пенснето се разлетя на парчета като небесносиня мълния, а човекът с бледото лице на велик трибун и неосъществил се тиранин слабо изохка, краката му се подкосиха и дребното стройно тяло се изтърколи по ощърбените, нажежени от тропическото слънце древни стъпала, въргаляйки се в бялата прах и в собствената си яркочервена лепкава кръв… Андрей си пое дъх, преглътна буцата, застанала на гърлото му, и отново погледна към дъската.
А там вече стояха една до друга две бели пешки и центърът здраво бе овладян от стратегическия гений, и освен това от дълбочина право в гърдите на Уан се бе прицелила изцъклената зеница на неизбежната гибел — сега вече нямаше време за размисли, нещата вече не опираха само до Уан: една погрешна стъпка и белият офицер щеше да се измъкне на позиция, която му даваше оперативен простор — той отдавна мечтае да се докопа до оперативен простор, този висок снажен красавец, окичен с цели съзвездия от ордени, значки, ромбове и нашивки, напереният красавец със стоманените очи и месестите като на юноша устни, гордостта на младата армия, гордостта на младата страна, преуспяващият съперник на също толкова високомерните и обсипани с ордени, значки и нашивки самоуверени горделивци на западната военна наука. Какво го интересува него Уан? Та той със собствените си ръце е съсякъл десетки такива като Уан, хиляди като Уан — мръсни, въшливи, гладни, сляпо вярващи в него, — само една дума е била достатъчна те да тръгнат, псувайки яростно, изправени срещу танковете и картечниците, и тези от тях, които по чудо са останали живи — сега вече имотни и охранени, — и днес са готови да тръгнат, съгласни са да повторят всичко отначало…
Не, не биваше да оставя в ръцете на този човек нито Уан, нито центъра. И Андрей бързо премести напред пешката, която му беше под ръка, без да гледа коя е тя, мислейки си само за едно: да прикрие, да подкрепи Уан, да го защити поне откъм гърба, да покаже на великия танкист, че той, разбира се, може да срази Уан, но затова ще трябва да плати с живота са. И великият танкист разбра това, и красивите му тежки клепачи морно се спуснаха над светналите допреди миг очи, но той беше забравил, явно както и на Андрей му бе изхвръкнало от ума, но сега внезапно го озари някакво страшно прозрение, че тук всичко решават не те — не пешките и офицерите и дори не топовете и цариците. И тъкмо малката гола ръка бавно взе да се надвесва над дъската, когато Андрей, вече осъзнал какво ще последва, дрезгаво гракна: „Поправям…“, съгласно благородния кодекс на играта, и толкова припряно, та чак пръстите му мъчително се сгърчиха, размени местата на Уан и онзи, който го подкрепяше отзад. Този път май му провървя: само до преди миг прикриваше Уан, а сега зае неговото място Валка Сойфертис, с когото Андрей шест години седя на един чин и който и без това вече бе умрял през четиридесет и девета година по време на операция от язва в стомаха.
Веждите на гениалния партньор бавно се понадигнаха, а кафеникавите му петнисти очи се присвиха учудено и насмешливо. Естествено на него му изглеждаше смешна и странна тази толкова безсмислена и от тактическа, пък и още повече от стратегическа гледна точка постъпка. Той продължи плавно да движи малката си немощна ръка над дъската, спря я над офицера, позабави се още няколко секунди, размишлявайки, после пръстите му уверено се събраха върху лакираната главичка на фигурата, офицерът се устреми напред, чукна леко черната пешка, отмести я и твърдо зае нейното място. Гениалният стратег все още бавно изнасяше взетата пешка извън игралното поле, а една групичка хора с бели престилки и делови, съсредоточени лица вече се трупаше около хирургическата количка, върху която лежеше Валка Сойфертис — мрачният оглозган от болестта профил за последен път се мярна пред очите на Андрей и количката изчезна зад вратата на операционната…
Андрей погледна към великия танкист и съзря в сивите му, прозрачни очи същия ужас и потискащото недоумение, които изпитваше и самият той. Танкистът гледаше към гениалния стратег, като примигваше бързо и нищо не разбираше. Беше свикнал да мисли с друг вид понятия, обхващащи придвижването в пространството на огромни маси от военна техника и хора, наивен и простодушен, беше свикнал да смята, че всичко и завинаги ще решат неговите бронирали армади, уверено шествуващи през чуждите земи, и многомоторните, натъпкани с бомби и парашутисти, летящи крепости, плуващи в облаците над чуждите земи, беше направил всичко възможно тази конкретна мечта да се осъществи във всеки подходящ момент… Разбира се, понякога си позволяваше известни съмнения дали гениалният стратег е чак толкова гениален и ще успее ли еднозначно да определи този подходящ момент и подходящите посоки на бронираните удари, и при все това никак не разбираше (и така не можа да разбере) как може да принасят в жертва тъкмо него, талантливия, неуморния и изключителния, как може да се принася в жертва всичко, създавано с толкова труд и усилия…
Андрей бързо го свали от дъската — да не го гледа — и постави на негово място Уан. Няколко души със сини шапки се промъкнаха между редиците, грубо сграбчиха великия танкист за раменете и за ръцете, отнеха му оръжието, така го цапардосаха по красивата породиста физиономия, че тя изпращя, и го повлякоха към дранголника, а гениалният стратег се отпусна върху облегалката на креслото, присви сито очи и сплел ръце на корема, взе да върти палците си. Той беше доволен. Разменил бе офицер за пешка и беше много доволен. И тогава Андрей изведнъж разбра, че в неговите очи, в очите на стратега, всичко това изглежда съвсем другояче: той ловко и неочаквано беше премахнал офицера, който му пречеше, а отгоре на това беше спечелил и пешка — ето как изглеждаше това в действителност…
Великият стратег беше нещо повече от стратег. Стратегът винаги е принуден да действува в рамките на своята стратегия. Великият стратег се бе отказал от всякакви рамки. Стратегията беше само нищожен елемент от играта му, за него тя беше точно толкова случайна, колкото за Андрей някой случаен ход, направен по собствена прищявка. Великият стратег беше станал велик именно защото бе разбрал (а може би го знаеше по рождение): печели съвсем не този, който спазва правилата; печели онзи, които умее в подходящ момент да се откаже от всички правила, да наложи своите правила на играта, неизвестни на противника, а когато се наложи — да се откаже и от тях. Кой е казал, че собствените фигури са по-малко опасни от фигурите на противника? Глупости! Собствените фигури са много по-опасни от фигурите на противника. Кой е казал, че царят трябва да се защитава и да се прикрива, когато му дават шах? Глупости. Няма такива царе, които не бива при нужда да се заменят, да речем, с някой кон или дори с пешка. Кой е казал, че пешката, промъкнала се до последния хоризонтал, непременно се превръща във фигура? Няма такова нещо. Понякога е много по-полезно да я оставиш да си стои там като пешка — нека поседи на края на пропастта за назидание на другите пешки…
Проклетата фуражка постоянно се смъкваше върху очите на Андрей и му беше все по-трудно да следи какво става наоколо. Той дочуваше обаче, че благоприличната тишина в залата вече се нарушава от тракането на съдове, долавяше се гълчава и някакъв оркестър настройваше инструментите си. Полъхнаха кухненски миризми. Някой пискливо викна на всеослушание: „Жохж! Дяволски пхигладнях! Нахеди по-бъхзо да ми донесат чаша кюхасо и а-ня-няс!..“
— Моля да ме извините — с почтена вежливост рече някой над ухото му, като се промуши между Андрей и дъската: мярнаха се черните поли на фрак и лъскави лачени обуща с гети, а над главата му преплува високо вдигната бяла ръка, крепяща отрупан поднос. И друга непозната бяла ръка постави до лакътя му чаша шампанско.
Гениалният стратег най-после очука и омачка цигарата си до такава степен, че вече можеше да я запали. И той запуши — синкавият дим заструи от косматите му ноздри и се заплете в пищните му пооредели мустаци.
А през това време играта продължаваше. Андрей трескаво се защитаваше, отстъпваше, маневрираше и все още успяваше да направи така, че загиваха само и без това мъртвите. Ето че отнесоха Доналд с простреляното сърце и сложиха на масичката до чашата неговия пистолет и бележката, която беше оставил, преди да умре: „Когато пристигаш — не се радвай, когато си отиваш — не тъжи. Пистолета дайте на Воронин. Все някога ще му дотрябва.“… Ето че свалиха брат му и баща му по заледеното стълбище и положиха върху камарата от трупове на двора тялото на баба му, Евгения Романовна, зашито в стари чаршафи… Ето че погребаха и баща му в братската могила, там някъде в Пискарьовското гробище, и мрачният шофьор, криейки небръснатото си лице от пронизващия вятър, мина натам-насам с парния валяк по вкочанясалите трупове, за да ги натъпче по-добре, та в един гроб да се поберат повече… А великият стратег щедро, весело и злорадо се разправяше със своите и с чуждите, и всичките негови знатни хора с брадички и ордени стреляха в слепоочията си, хвърляха се от прозорците, умираха от чудовищни изтезания, превръщаха се, прекрачвайки един през друг, в царици и си оставаха пешки…
Андрей все така се мъчеше да разбере що за игра е тази, която играеше, каква е целта й, какви са
