— Това да не е оня китаец? Портиерът?
— Да!
— Ами с това трябваше да започнеш бе, човек! Срещу него няма заведено никакво дело. Току-що го докараха. Сега ще го разпитам за пръв път и ще съставя протокол.
— А защо са го задържали?
— Не ще да си сменя професията — каза Румер, деликатно придърпвайки към себе си телефонната слушалка заедно с Андрей. — Саботаж. За трети път му изтича срокът, а той все още си стои портиер. Член сто и дванайсети знаеш ли го?
— Знам го — каза Андрей. — Но случаят е особен. Все нещо ще объркат. Къде е придружителният документ?
Сумтейки шумно, Румер най-сетне издърпа от ръката му слушалката, сложи я на мястото й и отново се наведе над бюрото — този път отвори дясното чекмедже — порови там, прикривайки съдържанието му с гигантските си рамене, измъкна листа и целият плувнал в пот, му го подаде. Очите на Андрей зашариха по документа.
— Тук никъде не пише, че го изпращат именно при теб — заяви той.
— Че какво значение има?
— Ами такова, че го вземам аз — каза Андрей я пъхна листа в джоба си.
— Но той е записан на мое име! При дежурния.
— В такъв случай се обади на дежурния и му кажи, че Уан Лихун го е взел Воронин. Нека да го презапише.
— А-а, не, ти ще му се обадиш — важно изрече Румер. — Откъде накъде аз ще върша тая работа? Ти го вземаш, ти ще му се обадиш. А на мен дай разписка, че си го взел.
След пет минути всички формалности бяха уредени. Румер скри разписката в чекмеджето, после погледна към Андрей, погледна към снимката:
— Какви цици, а! Като вимета!
— Зле ще свършиш ти, Румер — предупреди го Андрей на излизане.
В коридора той мълчаливо хвана Уан под ръка и го повлече след себе си. Уан вървеше покорно, без да пита за нищо, и на Андрей му мина през ума, че той също така безмълвно и послушно би вървял и на разстрел, и на изтезание, и на всякакво унижение. Андрей не го разбираше. В смирението на Уан имаше нещо животинско, примитивно, но в същото време възвишено, будещо по необясним начин дълбоко уважение, защото зад смирението прозираше свръхестествената способност да осъзнаваш, че това, което става, има някаква много дълбока, скрита и вечна същност, да разбираш, че противодействието е предвечно безполезно, а следователно и недостойно. Западът си е Запад. Изтокът си е Изток. Лъжливо, несправедливо, унизително съждение, но в този случай, кой знае защо, то му се стори уместно.
В кабинета си Андрей настани Уан на стола — не на табуретката за разпит, а на секретарския стол отстрани на бюрото, — после седна и той:
— Я кажи сега какво искат ония от тебе? Разказвай.
И Уан тутакси се захвана да разказва с характерния си плавен и повествователен глас:
— Преди седмица при мене, в портиерната, дойде районният пълномощник по трудоустрояването и ми напомни, че грубо нарушавам закона за правото на разнообразен труд. Беше прав, аз наистина грубо нарушавах този закон. Три пъти ми изпращаха призовки от трудовата борса и аз и трите пъти ги изхвърлях в боклука. Пълномощникът заяви, че ако продължавам да пренебрегвам закона, ме очакват големи неприятности. Помислих си: нали има случаи, когато машината оставя човека на предишната му работа. Още същия ден отидох на борсата и сложих трудовата си книжка в разпределителната машина. Обаче не ми провървя. Назначиха ме за директор на обувния комбинат. Но аз предварително бях решил, че няма да отида на нова работа, и си останах портиер. Тази нощ дойдоха двама полицаи и ме прибраха. Ето така стана цялата работа.
— Я-ясно — провлачено рече Андрей. Той нищо не беше разбрал. — Слушай, искаш ли чай? Мога да поръчам чай и сандвичи. Безплатно.
— Много главоболия ще ви създам — възрази Уан. — Не си заслужава.
— Абе какви главоболия!.. — Андрей нареди по телефона да донесат две чаши чай и сандвичи. Сетне постави слушалката, погледна към Уан и предпазливо попита: — Аз все пак не разбрах добре, Уан, защо не си искал да станеш директор на комбината? Хората гледат с уважение на тази длъжност, ти би могъл да усвоиш нова професия и да допринесеш много полза, та ти си толкова изпълнителен и трудолюбив човек… Знам го този комбинат — там вечно крадат, цели сандъци с обувки изнасят… Ако ти си там, такова нещо не би се случвало. И после, заплатата там е значително по-висока, а ти все пак имаш жена, дете… Каква е причината?
— Мисля, че на тебе ще ти е трудно да разбереш това…
— А какво има за разбиране? — нетърпеливо попита Андрей. — Без съмнение е по-добре да бъдеш директор на комбинат, отколкото цял живот да ровиш с лопата боклука… Или, още повече пък, шест месеца да бъхтиш в блатата…
Уан поклати кръглоликата си глава:
— Не, не е по-добре. По-добре е човек да бъде там, откъдето вече няма накъде по-ниско да пада. Ти не можеш да разбереш това, Андрей.
— Защо пък задължително трябва да пада? — попита Андрей, объркан.
— Не знам защо. Но е задължително. Или се налага да правиш такива неимоверни усилия да се задържиш, че наистина е по-добре да паднеш. Знам, всичко това ми е минало през главата.
Един полицай със заспала физиономия донесе чая, козирува, залитайки, и с рамото напред напусна кабинета. Андрей сложи пред Уан едната чаша с потъмняла метална подставка и премести по-близо до него чинията със сандвичите. Уан благодари, сръбна от чашата и взе най-малкия сандвич.
— Ти просто се страхуваш да поемеш отговорност — каза Андрей огорчен. — Извинявай, разбира се, но това не е съвсем честно спрямо другите.
— Аз винаги се старая да върша само добро на хората — спокойно възрази Уан. — А що се отнася до отговорността, поел съм най-голямата отговорност. За жена ми и детето ми.
— Това е вярно — каза Андрей, отново пообъркан. — Това, разбира се, е така. Но съгласи се, че Експериментът поставя изисквания към всеки от нас…
Уан го слушаше внимателно и кимаше. Когато Андрей свърши, той рече:
— Разбирам те. Ти по своему си прав. Но нали ти си дошъл тук да строиш, а пък аз избягах тук. Ти искаш да се бориш и да побеждаваш, а аз искам да ме оставят на мира. Ние двамата с тебе сме много различни, Андрей.
— Какво значи на мира? Та ти сам се клеветиш! Ако търсеше спокойствие, щеше да си намериш някое топло местенце и да си живееш живота. Тука е пълно с топли местенца. А ти си избрал най-мръсната, най-непрестижната работа и работиш честно, не жалиш нито силите, нито времето си… За какво спокойствие може да става дума!
— За душевното, Андрей, за душевното! — рече Уан. — Да може човек да живее в мир със себе си и с Вселената.
Андрей забарабани с пръсти по бюрото.
— И какво сега, значи имаш намерение цял живот да бъдеш портиер, така ли?
— Не е задължително да бъда портиер — каза Уан. — Когато попаднах тук, отначало бях товарач в един склад. После машината ме назначи за секретар на кмета. Отказах и ме изпратиха в блатата. Отработих си там шестте месеца, върнах се и като наказан ме назначиха според закона на най-ниската длъжност. Но после машината пак взе да ме избутва нагоре. Отидох при директора на борсата и му обясних всичко, както на тебе. Той беше евреин, нападнал тук от концентрационен лагер, и много добре ме разбра. Докато той беше директор, никой не ме безпокоеше — Уан помълча. — Преди два месеца той изчезна. Говори се, че го намерили убит, ти сигурно знаеш това. И всичко започна отначало… Нищо, аз ще си отработя наказанието на блатата и отново ще стана портиер. Сега ще ми е много по-леко — момчето ми поотрасна, а на блатата ще ми помогне чичо Юра…
В този момент Андрей се усети, че е зяпнал срещу Уан и се пули съвсем неприлично, сякаш пред него седеше не Уан, а някакво невиждано чудато същество. Всъщност Уан действително беше рядък екземпляр.
