кръг…
— Вие… сериозно ли говорите? — гласът на Андрей стана малко писклив.
— Та вие и сам го знаете — кротко рече старецът. — Всичко това вие отлично го знаете! Просто сте атеист, млади човече, и не искате да признаете пред себе си, че сте изживели с лъжливи представи целия си — макар и кратък — живот. Вашите глупави и невежи учители са ви учили, че след смъртта няма нищо — пустота и тление; че не трябва да очаквате нито благодарност, нито възмездие за деянията си. И вие сте приемали тези жалки идеи, защото са ви изглеждали толкова прости, толкова очевидни, но главната причина е, че сте били съвсем млад, с красиво, здраво тяло и смъртта е била за вас далечна абстракция. Сътворявайки зло, вие винаги сте се надявали да избегнете наказанието, защото са можели да ви накажат само хора като вас. А ако се е случвало да сътворите добро, вие сте изисквали от такива като вас незабавно да получите награда. Вие сте били смешни. Естествено сега вече разбирате това — виждам по лицето ви… — Той неочаквано се засмя. — Там при нас, по време на съпротивата, имаше един инженер, материалист, често спорехме с него за задгробния живот. Боже мой, колко жестоко ми се подиграваше той! „Татенце — казваше той. — Ние с вас ще завършим този безсмислен спор в рая…“ И знаете ли, постоянно го търся тук, търся го и все не мога да го намеря. Дали пък на шега не е казвал истината, може би той наистина е отишъл в рая като мъченик. Смъртта му беше мъчителна… А пък аз съм тук.
— Нощни дискусии за живота и смъртта, а? — изкряка внезапно над ухото на Андрей познат глас и пейката се разтресе. Както винаги мърляв и разчорлен, Изя Кацман с все сила се стовари от другата страна на Андрей и държейки в лявата си ръка огромна светла папка, тутакси се захвана да дърпа с дясната брадавицата си. Както обикновено, той беше обхванат от някаква възторжена възбуда.
— Този възрастен господин пък смята, че всички ние се намираме в ада — каза Андрей колкото може по-нехайно.
— Възрастният господин е абсолютно прав — веднага се съгласи Изя и се захили. — Във всеки случай, ако това не е пъкълът, то всичко, което става наоколо, недвусмислено показва, че по нищо не се различава от него. Но трябва да се съгласите, пан Ступалски, че вие така и не успяхте да откриете в моята кариера приживе нито едно прегрешение, заради което си е заслужавало да ме пратят тука! Дори не съм прелюбодействувал — до такава степен бях глупав.
— Пан Кацман — заяви старецът. — Напълно допускам, че и вие самият не знаете нищо за това ваше съдбоносно прегрешение!
— Възможно е, възможно е — на бърза ръка прие Изя. — Ако се съди по вида ти — обърна се той към Андрей, — ти си бил в Червеното здание. Е, хареса ли ти там?
В този момент Андрей вече съвсем се опомни. Лепкавата полупрозрачна обвивка на кошмара сякаш се спука и се разпадна, болката в главата му утихна, вече ясно и контрастно различаваше всичко наоколо и Главната улица престана да изглежда неясна и мъглива и се оказа, че полицаят изобщо не спи на мотоциклета, а се разхожда по тротоара, червеното огънче на цигарата му проблясва и той току поглежда към пейката. „Боже мой — помисли си Андрей, почти ужасен. — Какво правя тука? Та аз съм следовател, времето лети, а аз си чеша езика с тоя смахнат, и то пред Кацман… Кацман… А той как попадна тук?“
— Ти откъде знаеш къде съм бил? — рязко запита Андрей.
— Не е кой знае колко трудно да се досети човек — ухили се Изя. — Да беше се видял в огледалото…
— Аз сериозно те питам! — повиши глас Андрей.
Старецът неочаквано стана.
— Лека нощ, панове — рече той, като плавно повдигна бомбето над главата си. — Приятни сънища.
Андрей не му обърна никакво внимание. Той гледаше Изя. А Изя, пощипвайки брадавицата си и леко подскачайки на място, ухилен до уши и предварително започнал да се дави и да охка, следеше с поглед отдалечаващия се старец.
— Е-е? — попита Андрей.
— Каква личност е той да знаеш! — с възхищение процеди Изя. — Ах, каква личност! Ти си глупак, Воронин, ти както винаги бъкел не разбираш! Знаеш ли що за птица е той, а? Това е знаменитият пан Ступалски, Юда Ступалски! Предал е двеста четиридесет и осем души на гестаповците в Лодз, два пъти са го изобличавали и двата пъти все някак се е измъквал, като натопявал друг вместо себе си. Чак след освобождението най-сетне го спипали на тясно, изправили го на подсъдимата скамейка да го осъдят бързо и справедливо, но той и тогава успял да се изплъзне! Господа Наставниците сметнали, че е полезно да го отърват от бесилката и да го прехвърлят тук. Да попълнят колекцията си. Тук той живее в лудницата, прави се на смахнат, а всъщност продължава активно да работи по любимата си специалност… Да не мислиш, че случайно се е оказал тук, на пейката, до тебе? Знаеш ли за кого работи сега?
— Млъкни! — Андрей с усилие на волята потисна любопитството и интереса, които обикновено го обземаха, щом Изя започнеше да приказва нещо. — Всичко това изобщо не ме интересува. Кажи ми ти как се озова тук? И откъде, дявол да го вземе, знаеш, че съм бил в Зданието?
— Ами и аз самият бях там — спокойно отвърна Изя.
— Аха. И какво стана там?
— Че от твоята камбанария по-добре се вижда какво става там. Аз откъде да знам какво е станало там от твоята гледна точка?
— А какво видя да става там от твоята камбанария?
— Виж, това тебе изобщо не те засяга — отсече Изя, като понамести обемистата папка на коленете си.
— Папката оттам ли я взе? — попита Андрей, протягайки ръка.
— Не — каза Изя. — Не е оттам.
— Какво има в нея?
— Слушай, драги — рече Изя. — Това не е твоя работа. Какво си се лепнал за мене?
Той още не разбираше какво става. Всъщност и Андрей не беше съвсем наясно какво става и трескаво премисляше как да действува по-нататък.
— Знаеш ли какво има в тази папка? — попита Изя. — Намерих старото кметство, то е на петнайсетина километра от тука. Рових се там цял ден, слънцето угасна, тъмница — като в негърски задник, нали ти е ясно, там вече двадесет години няма никакво осветление… Лутах се там сума време, едвам се измъкнах на Главната улица — наоколо развалини, някакви зловещи гласища вият…
— Така значи — каза Андрей — Ти да не би да не знаеш, че е забранено да се рови из развалините на стария град?
Пламъкът в очите на Изя угасна. Той внимателно се взря в Андрей. Изглежда, започваше да разбира.
— Хубава работа — продължи Андрей, — да не искаш да докараш в града някоя зараза?
— Нещо в тона ти не ми харесва — усмихна се накриво Изя. — Някак особено разговаряш с мен тази вечер.
— А пък ти изцяло не ми харесваш! — каза Андрей. — Защо ми надуваше главата, че Червеното здание уж било мит? Та ти си знаел, че не е мит. Право в очите си ме гледал и си ме лъгал. Защо?
— Това да не е разпит? — попита Изя.
— А ти какво си мислиш? — отвърна Андрей.
— Мисля си, че здравата си се халосал по главата. Мисля си, че няма да е лошо да се понаплискаш със студена вода и изобщо да дойдеш на себе си.
— Дай тука папката — каза Андрей.
— Абе що не си…! — отговори Изя, ставайки. Той беше пребледнял като платно.
Андрей също стана:
— Ще дойдеш с мене.
— И през ум не ми минава даже — отсече Изя. — Покажи ми заповедта за арест.
Гняв и омраза обзе Андрей. Без да сваля очи от Изя, той важно разкопча кобура и извади пистолета си.
— Тръгвайте пред мен — заповяда той.
— Идиот… — промърмори Изя. — Съвсем си се побъркал…
