старица не си признае всичко, да изпрати този стар, чепат дънер в килията, макар това да беше съвсем противозаконно. Но нали в края на краищата все пак трябва да ускори разглеждането на това проклето дело… Докога ще се разправя с всяка старица? Една нощ, прекарана в килията, понякога оказва направо чудотворно въздействие върху хората… Ами ако възникнат някои неприятности заради това, че е превишил пълномощията си… не няма да възникнат, тя няма да вземе да се оплаква, не изглежда такава… но ако все пак възникнат, нали в края на краищата главният прокурор е лично заинтересован от това дело и сигурно няма да го разобличи. Е, ще му лепнат някое наказание. Ама аз да не им работя за похвалите! Нека ме наказват. Важното е разследването на това проклето дело поне малко да напредне… поне криво-ляво да се размърда…
Той пушеше, като разпръсваше вежливо с ръка облаците от дим, тънката стрелка бързо обикаляше циферблата и отмерваше секундите, а пани Хусакова си мълчеше и само тихо подрънкваше с куките.
— Така — промълви Андрей, когато изтече четвъртата минута. Той решително забоде и размаза угарката в препълнения пепелник. — Принуден съм да ви задържа. За оказване на съпротива на следствието. Ваша си работа, пани Хусакова, но според мен поведението ви в момента е чиста детинщина… Сега ще подпишете протокола и ще ви отведат в килията.
Когато изведоха достигналата почтена възраст Матилда (на излизане тя му пожела лека нощ), Андрей си спомни, че така и не му донесоха горещ чай. Той надникна в коридора, подробно и рязко напомни на дежурния какви са задълженията му и нареди да доведат в кабинета свидетеля Петров.
Свидетелят Петров, широкоплещест, почти квадратен, черен като врана, на вид същински бандит, чиста проба мафиоз, се намести стабилно на табуретката и без да каже нито дума, злобно загледа изпод вежди как Андрей сърба чая си.
— Е, какво става, Петров? — добродушно рече Андрей. — Нахълтахте тука, вдигнахте скандал, пречихте ми на работата, а сега мълчите…
— А за какво да си приказвам с такива търтеи като вас — злъчно отвърна Петров. — По-рано трябваше да си размърдате з-з… сега вече е късно.
— А защо вдигнахте такава пушилка? — попита Андрей, като се направи, че не е чул за „търтеите“ и другото.
— Ами защото, докато вие тука си чешехте езика и се придържахте към вашия пиклив устав, аз видях Зданието!
Андрей внимателно остави лъжичката в чашата.
— Кое здание? — попита той.
— Ама какво ви става наистина? — моментално се вбеси Петров. — Гаврите ли се с мене, какво? Кое здание… Червеното! Онова същото! Стои си, гадината, насред Главната улица и хората влизат там, а вие тука чайчето си пиете… Някакви глупави старици изтезавате…
— Момент, момент! — възкликна Андрей и измъкна от папката картата на града. — Къде го видяхте? Кога?
— Абе ей сега, когато ме караха насам… Казвам му на тоя идиот: „Спри бе!“, а той лети като луд… Викам тук на дежурния: дай по-бързо един наряд полицаи — ама и той мълчи като пън и не си мърда пръста…
— Къде го видяхте? На кое място?
— Синагогата знаете ли я?
— Да.
Андрей намери на картата синагогата.
— Ами точно между синагогата и киното — има там едно такова забутано кино.
На картата между синагогата и кино „Нов илюзион“ беше означена градинка с фонтани и детска площадка. Андрей захапа върха на молива.
— Преди колко време го видяхте? — попита той.
— Дванайсет и двайсет беше — мрачно отвърна Петров. — А сега вече, моля, е почти един часът. Да не мислите, че ще стои там да ви чака… Имало е случаи да тичам след петнайсет, след двайсет минути, а него вече го няма, пък сега… — Той безнадеждно махна с ръка.
Андрей вдигна слушалката и нареди:
— Мотоциклет с кош и един полицай. Веднага.
ГЛАВА ВТОРА
Мотоциклетът с трясък летеше по Главната улица, подскачайки по изровения асфалт. Присвит, Андрей криеше лицето си зад предпазния щит на коша, но въпреки това студът го пронизваше до кости. Трябваше да си вземе шинела.
От време на време срещу мотоциклета от тротоарите изтичваха посинели от студ луди, които се кривяха, танцуваха и крещяха нещо, но писъците им се заглушаваха от боботенето на двигателя. Полицейският мотоциклетист, ругаейки през зъби, намаляваше скоростта, изтръгваше се от здраво вкопчващите се в него протегнати ръце, промъкваше се през веригата от раирани болнични халати и мигновено пак даваше газ, така че Андрей отхвръкваше назад.
Освен побърканите по улицата не срещнаха никого. Само веднъж зърнаха една бавнодвижеща се патрулна кола с оранжева мигалка на покрива и на площада пред кметството видяха тромаво да тича огромен рунтав павиан. Той бягаше презглава от група небръснати мъже с раирани пижами, които го гонеха с викове и пронизителни крясъци. Андрей извърна глава назад и видя, че те все пак настигнаха павиана, събориха го на земята, разчекнаха му задните и предните лапи и взеха равномерно да го люлеят, припявайки му зловеща задгробна песен.
Носеха се като вихър срещу редките улични лампи, през черните, сякаш мъртви квартали без никаква светлинка, после пред тях се показаха очертанията на жълтеникавата грамада на синагогата и Андрей видя Зданието.
То стоеше здраво и непоколебимо, като че ли винаги, десетилетия наред беше заемало това пространство между стената на синагогата, надраскана с пречупени кръстове, и смотаното кино, глобено миналата седмица, загдето нощем в него се прожектират порнографски филми — стоеше на същото място, където довчера растяха хилави дръвчета, където в наподобяващо грамадна мърлява циментова чаша пръскаше анемично фонтанче, а на въжените люлки висяха и пищяха хлапета с най-различен цвят на кожата.
То действително беше червено, тухлено, четириетажно и прозорците на най-долния етаж бяха закрити с капаци, няколко прозореца на втория и третия етаж бяха осветени в жълто и розово, а покривът беше обшит с поцинкована ламарина и до единствения комин се издигаше странна антена с няколко напречни пръчки. Към вратата наистина водеше каменно стълбище с четири стъпала, медната дръжка блестеше и колкото повече гледаше сградата, толкова по-ясно в ушите на Андрей звучеше някаква тържествена и мрачна мелодия, и мимоходом той си спомни, че много от свидетелите твърдяха, че в Зданието свирела музика…
Андрей повдигна козирката на фуражката си, за да не му влиза в очите, и погледна полицейския мотоциклетист. Навъсеният дебелак седеше настръхнал, сврял глава във вдигнатата си яка и сънено пушеше, захапал цигарата със зъби.
— Виждаш ли го? — с приглушен глас попита той.
Дебелакът неловко извърна глава и свали яката си.
— А?
— Сградата, казвам, виждаш ли я? — попита Андрей раздразнено.
— Да не съм сляп — навъсено отвърна полицаят.
— А друг път виждал ли си я тук?
— Не — каза полицаят. — Тук не съм я виждал. Но на други места съм я виждал. И какво от това? Че тука нощем какви ли не работи можеш да видиш…
Музиката звучеше в ушите на Андрей с трагична сила, така че той едва разбираше думите на
