— Следователят Воронин — рече той през зъби.
— Мартинели — отвърна глух глас на човек, страдащ от задух. — Елате при мен. Незабавно.
Андрей затвори телефона. Беше ясно, че шефът ще му чете грандиозно конско евангелие, но се радваше, че сега ще излезе от този кабинет — по-далеч от обезумелите очи на Керкенеза, от свирепо издадената челюст на Фриц, от тази сгъстяваща се атмосфера на килия за изтезания. За какво му беше всичко това… гестапо, Химлер…
— Шефът ме вика — каза той с някакъв чужд, скрибуцащ глас, машинално издърпа чекмеджето на бюрото и сложи пистолета си в кобура, за да бъде формен, както го изискваше редът.
— Желая ти успех — подхвърли Фриц, без да се обръща. — Аз ще остана тук, не се безпокой.
Андрей забързано тръгна към вратата и излетя като стрела от кабинета. Под мрачните сводове на коридора цареше прохладна тишина, на дългата градинска пейка под строгия поглед на дежурния седяха неподвижно някакви дрипави типове. Андрей тръгна покрай затворените врати изследователските кабинети, прекоси стълбищната площадка, където няколко млади следователи от последния набор, димейки като комини с цигарите си, разпалено обясняваха един на друг делата си, качи се на третия етаж и почука на вратата на шефа.
Шефът беше мрачен. Дебелите му бузи бяха провиснали, а редките зъби заплашително оголени, той дишаше тежко, със свистене през зиналата си уста и гледаше Андрей изпод вежди.
— Седнете — промърмори шефът.
Андрей седна, сложи ръце на коленете си и се вторачи в прозореца. Прозорецът беше с решетки и отвън беше непрогледна тъмница. Вече трябва да е единадесет часът, помисли си той. Сума време загубих с този мръсник.
— Колко дела имате сега? — попита шефът.
— Осем.
— Колко смятате да приключите до края на тримесечието?
— Едно.
— Лошо.
Андрей замълча.
— Лошо работите, Воронин. Лошо! — дрезгаво рече шефът. Задухът доста го мъчеше.
— Знам — покорно каза Андрей. — Все още не мога да вляза в релсите.
— Крайно време е! — Гласът на шефа се повиши до свистящо съскане. — Я колко отдавна работите при нас, а сте приключили някакви три жалки дела. Не изпълнявате дълга си пред Експеримента, Воронин. А има от кого да се поучите, с кого да се посъветвате… Вижте например как работи вашият приятел, имам предвид… ъ… имам предвид Фридрих… ъ-ъ… Той, разбира се, си има своите недостатъци, но вие няма защо да заимствувате тъкмо недостатъците му. Можете да възприемате от него и достойнствата му, Воронин. Двамата дойдохте заедно при нас, а той вече е приключил единадесет дела.
— Аз не мога така — навъсено рече Андрей.
— Учете се. Трябва да се учите. Ние всички се учим. Този вашият… ъ-ъ… Фридрих също не е завършил юридически курсове, а работи и при това не работи лошо… Ето вече стана старши следовател. Има предложение да го направят заместник-началник на криминалния отдел… Да. А от вас, Воронин, не са доволни. Докъде например стигнахте с делото за Зданието?
— Доникъде — каза Андрей. — Че то не е никакво дело. То е такава безсмислица, направо чиста мистика…
— Че как така ще е мистика, щом има свидетелски показания? Щом има потърпевши? Хора изчезват, Воронин! Хора!
— Не мога да разбера как може да се разследва дело, основано на легенди и слухове? — мрачно отбеляза Андрей.
Шефът се закашля напрегнато и гърдите му засвистяха.
— Трябва да си поразмърдате малко мозъка, Воронин — изхриптя той. — Слухове, легенди казвате. Добре. Всичко е обвито в мистика. Да. А защо? Кому е потребно това? Откъде са се взели тези слухове? Кой ги е пуснал? Кой ги разпространява? Защо? И най-важното — къде изчезват хората? Разбирате ли ме, Воронин?
Андрей събра кураж и каза:
— Разбирам ви, шефе. Но това дело не е по силите ми. Предпочитам да се занимавам с обикновените престъпници. Градът гъмжи от негодници…
— А пък аз предпочитам да отглеждам домати! — каза шефът. — Умирам за домати, ама тук, кой знае защо, човек не може да ги намери и за цял чувал пари… Вие сте на служба, Воронин, и никой не се интересува от вашите предпочитания, възложено ви е делото на Зданието и моля благоволете да го разследвате. Че сте вързан в ръцете, и сам го виждам. При други обстоятелства изобщо не бих възложил на вас делото за Зданието. Но сега ви го възлагам. Защо? Защото сте наш човек, Воронин. Защото вие тук не отбивате номера, а се сражавате! Защото сте дошли тук не заради себе си, а заради Експеримента. Такива хора са малко, Воронин. И затова ще ви разкажа нещо, което не е редно да знаят служителите от вашия ранг.
Шефът се отпусна в креслото, помълча, гърдите му започнаха още по-силно да свистят и устата му съвсем зейна.
— Ние водим борба с гангстерите, изнудвачите, хулиганите — това всички го знаят, това е добре, това е нужно. Но за нас опасност номер едно не са те, Воронин. Първо, тук съществува едно такова, природно явление което се нарича Антиград. Чували ли сте? Не сте чували. И правилно. Не трябва да сте чували. И никой да не го е чул от вас! Ясно ли е? Това е служебна тайна с две нули отпред. Строго секретно. Антиградът. Има сведения, че на север съществуват някакви селища, едно, две, няколко — не се знае колко са. А на тях им е известно всичко за нас! Възможно е нашествие, Воронин. Опасността е голяма. Край на нашия град. Край на Експеримента. Има случаи на шпионаж, правени са опити за саботаж, за диверсии и за разпространяване на панически и позорящи слухове. Ясно ли е положението, Воронин? Виждам, че е ясно. По-нататък. В нашия град редом с нас живеят хора, дошли тук не заради Експеримента, а с други, повече или по-малко користни подбуди. Нихилисти, духовно затворили се в себе си хора, разни елементи, загубили всякаква вяра, анархисти. Активни сред тях са малко, но дори и пасивните представляват реална опасност. Подкопават морала, рушат идеалите, опитват се да настройват едни слоеве от населението срещу други, проповядват гибелен скептицизъм. Например такъв е вашият добър познат, някой си Кацман…
Андрей трепна. Шефът строго го погледна през подпухналите си клепачи, помълча и повтори:
— Йосиф Кацман. Интересна личност. Има сведения, че често се отдалечава от града в северна посока, пребивава там известно време и се завръща обратно. При това пренебрегва преките си задължения, но това вече не е наша работа. По-нататък. Водят се разговори тук и там. Това трябва да ви е добре известно.
Андрей неволно кимна, но изведнъж се усети и лицето му се вкамени.
— Сетне. Следва най-важното за нас. Забелязан е близо до Зданието. Два пъти. Един път са го видели да излиза оттам. Предполагам, че посочих добър пример и сполучливо свързах Кацман с делото за Зданието. Трябва да се заемете с това дело, Воронин. Това дело, Воронин, в момента не мога да го възложа на никой друг. Има хора, верни като вас и значително по-добри професионалисти, но те са заети. Всички. Всички до един. И са заети до гуша. Така, че форсирайте делото за Зданието, Воронин. От другите дела ще се постарая да ви освободя. Утре точно в шестнадесет часа ще се явите при мен и ще доложите вашия план. Сега вървете.
Андрей стана.
— Да! Един съвет. Препоръчвам ви да обърнете внимание на делото за Падащите звезди. Настоятелно ви съветвам да го сторите. Може да имат връзка. Това дело сега го разследва Чачуа, наминете при него, запознайте се с делото. Посъветвайте се.
Андрей неволно се поклони и се запъти към изхода.
— И още нещо! — Шефът спря Андрей до самата врата. — Имайте предвид, че към делото за Зданието проявява специален интерес главният прокурор. Специален! Така, че освен вас с тази работа се занимава и ще се занимава още някой от прокуратурата. Постарайте се да не правите грешни стъпки, продиктувани от личните ви наклонности или пък от недоглеждане. Свободен сте, Воронин.
