острата вълнена прежда. Те танцуваха и той я държеше за хълбоците, а тя, обгърнала с длани лицето му, разправяше, че той е чудесен и много й харесва, за да й се отблагодари той пък й каза, че я обича и че винаги я е обичал, и отсега нататък ще бъде само с нея… Чичо Юра блъскаше с юмрук по масата и като обяви: „Нещо май застудя, не е ли време да пийнем…“, прегърна вече съвсем клюмналия Уан и три пъти здравата го разцелува по стар руски обичай. После Андрей се озова в средата на стаята, а Селма отново седеше на масата, замерваше разкисналия се Уан с хлебни топчета и го наричаше Мао Дзедун. Тогава на Андрей му хрумна да изпее „Москва-Пекин“ и той веднага изпълни тази прекрасна песен с буйна страст и вдъхновение, а след това изведнъж се оказа, че те двамата с Изя Кацман стоят един срещу друг, страшно ококорени, все повече и повече понижават гласовете си до зловещ шепот и повтарят, сочейки с пръст нагоре: „Ш-шт, чуват ни!.. Ш-шт, ч-чуват ни!..“ Сетне двамата с Изя, кой знае как, се оказаха натикани в едно кресло, а пред тях на масата, клатейки краката си, седеше Кенши и Андрей разпалено му втълпяваше, че е готов на каквато и да било работа, тук всяка работа носи голямо удовлетворение на човека и той се чувствува чудесно, работейки като боклукчия.
— Ето аз съм боклук… чия! — с голямо затруднение произнасяше думите той. — Боклук… чия!
А Изя, пръскайки слюнки в ухото му, упорито ломотеше нещо неприятно, нещо обидно: уж той, Андрей, всъщност просто изпитвал сладострастно унижение, че е боклукчия („… Да, аз съм боклук… чия!“), той е толкова умен, начетен, способен, подходящ е за нещо къде-къде по-голямо и въпреки това търпеливо и с достойнство, не като разните му други там, носи тежкия си кръст… После се появи Селма и тутакси го утеши. Беше гъвкава и ласкава и правеше всичко, което той искаше, и не му противоречеше и оттук нататък в усещанията му се появи сладостна гибелна пропаст, а когато се измъкна от тази пропаст, устните му бяха подпухнали и сухи, Селма вече спеше на неговото легло и той по бащински придърпа полата й, зави я с одеялото, пооправи собствените си дрехи и изобщо външния си вид и с бодра стъпка отново влезе в трапезарията, препъвайки се по пътя в протегнатите крака на нещастния Ото, който спеше на стола в ужасно неудобната поза на човек, застрелян в тила.
На масата вече се мъдреше трилитровата стъкленица и всички участници във веселбата я бяха наобиколили, подпрели разчорлените си глави, и дружно припяваха полугласно: „Там, в глу-ухата степ, пощальонът замръзваше…“, и от воднистите арийски очи на Фриц се ронеха огромни сълзи. Андрей тъкмо се канеше да се присъедини към хора, когато някой почука на вратата. Той отвори — някаква жена със забрадка, по долна риза и обувки на бос крак попита дали портиерът с тук. Андрей разтърси Уан, за да го събуди, обясни му къде се намира и какво се иска от него, Уан го изслуша внимателно, благодари и си тръгна, тътрейки краката си. Останалите допяха „пощальона“ и чичо Юра предложи да пият, „та в къщи да няма гълчава“, но в този момент стана ясно, че Фриц спи и затова не могат да се чукнат с него… „Е, край — каза чичо Юра. — Тая значи ще бъде последната…“ Но преди да пийнат за последно, Изя Кацман, станал изведнъж необичайно сериозен, изпълни сам още една песен, в която на Андрей не всичко му беше ясно, но чичо Юра, изглежда, напълно я разбра. Песента имаше припев „Аве, Мария!“ и една страшно зловеща, сякаш от друга планета, строфа:
Щом Изя завърши песента, за известно време се възцари мълчание, после чичо Юра внезапно стовари със страшен трясък тежкия си като гюлле юмрук върху масата, дълго и невероятно цветисто изпсува, след което грабна чашката си и я пресуши без всякакви тостове. А Кенши по някаква асоциация, разбираема само за него, с изключително неприятен, писклив и яростен глас, изпя друга, явно маршова песен, в която се разказваше, че ако всички японски войници едновременно започнат да пикаят връз Великата китайска стена, над пустинята Гоби ще се появи дъга; че днес императорската армия е в Лондон, утре ще бъде в Москва, а на сутринта ще пие чай в Чикаго; че синовете на Ямато са се заселили край бреговете на Ганг и ловят с въдици крокодили… После млъкна, опита се да запали цигара, счупи няколко клечки и ненадейно започна да разправя за една девойка, с която ходел на Окинава — тя била на четиринадесет години и живеела в къщата отсреща. Веднъж пияни войници я изнасилили, а когато баща й отишъл да се оплаче в полицията, дошли жандармеристите, арестували него и момичето и Кенши повече никога не ги видял…
Всички мълчаха, когато в трапезарията надникна Уан и повика Кенши.
— Такива ми ти работи… — омърлушено рече чичо Юра. — Погледни само: какво е на Запад, какво е в Русия, какво е при жълтите — навсякъде едно и също. Що е власт, неправедна е. Не, братлета, нищо не съм загубил там. Тука съм си по-добре…
Кенши се завърна бледен и загрижен и взе да търси колана си. Униформата му вече беше закопчана догоре.
— Да не би да е станало нещо? — попита Андрей.
— Да. Станало е — рязко отвърна Кенши, намествайки кобура си. — Доналд Купър се е застрелял. Преди около един час.
Част втора
СЛЕДОВАТЕЛ
ГЛАВА ПЪРВА
Андрей внезапно почувствува ужасно главоболие. С отвращение смачка димящата цигара в препълнения пепелник, издърпа средното чекмедже на бюрото и погледна дали вътре има хапчета. Нямаше нито едно. Върху старите разбъркани книжа лежеше голям армейски пистолет, по ъглите в оръфани картонени кутийки се гушеха всякакви канцеларски джунджурийки, търкаляха се огризки от моливи, разсипан тютюн и две скъсани цигари. От всичко това главоболието му само се усили. Андрей затръшна чекмеджето, подпря главата си с ръце, така че пръстите му да закриват очите, и през процепите между тях взе да гледа Питер Блок.
Питер Блок, по прякор Керкенеза, седеше в далечината на табуретка, смирено положил червените си лапички на кокалестите колене, и равнодушно примигваше, като от време на време се облизваше. Той явно не страдаше от главоболие, но затова пък очевидно беше жаден. И сигурно му се пушеше. Андрей с усилие откъсна дланите си от лицето, наля си топла вода от гарафата и преодолявайки спазмите в стомаха, изпи половин чаша. Питер Блок се облиза. Сивите му очи бяха все така безизразни и празни. Само грамадната хрущялеста адамова ябълка слезе по тънкия му мръсен врат, стърчащ изпод разкопчаната яка на ризата, и после отново подскочи към брадичката.
— Е, и? — попита Андрей.
— Не знам — дрезгаво отвърна Керкенеза. — Не помня нищо такова.
„Мръсник — помисли си Андрей. — Животно.“
— Как става така? — учуди се той. — В бакалницата на Вълнената улица сте работили; кога сте работили — помните, с кого сте работили — помните. Добре. В кафенето на Драйдъс сте работили, кога и с кого — също помните. А за магазина на Хофщатер сте забравили. Нали това е последната ви работа, Блок.
— Съвсем не знам, г-н следовател — възрази Керкенеза с глас, изпълнен с отвратително уважение. — Извинявам се, ама трябва някой да ме е наклепал. Та аз, щом загазихме с Драйдъс и щом
