Като се понадигна на ръце, той се плъзна една стъпало по-надолу. Ако сега се върна на масата, вече няма да се измъкна от Зданието. То ще ме погълне. Всичко е ясно: то вече е погълнало мнозина, за което има свидетелски показания. Но работата не е само в това. Работата е там, че съм длъжен да се върна в кабинета си и да разплета това кълбо. Това е мой дълг. Ето това съм длъжен сега да направя. Всичко останало е мираж…
Той се спусна още две стъпала надолу. Трябва да се освободя от миража и да се хвана отново за работа. Тук няма нищо случайно. Тук всичко е чудесно премислено. Това е чудовищен илюзион, съграден от провокатори, които се стремят да разрушат вярата в крайната победа, да развратят понятията за морал и дълг. И никак не е случайно, че от едната страна на Зданието се намира това мръсно киносалонче, наречено „Нов илюзион“. Нов! Нищо ново няма в порнографията, а той — нов! Всичко е ясно! А от другата страна какво има? Синагога…
Той бързо-бързо запълзя надолу по стълбите и се добра до вратата, на която пишеше „Изход“. Когато вече беше сложил ръка на дръжката, бе я натиснал и преодолял съпротивата на скърцащата пружина, внезапно разбра кое бе общото в изражението на очите, устремени към него там, горе. В тях имаше укор. Те знаеха, че той няма да се върне. Той самият още и представа си нямаше за това, а те вече знаеха със сигурност…
Той се изхлузи през открехнатата врата на улицата, жадно пое огромна глътка влажен, мъглив въздух и със замряло от щастие сърце видя, че тук всичко си е както преди: надясно застиналата мъгла бе погълнала горния край на Главната улица, наляво застиналата мъгла бе погълнала долния край на Главната улица, а отсреща, на другата страна, бяха и мотоциклетът с коша, и съвсем заспалият полицай, заврял главата си под яката. „Спи като пребит шишкото — с умиление си помисли Андрей. — Умори се!“ И в този миг един вътрешен глас високо му каза: „Времето!“, и Андрей изпъшка, заплака от отчаяние, защото едва сега си спомни главното и най-страшното правило на играта. Правилото, измислено специално за такива интелигентни нищожества и чистоплътни маниаци: този, който прекъсне играта, се предава, а този, който се предава, губи всичките си фигури.
Като простена: „Недейте!“, Андрей се извърна към медната дръжка. Но вече беше късно. Сградата си отиваше. Бавно се отдръпваше в непрогледната тъма на мрачните задни дворове на синагогата и „Новия илюзион“. Отдалечаваше се пълзешком, като ясно се дочуваше как шумоли, стърже, скрибуца, подрънкват прозорците и току изскърцват таванските й греди. Една керемида се откъсна от покрива и се разби върху каменното стълбище на входа.
Андрей с всички сили натискаше медната дръжка, но тя сякаш се бе сраснала с дъбовата врата, а сградата се движеше все по-бързо и по-бързо, и Андрей вече бягаше, вкопчил се в нея като в заминаващ влак, а сградата почти го влачеше, той дърпаше и блъскаше дръжката и внезапно се спъна в нещо, падна, сгърчените му пръсти се плъзнаха по гладките медни завъртулки, главата му се удари в нещо и болката бе толкова ужасна, че искри му изскочиха от очите и в черепа му нещо изпращя, но той още виждаше как сградата, отстъпвайки заднишком, в движение гаси прозорците си, после тя свърна зад жълтата стена на синагогата, изчезна, отново се появи, сякаш надникна иззад ъгъла с последните си два светещи прозореца, а сетне и тези прозорци угаснаха и настана мрак.
ГЛАВА ТРЕТА
Той седеше на пейката пред глупавата циментова чаша на водоскока и притискаше влажната, вече затоплила се кърпа към грамадната, ужасна на пипане цицина над дясното си око. Пред очите му сякаш беше паднала пелена, такава болка цепеше главата му, че се уплаши дали не си е пукнал черепа, охлузените колене го смъдяха, изобщо не чувствуваше силно натъртения си лакът, но имаше известни признаци, които му вдъхваха надежда, че в скоро време лакътят все пак ще напомни за себе си. Всъщност може би така беше по-добре. Всичко това ясно и осезаемо придаваше на станалото груб, реалистичен смисъл. Не е имало никакво Здание, нито Стратег, нито тъмна лепкава локва под масичката, не е имало игра на шах и никакво предателство, а просто си е вървял мирно и тихо човекът в тъмнината, зазяпал се и се сгромолясал през ниската циментова ограда право в идиотската чаша, като си цапнал глупавата тиква и се натъртил целият във влажното циментово дъно…
Естествено Андрей прекрасно си даваше сметка, че в действителност всичко не би могло да е толкова просто, но му беше приятно да си мисли, че може би все пак наистина си е вървял мирно и тихо, наистина се е спънал и се цапардосал — тогава всичко изглеждаше даже смешно и във всеки случай удобно за него. И какво ще правя сега, мярна се в главата му мъглява мисъл. Е, добре, намерих го това Здание. Е, да речем, бях в него и видях всичко с очите си… А по-нататък? Само не ми надувайте главата, не ми тъпчете болната кратуна с всички тези безкрайни врели-некипели за слухове, митове и друга пропаганда. Това — първо. Не ми надувайте… Всъщност не съм прав — май аз самият им надувах на всички главите. Трябва незабавно да наредя да пуснат онзи… как му беше името… с флейтата. Интересно тая неговата Ела дали не е играла там шах?… Гадове, ох, как ме боли главата…
Кърпата съвсем се стопли, Андрей, пъшкайки, се надигна, докуцука до водоскока, надвеси се над ниската ограда и пъхна влажната кърпа под ледената струя. Цицината пламна — вътре в нея някой яростно заблъска. На ти на тебе мит. И това ми било мираж… Той изцеди кърпата, наложи я отново на болното място и погледна към другата страна на улицата. Дебелакът продължаваше да спи. Тлъст негодник, помисли си Андрей с озлобление. Я го виж как си изпълнява задълженията. За какво те взех със себе си? Да спиш като пън — затова ли те взех? Та на мене тука сто пъти можеха да ми счупят главата… А пък това говедо, разбира се, щом се наспеше, щеше да се яви заранта в прокуратурата и — ни лук яло, ни лук мирисало — щеше да доложи; господин, значи, следователят, откакто влезе нощес в Червеното здание, така вече и не излезе… Известно време Андрей си представяше как сега би могъл да гребне една кофа ледена вода, да се приближи незабелязано до този гаден дебелак и да му излее кофата във врата. Ех, как щеше да изреве само. Също както се забавляваха момчетата на учебните сборове: заспи някой като заклан, а те завържат с връзка обувка за срамното му място, пък после му турят огромния мръсен кундур на мутрата. Онзи в просъница озверява и запраща с бясна сила обувката в пространството… Голям смях падаше.
Андрей се върна на пейката и откри, че вече има съсед. Някакъв дребничък, слабичък човечец, целият в черно, дори ризата му бе черна, седеше, метнал крах връз крак, като държеше на коленете си старомодно бомбе. Навярно беше пазачът на синагогата. Андрей тежко се стовари на пейката до него и внимателно заопипва през влажната кърпа цицината.
— Е, добре — каза човечецът с ясен старчески глас. — А по-нататък какво ще стане?
— Нищо особено — отвърна Андрей. — Всички ще ги изловим. Няма да я оставя така тази работа.
— А по-нататък? — настояваше старецът.
— Не знам — каза Андрей, като се замисли. — Може би ще се появи още някаква гадост. Експериментът си е Експеримент. Дълго време ще е така.
— За вечни времена — забеляза старецът. — Съгласно всяка религия така ще бъде за вечни времена.
— Религията няма нищо общо с това — възрази Андрей.
— Вие и сега ли продължавате да мислите така? — учуди се старецът.
— Естествено. И винаги съм мислил така.
— Добре, да оставим засега тая работа. Експериментът си е Експеримент, въжето на бесилката си е най-обикновена връв… тук мнозина така се утешават. Почти всички. Това, между другото, не е предвидено от никоя религия. Но аз исках друго да кажа. Защо дори тук ни е оставена свобода на волята? Нали в царството на абсолютното зло, в царството, на чиито врати е написано: „Надежда всяка оставете…“, би трябвало…
Андрей почака да чуе продължението, не го дочака и рече:
— Вие някак странно си представяте нещата. Това не е царство на абсолютното зло. Това е по-скоро хаос, в който сме призвани да въведем ред. А как можем да въведем ред в него, ако нямаме свобода на
