработят, добре да пийнат и от нищо на тоя свят не се страхуват.
— Ей ме на! — каза Давидов. — Пристигнах значи, както ти обещах. Стъкленицата видя ли? За тебе е. Картофите и те са за тебе — два чувала. Даваха ми за тях, нали разбираш, едно нещо. Ама не, викам, си, за какъв дявол ми е това. Я по-добре да ги отнеса на добрия човек. Живеят те те тука в своите каменни чертози и направо гният, бял свят не виждат… Знаеш ли, Андрей, ей на?, тъкмо сега разправям на Кенши, на японеца де, я плюйте на всичко, му казвам, момчета! Че каква работа имате тука? Събирайте хлапетиите, жените, момите и хайде всички при нас…
Кенши, все още в униформа след дежурството, но разкопчан и разгърден, непохватно, само с едната си ръка, подреждаше разнородните чинии и прибори на масата. Лявата му ръка беше бинтована. Той се усмихна и закима на Давидов.
— Така ще свърши всичко, Юра — каза той. — Ето на, сега ще последва нашествие на калмарите и тогава всички до един ще цъфнем при вас, на блатата.
— Ама че що трябва да чакате тия… как бяха… Абе плюйте на тия калмари. Ей на, утре заран тръгвам на ранина без товар, каруцата е празна, място има три семейства да кача. Ти нали не си семеен?
— Боже опази — каза Андрей.
— Ами това момиче? Или то не е твое?
— Нова е тука. Снощи пристигна.
— Че какво още искаш? Приятна госпожица, приветлива. Вземай я и да вървим, а? Какъв е въздухът там да знаеш. И мляко има. Тъй като те гледам, сигурно цяла година вече не си пил току-що издоено мляко. А пък аз, на?, всичките ги питам, защо тука, при вас, няма мляко по магазините? Само аз имам три крави, това мляко и на държавата го предавам, и сам го пия, и свинете храня с него, и на земята го изливам… Като се заселиш при нас, нали разбираш, събуждаш се сутрин да вървиш на полето, а пък тя, твоята де, ти носи гърне с топло, току-що издоено от кравата мляко, а? — Той взе яко да му намига с двете очи поред, засмя се високо, тупна Андрей по рамото и като стъпваше здравата, та чак дъските проскърцваха, прекоси стаята, спря патефона и се върна. — А въздухът ни какъв е! То при вас и въздух не е останал, туй ваш’то е зверилник, туй ви е и всичкият въздух… Кенши, какво толкова се престараваш? Я извикай момата, нека нареди съдините.
— Тя бели картофи — каза Андрей, като се усмихна. После се сепна и взе да помага на Кенши. Свой човек беше Давидов. Чувствуваше го толкова близък, сякаш се познаваха от цяла вечност. А защо пък, щом е тъй, да не запраши към блатата? С мляко, без мляко, а животът там сигурно трябва да е по-здравословен. Я го виж какъв здравеняк е — като паметник!
— Някой чука — съобщи Давидов. — Да отворя ли, или ти ще идеш?
— Ей сега — каза Андрей и тръгна към входната врата. На прага стоеше Уан — вече без ватенка, с дълга до коленете синя риза от копринена подплата, увил около главата си памучна кърпа.
— Докараха кофите! — рече той, радостно усмихнат.
— Да ги вземат дяволите — не по-малко радостно отвърна Андрей. — Кофите ще почакат. Ти защо си сам? Мейлин къде е?
— В къщи е — каза Уан. — Много е уморена. Спи. Синът нещо не е добре.
— Влизай де, защо стоиш… Ела да те запозная с един добър човек.
— Ние вече се запознахме — рече Уан, влизайки в трапезарията.
— А, Ваня! — викна Давидов, зарадван. — И ти си тука! Знаех си аз, че Андрей е добро момче — каза той, обръщайки се към Кенши. — Я виж, все добри хора се събират при него. Тебе да вземем или онова еврейче… как му викаха… Е, сега вече ще падне страхотна веселба! Ще ида да видя какво се туткат още там. Уж никаква работа няма за вършене, пък те, разбираш ли, току се разработиха…
Уан бързо избута Кенши от масата и се захвана ловко и грижливо да пренарежда приборите. Кенши взе да си оправя превръзката със свободната ръка и със зъби. Андрей се втурна да му помага.
— А Доналд защо не идва още? — попита той загрижено.
— Заключил се е — обади се Уан. — Нареди да не го безпокоим.
— В последно време, момчета, нещо мрачен ми изглежда. Е, да е жив и здрав. Слушай, Кенши, какво ти е на ръката?
Лицето на Кенши се изкриви в болезнена гримаса и той отвърна:
— Един павиан ме докопа. Ама че мръсник — чак до костта ме ръфна.
— Хайде бе? — остана като гръмнат Андрей. — А на мен ми се стори, че са едни такива мирни…
— Мирни, мирни, ама… И тебе да те хванат и да ти надяват нашийник…
— Какъв нашийник…
— Заповед номер петстотин и седем. Всички павиани в града да бъдат зарегистрирани и да се снабдят с нашийници и номер. Утре ще започнат да ги раздават на населението. Та ние значи белязахме двайсетина парчета, а останалите ги прогонихме в съседния район, нека ония се оправят с тях. Какво си ме зяпнал така?… Я давай още чаши, чашите не стигат…
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Когато изключиха слънцето, цялата компания вече бе доста на градус. В мигновено настъпилата тъмнина Андрей се измъкна иззад масата и като срита някакви тенджери, оставени на пода, пипнешком се добра до електрическия ключ.
— Н-не се плашете, мила фройлайн — мънкаше под носа си Фриц зад гърба му. — Тука винаги е така…
— Да бъде светлина! — обяви Андрей, като изговаряше бавно думите с надебелелия си език.
На тавана грейна прашна лампичка. Светлината бе мижава като във входа на блока. Андрей се обърна и огледа сборището.
Всичко бе наред. Начело на масата, на високата кухненска табуретка седеше, леко поклащайки се, Юрий Константинович Давидов, преди половин час веднъж завинаги станал за Андрей чичо Юра. В здраво стиснатите зъби на чичо Юра димеше грамадна цигара, който сам си свиваше, с дясната си ръка бе сграбчил
