волята?
— Интересна мисъл — замислено промълви старчето. — Това никога не ми е минавало през ума. Значи смятате, че ни е даден още един шанс? Ние сме нещо като наказателен батальон — с кръвта си трябва да изкупим своите прегрешения в челните редици на вечната борба на доброто със злото…
— Защо забърквате тук — „със злото“? — каза Андрей, като започна вече да се дразни. — Злото е нещо целенасочено…
— Вие сте манихей! — прекъсна го старчето.
— Аз съм комсомолец! — възрази Андрей, като се раздразваше все повече и чувствуваше необикновен прилив на вяра и убеденост. — Злото винаги е класово явление. Няма зло ей така, изобщо. А тук всичко е объркано, защото това е Експеримент. На нас ни е даден хаосът. И ние или няма да се справим и ще се върнем към миналото — към класовото разслоение и останалите там гадости, — или ще оседлаем хаоса, ще го превъплътим в нови прекрасни форми на човешките отношения, които се наричат комунизъм…
Известно време старчето смаяно мълчеше.
— Виж ти — промълви то накрая безкрайно учудено. — Кой би могъл да си помисли, кой би могъл да предположи… Тук да се прави комунистическа пропаганда! Това дори не е схизма, това е… — Той замълча. — Впрочем нали идеите на комунизма са сродни с идеите на ранното християнство…
— Това е лъжа — сърдито заяви Андрей. — Чиста попска измислица. Ранното християнство е идеология на смирението, идеология на робите. А ние сме бунтовници! Ние няма да оставим тук камък върху камък, а после ще се върнем там, обратно, откъдето сме дошли, и всичко ще преустроим така, както сме го преустроили тука!
— Вие сте Луцифер — промълви старецът с благоговеен ужас. — Горд дух! Нима още не ви е споходило смирението?
Андрей внимателно обърна кърпата откъм студената страна и погледна подозрително към старчето.
— Луцифер ли?… Тъй. А вие всъщност кой сте?
— Аз съм тленен прах — отвърна старчето.
— Хм… — трудно беше човек да не се съгласи с него.
— Аз съм никой — уточни старчето. — Бях никой там и тук също съм никой. — Той млъкна. — Вие ми вдъхнахте надежда — внезапно заяви старчето. — Да, да, да! Вие дори не можете да си представите колко странно, колко странно… колко радостно прозвучаха вашите думи за мен! Наистина, щом са ни оставили свобода на волята, защо непременно да са потребни смирението и търпеливите мъки?… Не, аз смятам тази среща за най-значителното ми преживяване, откакто съм тук…
Андрей го огледа с враждебно любопитство. Гаври се с мене старият пръч, а… Не, май няма такова нещо… Дали е пазач на синагогата?… Синагогата!
— Моля да ме извините. Отдавна ли седите тук? Искам да кажа — на тази пейка? — осведоми се той угоднически.
— Не, скоро се преместих. Отначало седях на табуретката ей в онзи вход, там има табуретка… А когато домът се оттегли, дойдох на пейката.
— Аха — рече Андрей. — Значи го видяхте?
— Естествено! — с достойнство отвърна старецът. — Трудно е да не го види човек. Аз седях там, слушах музиката и си поплаках.
— Поплакахте си… — повтори Андрей, мъчейки се да проумее как стоят нещата. — Я ми кажете, вие евреин ли сте?
Старецът трепна.
— Боже мой, не! Що за въпрос? Католик съм, верен и — уви! — недостоен син на римокатолическата църква… Разбира се, нямам нищо против юдаизма, но… А вие защо ме попитахте за това?
— Така — измънка Андрей. — Значи нямате нищо общо със синагогата?
— Май че не — каза старецът. — Ако не смятаме това, че често седя в тази градинка и понякога тук идва пазачът… — Той стеснително се ухили. — Ние с него водим религиозни спорове…
— А Червеното здание? — попита Андрей, затваряйки очи от болката в черепа.
— Домът ли? Е, когато идва домът, ние естествено не можем да седим тук. Тогава се налага да почакаме, докато си отиде.
— Значи не го виждате за първи път?
— Разбира се, че не. Рядко се случва да не дойде някоя нощ… Наистина днес беше тук по-дълго време, отколкото обикновено.
— Почакайте — рече Андрей. — А знаете ли що за дом е това?
— Трудно е да не го познае човек — тихо каза старецът. — По-рано, в предишния живот, често съм виждал изображенията му и съм чел как го обрисуват. Той подробно е описан в откровенията на Свети Антоний. Наистина този текст не е канонизиран, но сега вече… На нас, католиците… С една дума, чел съм го. „И още ми се яви на мене дом, жив и деятелен, и вършеше той непристойни деяния, а вътре през прозорците видях в него хора, конто крачеха из стаите му, сияха и приемаха храна…“ Не гарантирам за точността на цитата, но смисълът на оригиналния текст е такъв… И, разбира се, Йеронимус Бош… Аз бих го нарекъл Свети Йеронимус Бош, много съм му задължен, той ме подготви за всичко това… — С широк жест старецът обхвана заобикалящия го свят. — Неговите забележителни картини… Няма съмнение, че господ го е допуснал тук да види всичко с очите си. Както и Данте… Между другото, има един ръкопис, който се приписва на Данте, и в него също се споменава този дом. Как беше… — Старецът затвори очи и повдигна разперените си пръсти към челото. — Ъ-ъ-ъ… „И спътникът ми, прострял ръка, съсухрена и костелива…“ М- м-м… Не… „Окървавените тела са сплетени в покоите зловещи…“ М-м-м…
— Един момент — рече Андрей, облизвайки сухите си устни. — Какви ги дрънкате? Какво общо имат тук Свети Антоний и Данте? Накъде всъщност клоните?
Старецът се учуди.
— На никъде не клоня — възрази той. — Нали ме попитахте за този дом и аз… Разбира се, трябва да благодаря на Бога, че със своята предвечна мъдрост и безкрайна доброта още в предишния ми живот ми вдъхна просветление и ми даде възможност да се подготвя. Много, твърде много познати неща откривам наоколо и сърцето ми се свива, когато си помисля за другите, дето са пристигнали тук и не разбират, нямат сили да проумеят къде са се озовали. Колко мъчително е да не можеш да вникнеш в същината, а отгоре на това да те измъчват спомените за греховете ти. Може би в това също се проявява великата мъдрост на Твореца: вечно да съзнаваш греховете си, без да осъзнаваш възмездието за тях… Ето да вземем вас например, млади човече — защо ви е захвърлил в тази бездна?
— Не разбирам, за какво говорите — промърмори Андрей и си помисли: „Само религиозни фанатици ни липсваха тук.“
— Ама не се стеснявайте — насърчи го старецът. — Няма смисъл да криете това, защото съдът над вас вече се е състоял… Аз например съм грешен пред своя народ — бях предател, доносник, гледах как измъчваха и убиваха хората, които аз издавах на слугите на сатаната. Мене ме обесиха в хиляда деветстотин четиридесет и четвърта. — Старецът млъкна. — А вие кога умряхте?
— Аз не съм умирал… — промълви Андрей. Побиха го студени тръпки.
Старецът закима с усмивка.
— Да, мнозина мислят така — рече той. — Но това не е вярно. В историята има случаи хора да отиват живи на небето, но никой никога не е чувал — за наказание! — живи да са ги изпращали в ада.
Андрей, смаян, беше се вторачил в него.
— Вие просто сте забравили — продължаваше старецът. — Станало е по време на войната, бомбите се сипели по улиците, вие сте тичали към скривалището и изведнъж — трясък, болка и всичко е изчезнало. А после сте имали видение, ангел ви е говорил ласкаво и иносказателно и сте се озовали тук… — Той отново разбиращо кимна, издал напред долната си устна. — Да-да, няма никакво съмнение, че точно така е възникнало чувството за свобода на волята. Сега вече разбирам: това е инерция. Просто мислите така по инерция, млади човече. Говорехте толкова убедено, че дори малко ме разколебахте… Ще организирате хаоса, ще изградите нов свят… Не-не, всичко това е просто по инерция. С течение на времето полека-лека ще ви мине. Не забравяйте, че преизподнята е вечна, връщане няма, а пък вие все още сте само в първия
