правилата, какъв е смисълът на това, което става, и до дън душа го глождеше въпросът: как така се оказа противник на великия стратег, той, верният войник от неговата армия, готовият по всяко време да умре за него, готовият да убива за него, нямащият никакви други цели, невярващият в никакви други средства, освен посочените от него средства, неправещият разлика между замислите на великия стратег и замислите на Вселената. Той жадно изгълта шампанското, без да усеща вкуса му, и тогава внезапно в ума му проблясна ослепително прозрение. Ама, разбира се, той не е никакъв противник на великия стратег! Ами да, разбира се, точно така стоят нещата! Той е негов съюзник, той му е верен помощник, това е то — главното правило на тази игра! Участниците в тази игра не са съперници, а играят именно партньори, съюзници, играе се пред една-единствена врата, никой не губи, а всички само печелят… е, разбира се, освен тези, които няма да доживеят до победата…
Някой докосна нозете му и промълви под масичката: „Бъдете така добър малко да си преместите крачето…“ Андрей погледна под краката си. Там тъмнееше блестяща локва и около нея шаваше на четири крака плешиво джудже с голям сух парцал с някакви съмнителни петна. На Андрей му се повдигна и той отново погледна към дъската. Вече бе пожертвувал всички мъртви, оставаха му само живите. Великият стратег от другата страна на масичката го наблюдаваше с любопитство и дори май кимаше одобрително, вежливо се усмихна, като показа малките си редки зъби, и тогава Андрей почувствува, че не може да продължи. Играта беше велика, най-благородната от всички игри, игра в името на най-грандиозните цели, които човечеството някога е поставяло пред себе си, но Андрей повече не можеше да играе.
— Искам да изляза… — дрезгаво рече той. — Само за малко.
Думите му прозвучаха толкова тихо, че той самият едва ги дочу, но всички тутакси впериха очи в него. В залата отново се възцари тишина и козирката на фуражката, кой знае защо, повече не му пречеше и той вече можеше ясно, очи в очи, да види своите — всичките, които засега все още бяха живи.
Мрачно се беше втренчил в него, жадно смучейки цигарата си, грамадният чичо Юра с разкопчаната и развяваща се избеляла гимнастьорка; пиянски се усмихваше Селма, излегнала се в креслото с толкова вирнати крака, та чак дупето й в дантелените розови пликчета се виждаше; сериозно и разбиращо го гледаше Кенши, до него с безизразен поглед стоеше разчорленият и както винаги страшно брадясал Володка Дмитриев; а на високия старинен стол, от който току-що бе станал и тръгнал в поредната си и последна тайнствена командировка Сава Барабанов, сега тържествено седеше, гнусливо сбърчил аристократичния си гърбав нос, Боря Чистяков и сякаш беше готов да попита: „Е, защо ревеш като ранен слон?“ — всички бяха тук, най-близките му хора, най-скъпите, и всички го гледаха, всеки по свой начин, и в същото време в погледите им се долавяше нещо общо, някакво единодушно отношение към него: дали беше съчувствие, или доверие, или пък жалост — не, не беше това, но той така и не разбра какво именно се четеше в тези погледи, защото неочаквано съзря сред добре познатите и привични лица някакъв съвсем непознат човек, някакъв азиатец с жълтеникаво лице и дръпнати очи, не, не беше Уан, този беше някакъв изискан, дори елегантен азиатец, и освен това му се стори, че зад гърба на непознатия се криеше някакво съвсем малко, мръсно, дрипаво, навярно бездомно дете…
Той стана, като отмести рязко стола, тътрейки го по пода, и се извърна с гръб към всички, направи някакъв неопределен жест по посока на великия стратег, бързо излезе от залата, промушваше се между нечии рамене и кореми и разбутваше настрани някого по пътя си, и сякаш за да го успокои, някой промърмори наблизо: „Е, какво пък, правилата го допускат, нека си помисли малко, да поразмисли… Трябва само да се спрат часовниците…“
Изнемощял, облян в пот, той се измъкна на стълбищната площадка и седна направо на килима, близо до камината, от която струеше жар. Фуражката отново беше закрила очите му и той дори не се опита да разгледа що за камина е това и какви са тези хора, дето седят около нея, само почувствува с мокрото си, сякаш пребито тяло сух, зноен полъх, видя позасъхващите, но все още лепкави петна по обувките си и дочу сред уютното пращене на пламтящите цепеници как някой спокойно, с удоволствие заслушан в собствения си кадифен глас, разказва:
— … Представете си само — красавец, снажен като планина, кавалер на три ордена „Слава“, а трябва да ви кажа, че по него време не всеки можеше да притежава и трите степени на този орден, такива хора бяха дори по-малко от Героите на Съветския съюз. С една дума, прекрасен другар, отличен студент и така нататък. Ама в едно отношение, трябва да ви кажа, беше доста чудат. Случвало се е, дойде на вечеринка във вилата на синчето на някой генерал или маршал и щом всички тръгнат да се пръскат по двойки, той лекичко се измъква в преддверието, изкривява фуражката и — сбогом. Отначало си мислехме, че си има някоя постоянна изгора. Ама момчетата постоянно го срещаха на публични места — в парка „Горки“ например, по разните му там клубове — със същински бостански плашила и все с различни! Аз също го срещнах веднъж. Гледам — леле каква си е избрал! — на проскубана гарга мяза, чорапите й се усукали около кокилите, а пък намацана — страшна работа ви казвам… по онова време, между другото, от сегашната козметика и помен нямаше — момичетата си почерняха веждите едва ли не с вакса… Изобщо, както се казва, мезалианс. А той — като риба във вода. Води я нежно под ръка и нещо я лъготи там, както му е редът. Тя пък направо се топи, хем се гордее, хем се срамува — току виж напълнила гащите от удоволствие… Веднъж го хванахме натясно в ергенска компания: хайде сега признавай, що за извратен вкус имаш, не ти ли се повдига от тия п…и и как можеш да ходиш с тях, след като по тебе вехнат най-големите красавици… А трябва да ви кажа, че в нашата академия имаше педагогически факултет, едно такова привилегировано местенце, където приемаха момичета само от най-високопоставените семейства… Е, отначало се опита да се отърве от нас с разни шегички, а после се предаде и ни разказа нещо, което направо ни смая. Аз, другари, дето има една дума, всичко си имам: и красота, и ордени, и самочувствие. И аз самият, казва, си знам всичко, и колко бележчици получавам. Но веднъж ми се случи да съзра с очите си женското нещастие. През цялата война те бял ден не бяха видели, карали я бяха полугладно и се бяха трепали с най-черна мъжка работа — окаяни, грозни, дори и представа си нямаха какво значи да бъдеш красива и желана. И аз, казва, се заклех да оставя поне у няколко от тях ярки впечатления, че цял живот да имат какво да си спомнят. Така че запознавам се с някоя такава ватманка или работничка от „Сърп и чук“, или с някоя нещастна учителка, която и войната да я нямаше, пак не би могла да разчита на особено щастие, а пък сега, когато изтрепаха толкова мъже, вече изобщо нищо не се мярка на хоризонта. Прекарвам с тях две-три вечери, после изчезвам, сбогувам се естествено и лъжа, че ме изпращат в продължителна командировка или измислям нещо друго пак правдоподобно, и те си остават с този светъл спомен… Поне някаква, казва, светла искрица в живота си да имат. Не знам, казва, как биха погледнали другите на всичко това от гледна точка на високия морал, но аз имам чувството, че по този начин изпълнявам поне частица от нашият общ мъжки дълг. Разказа ни всичко това, а ние останахме със зяпнали уста. После, разбира се, взехме да спорим, но неговият разказ ни направи много силно впечатление. Впрочем скоро той изчезна някъде. Тогава мнозина от нас ей така изчезваха: заповед на командуването, а пък в армията не питат къде и защо… Повече не го видях…
И аз, помисли си Андрей. И аз повече не го видях. Две писма получихме — едното за мама, другото за мен. А после дойде съобщение за мама: „Вашият син, Сергей Михайлович Воронин, загина с чест при изпълнение на бойна задача на командуването“ Това стана в Корея. Под розовото акварелно небе на Корея, където за първи път великият стратег изпробва силите си в схватка с американския империализъм. Разигра в Корея великата си игра, а Серьожа си остана там със своя пълен комплект ордени „Слава“…
Не искам, помисли си Андрей. На искам, да участвувам в тази игра. Може би всичко трябва да бъде точно така, навярно просто не може без тази игра. Може би. Дори сигурно е така. Но аз не мога… Не умея. И да се науча дори не искам… Какво да се прави, печално си помисли той. Значи просто съм лош войник. Или по-точно, просто съм войник. Нищо повече от един войник. Който не умее да мисли и затова е длъжен сляпо да се подчинява. И не съм никакъв партньор, не съм съюзник на великия стратег, а съвсем дребничко винтче в неговата колосална машина и моето място в тази игра, която умът ми не побира, не е на масата, а до Уан, до чичо Юра, до Селма… Аз съм скромен звезден астроном със средни способности и ако успея да докажа, че съществува някаква връзка между широките двойки и потоците на Скилт, това би било за мене голямо, твърде голямо постижение. А що се отнася до великите решения и грандиозните постижения…
В този миг той си спомни, че вече не е звезден астроном, че е следовател в прокуратурата, който постигна значителен успех: с помощта на специално подготвена мрежа от агенти и специфична методика на разследването се добра до това тайнствено Червено здание и проникна в него, разкри зловещите му тайни и създаде всички предпоставки за успешното унищожаване на това злокачествено явление в нашия живот…
