И Червеното здание е оттам! Тука шефът не е дообмислил всичко. Работата е ясна — не е имал факти. И не е попадал там. Да, разпространяването на слухове е страшно нещо, но Червеното здание е по-страшно от всякакъв слух. И най-страшното е дори не това, че в него хората изчезват завинаги — страшното е, че понякога излизат оттам! Излизат, връщат се и живеят сред нас. Като Кацман…
Андрей чувствуваше, че се е докопал до главното, но не му достигаше смелост да анализира всичко докрай. Знаеше само, че Андрей Воронин, който влезе през вратата с медната гравирана дръжка, съвсем не беше същият Андрей Воронин, който излезе от тази врата. Там нещо се беше прекършило в него, нещо безвъзвратно бе загубено… Той стисна зъби: „Не, тук сбъркахте, добри ми господинчовци. Не трябваше да ме пускате да изляза. Нас толкова просто няма да ни прекършите… няма да ни купите… няма да ни трогнете…“
По лицето му премина крива усмивка, той взе чист бял лист и написа на него с големи букви: „ЧЕРВЕНОТО ЗДАНИЕ — КАЦМАН. ЧЕРВЕНОТО ЗДАНИЕ — АНТИГРАДЪТ. АНТИГРАДЪТ — КАЦМАН.“ Ето всъщност какво се получава. Не, шефе. Не трябва да издирваме разпространителите на слуховете. Трябва да търсим онези, които са излезли от Червеното здание и са се върнали живи и здрави — тях трябва да открием, да ги изловим и да ги изолираме… или внимателно да следим всяка тяхна крачка… Той написа: „Хората, били в Зданието — Антиградът.“ Така че ще се наложи пани Хусакова да разкаже всичко, което знае за нейния Франтишек. А флейтиста сигурно можем да го пуснем. Добре, така е, ама сега не става дума за тях… Може би трябва да се обадя на шефа? Да го помоля да благослови новите търсения? Май че е рано още. Виж, ако успея да пречупя Кацман… Той вдигна слушалката.
— Дежурният ли е? Доведете задържания Кацман в тридесет и шеста стая.
… А да го пречупя не само трябва, но и мога. Папката. Тука вече няма да може да се откопчи. За миг му мина през ума, че не е твърде етично той да се занимава с делото на Кацман, с когото често са си пийвали заедно, и изобщо… Но Андрей се стегна.
Вратата се отвори и задържаният Кацман, ухилен до уши и пъхнал ръце в омазнените си джобове, с нехайна походка влезе в стаята за разпит.
— Седнете — Андрей сухо му посочи с брадичка табуретката.
— Благодаря ви — отвърна задържаният, ухилен още по-широко. — Виждам, че още не сте дошли на себе си…
Този негодник и пет пари не даваше за нищо. Той се настани на табуретката, подръпна брадавицата на врата си и с любопитство заоглежда кабинета.
И в този миг Андрей се вцепени. Папката я нямаше в ръцете на задържания.
— Къде е папката? — попита той, като се стараеше да говори спокойно.
— Каква папка? — нагло се поинтересува Кацман.
Андрей грабна слушалката.
— Дежурният! Къде е папката на задържания Кацман?
— Каква папка? — тъпо попита дежурният. — Ей сега ще видя… Кацман ли… Аха… От задържания Кацман са иззети: носни кърпи — две, портмоне — празно, износен…
— Има ли папка в описа? — ревна Андрей.
— Папка няма — отвърна дежурният с притаен дъх.
— Донесете ми описа — прегракнало рече Андрей и затвори телефона. После погледна Кацман изпод вежди. Така го ненавиждаше в тоя момент, че чак ушите му бучаха. — Еврейски номера… — каза той, сдържайки яда си. — Къде си дянал папката, гадино?
Кацман тутакси се отзова:
— „Тя го хвана за ръката и настойчиво го заразпитва: — къде си дянал папката?“
— Нищо — каза Андрей, дишайки тежко през носа. — Тоя номер няма да ти помогне, шпионска мутро…
За миг по лицето на Изя се мярна изумление. Но след секунда той вече отново се хилеше до уши със своята отвратително подигравателна усмивка.
— Ама да, разбира се! — каза той. — Председателят на организацията „Джойнт“6 Йосиф Кацман е на вашите услуги! Не ме бийте, аз и така всичко ще си кажа. Картечниците са скрити в Бердичев, мястото за кацане е означено с огньове…
В стаята влезе уплашеният дежурен, стиснал в протегнатата си ръка листа с описа.
— Няма тук папка — промърмори той, сложи листа на края на бюрото пред Андрей и тутакси отстъпи. — Обадих се и в регистратурата, и там ми отговориха същото…
— Добре, вървете си — процеди Андрей през зъби.
Той взе чиста бланка за разпит и без да вдига очи, попита:
— Име? Фамилия? Презиме?
— Йосиф Михайлович Кацман.
— Година на раждане?
— Тридесет и шеста.
— Националност?
— Да — каза Кацман и се захили.
Андрей вдигна глава.
— Какво — да?
— Слушай, Андрей — каза Изя. — Не мога да разбера какво ти става днес, но имай предвид, че така, както си тръгнал да се заяждаш с мен, ще си провалиш цялата кариера. Стари приятели сме, затова те предупреждавам…
— Отговаряйте на въпросите! — рече Андрей със сподавен глас. — Националност?
— Ти по-добре си спомни как отнеха ордена на оная лекарка Тимашук — каза Изя.
Андрей не знаеше коя е тази лекарка Тимашук.
— Националност!
— Евреин — каза Изя с отвращение.
— Гражданство?
— СССР.
— Вероизповедание?
— Нямам.
— Партийна принадлежност?
— Нямам.
— Образование?
— Висше. Педагогическият институт „Херцен“. Ленинград.
— Осъждан ли сте досега?
— Не.
— През коя земна година сте тръгнали насам?
— Хиляда деветстотин шестдесет и осма.
— От кое населено място сте тръгнали?
— Ленинград.
— Причина за тръгването?
— Любопитство.
— От колко години живеете в Града?
— От четири.
— Сегашната ви професия?
— Статистик в управлението на комуналното стопанство.
— Посочете предишните си професии.
— Общ работник, старши архивар на Града, чиновник в градската кланица, боклукчия, ковач. Май че това е всичко.
— Семейно положение?
— Прелюбодеец — ухили се Изя.
Андрей остави писалката, запали цигара и известно време разглеждаше задържания през синкавия облак. Изя беше ухилен до уши, Изя беше разчорлен, Изя беше нагъл, но Андрей добре познаваше този
