Доста бързо били открити свидетели, които твърдели, че преди да изчезнат, хората влизали в някаква сграда, според описанията тя била една и съща, ала — кой знае защо — различните свидетели давали най-различни показания за нейното местоположение. Йозеф Хумболт, 63-годишен, бръснар, пред очите на своя познат Лео Палтус влязъл в едно триетажно здание от червени тухли на ъгъла на Втория Десен булевард и Сивокаменната улица и оттогава вече никой не бил виждал Йозеф Хумболт. Някой си Теодор Бух дал показание, че изчезналият по-късно Семьон Заходко, 32-годишен, фермер, влязъл в напълно отговарящо на това описание здание, но то вече се намирало на Третия Ляв булевард, близо до католическата църква. Давид Мъгърдичян разказвал, че срещнал на Глинобитната улица своя отдавнашен приятел и колега Рей Дод, 41-годишен, асенизатор. Те постояли, побъбрили си за реколтата, за семейните проблеми и за други неутрални неща, а после Рей Дод казал: „Почакай малко, трябва да се отбия до едно място, ще гледам бързо да се върна, ако след пет минути не изляза, тръгвай си — значи ще се забавя…“ Той влязъл в някакво здание от червени тухли с прозорци, замазани с вар. Мъгърдичян го чакал четвърт час, но не го дочакал и си тръгнал, а що се отнася до Рей Дод, той изчезнал безследно и завинаги…
Червената тухлена сграда фигурирала в показанията на всички свидетели. Едни твърдели, че тя е триетажна, други — че е на четири етажа. Едни обръщали внимание на прозорците, замазани с вар, други — на прозорците с решетки. И нямало двама свидетели, които да твърдят, че тази сграда се намира на едно и също място.
В града плъзнали слухове. На опашките за мляко, в бръснарниците и фризьорските салони, в нощните заведения със зловещ шепот се предавала от уста на уста нова-новеничка, току-що родена легенда на страшното Червено здание, което си скита из града, нарежда се някъде сред обикновените сгради, разтваря вратите си каго зинала паст и се притаява в очакване на лекомислените. Появили се приятели на роднините на едни познати, които успели да се изтръгнат и да се спасят от ненаситната тухлена утроба. Те разказвали ужасни неща и за доказателство показвали белезите и счупените си кости в резултат на скоковете от втория, третия и даже четвъртия етаж. Според слуховете и легендите вътрешността на сградата била празна — там не се спотайвали нито грабители, нито садисти маниаци, нито космати гадини кръвопийци. Но коридорите внезапно се свивали като каменни черва, мъчейки се да сплескат жертвата; подовете неочаквано се разтваряли и под краката зейвали дълбоки черни ями, от които струяло ледено гробищно зловоние; незнайни сили гонели човека по мрачните стесняващи се проходи и тунели, докато се заклещи в най-тясната каменна пролука — а в пустите стаи с раздрани тапети, сред падналата от тавана напластена мазилка зловещо доизгнивали натрошени кости, стърчащи изпод втвърдилите се от кръв дрипи…
Отначало Андрей дори прояви интерес към това дело. Отбеляза с кръстчета онези места върху картата на града, където бяха видели Зданието, опита се да открие някаква закономерност в разположението на кръстчетата, най-малко десетина пъти ходи да оглежда местата и всеки път намираше или двор с изоставена градинка, или празно място между къщите, или обикновена жилищна сграда, в която нямаше нищо загадъчно или мистериозно.
Смути го фактът, че никой нито веднъж не бе виждал Червеното здание денем, на светло; смути го, че много от свидетелите са били повече или по-малко пийнали, когато са видели Зданието; смутиха го малките, но почти задължителни противоречия едва ли не във всички показания и най-вече го смута пълната безсмисленост и нелепост на това, което ставаше.
Изя Кацман навремето бе рекъл по този повод, че милионният град, лишен от систематична идеология, неизбежно си създава собствени митове. Това звучеше убедително, ама нали хората действително изчезваха! Разбира се, не беше кой знае колко трудно човек да изчезне в този град. Достатъчно бе някой да го бутне в пропастта и с това да заличи всякакви следи. Обаче кому и защо бе нужно да бута в пропастта някакви си бръснари, възрастни шивачки и дребни търговци? Хора без пари, без реноме, на практика без врагове? Кенши веднъж бе изказал абсолютно трезвото и логично предположение, че ако Червеното здание наистина съществува, то вероятно е съставна част от Експеримента и няма никакъв смисъл да се търси обяснение на това, което става — Експериментът си е Експеримент. В края на краищата Андрей също възприе тази гледна точка. Бе затънал в работа до гуша, а в това време делото за Зданието набъбна до хиляда страници и той го набута в дъното на касата, като го измъкваше от дъжд на вятър само за да прибави към него поредното свидетелско показание.
Днешният разговор с шефа обаче тласна разследването в съвсем нова и многообещаваща посока. Ако в града наистина имаше хора, които са си поставили (или са получили от някого) задачата да създадат сред населението атмосфера на паника и терор, твърде много неща в делото за Зданието се изясняваха. В такъв случай противоречията в показанията на така наречените свидетели лесно можеха да се обяснят с изопачаването на слуховете при разпространяването им. Изчезванията на хора се превръщаха в обикновени убийства с цел да се засили атмосферата на терор. В хаоса от дрънканици, боязливи шушукания и измислици сега вече трябваше да се търсят постоянно действуващи източници, центрове за разпространяване на зловещата мълва…
Андрей взе чист лист и се захвана бавно, дума по дума, точка по точка да нахвърля черновата на плана. След известно време се получи следното.
Главна задача: да се открият източниците на слухове, да се арестуват тези източници и да се разобличен ръководният им център. Основни средства: повторно да се разпитат всички свидетели в трезво състояние, дали по-рано показания; като се тръгне по веригата от човек на човек, да се разкрият и да се разпитат лицата, които твърдят, че уж са били в Зданието; да се разнищят възможните връзки между тези лица и свидетелите… Да се имат предвид: а) агентурните данни; б) противоречията в показанията…
Андрей захапа молива, постоя известно време с присвити очи, загледан в лампата, и си спомни още нещо: да се свърже с Петров. Навремето този Петров му извади душата. Изчезна жена му и той, кой знае защо, реши, че е била погълната от Червеното здание. Оттогава Петров захвърли всичко друго и се зае да търси това Здание — пишеше безброй изложения до прокуратурата, които старателно се препращаха в следствения отдел и стигаха до Андрей, обикаляше нощем из града с надеждата да открие нещо, няколко пъти го прибираха в полицията, подозирайки го в мошеничество, той буйстваше там и го затваряха за десет денонощия, а когато излезеше, отново се залавяше с издирването.
Андрей написа три призовки — на него и на още двама свидетели, даде ги на дежурния и му нареди веднага да прати човек да ги откара, а той самият се запъти към кабинета на Чачуа.
Чачуа — грамаден затлъстял кавказец почти без чело, но затова пък с гигантски нос — се бе излегнал на дивана, заобиколен от набъбнали папки с дела, и спеше. Андрей го разтърси.
— А! — дрезгаво рече Чачуа, събуждайки се. — Какво е станало?
— Нищо не е станало — сърдито отговори Андрей. Той не можеше да понася такава разпуснатост у хората. — Дай ми делото за Падащите звезди.
Чачуа седна и лицето му светна от радост.
— Вземаш ли го? — попита той, като хищно размърда феноменалния си нос.
— Чак толкова не се радвай — разочарова го Андрей. — Искам само да го видя.
— Че какво има да го гледаш? — разпали се Чачуа. — Я по-добре изобщо го вземи това дело! Ти си красив, млад, енергичен, шефът все те дава за пример. На бърза ръка ще го разнищиш — ще се изкатериш на Жълтата стена и моментално ще го разнищиш! Какво ти коства, а?
Андрей се загледа в носа му. Огромен, гърбав, покрит между очите с мрежа от изпъкнали тъмночервени капиляри, със стърчащи от ноздрите снопове остри черни косми, този нос живееше свой, отделен от Чачуа, живот. Личеше, че той изобщо не ще и да знае за грижите на следователя Чачуа. Искаше му се всички наоколо да пият ледено кахетинско вино в огромни чаши, да си похапват сочно овнешко на шиш и влажна хрупкава зелена салата, да танцуват, захванали с пръсти краищата на ръкавите си, и разпалено да подвикват: „Асса!“ Искаше му се да се заравя в благоуханни руси коси и да се надвесва над разголени пищни гърди… О, толкова много искаше той, този великолепен, безумно обичащ живота нос хедонист, и всичките му многобройни желания искрено се отразяваха в независимите му движения, в промените на цвета и в разнообразните звуци, издавани от него!..
— … А като приключиш това дело — говореше Чачуа, подбелил маслинените си очи чак до челото, — божичко! Каква слава те очаква! Какви почести! Ти какво си мислиш, Чачуа щеше ли да ти предлага това дело, ако сам можеше да се изкатери по Жълтата стена? За нищо на света Чачуа нямаше да ти отстъпи това дело! Че то си е направо златна мина! И само на тебе мога да ти го предложа. Да знаеш, колко много хора
