Старицата не успя да отговори. Вратата на кабинета се открехна, от коридора нахлу гълчава от възбудени гласове и в пролуката се промуши с гърба напред набита черноглава фигура, която крещеше в коридора: „Да, належащо е! Веднага трябва да го видя!“ Андрей се намръщи, но в същия миг отново издърпаха фигурата в коридора и вратата се хлопна.
— Извинете, прекъснаха ни — рече Андрей. — Май искате да кажете, че вие самота не вярвате в Червеното здание?
Без да изоставя плетенето, старата Матилда повдигна едното си рамо.
— Че кой възрастен човек може да повярва на такова нещо? Представете си само, тази тяхна къща бяга от едно място на друго, вътре всички врати са със зъби, изкачваш се по стълбите и наведнъж се озоваваш в мазето… Е, разбира се, по тукашните места всичко може да се случи, Експериментът си е Експеримент, ама това все пак е прекалено… Не, не вярвам. То се знае, във всеки град има сгради, дето поглъщат хора, сигурно и в нашия не може без тях, ама едва ли тичат от място на място… пък и стълбите там, доколкото знам, са най-обикновени.
— Извинете, пани Хусакова — каза Андрей. — А защо тогава разказвате на ляво и на дясно тези измислици?
— А защо пък да не ги разказвам, щом хората ги слушат? Знаете ли колко е скучен животът на хората, особено на такива старци като нас…
— Да не би сама да сте измислили всичко това?
Достигналата почтена възраст Матилда си отвори устата да отвърне, но в този миг до ухото на Андрей ужасно изтрещя телефонът. Той изруга и вдигна слушалката.
— Андрю-шен-ка… — разнесе се от слушалката съвсем пияният глас на Селма. — Аз всичките ги изгоних… из-го-них. Ти защо не си идваш?
— Моля те — рече Андрей, като прехапа устна и погледна изпод вежди към старицата. — В момента съм много зает, ще ти се…
— А аз не ис-кам! — заяви Селма. — Аз те обичам, аз те чакам. Твоята Селма е пи-я-нич-ка и го- лич-ка, на мен ми е сту-де-но…
— Селма — сниши глас Андрей. — Не се прави на глупачка. Много съм зает.
— Въпреки това ти такова момиче няма… няма да намериш, в този нуж… нужник. А пък аз съм се свила на кравайче… ама съвсем-съвсем голич… голичка…
— Ще дойда след половин час — припряно рече Андрей.
— Глу-па-че! Та след поло… половин час аз вече ще съм заспала… Къде си виждал някой да идва след половин час?
— Е добре, Селма, до скоро виждане — побърза да приключи Андрей, проклинайки деня и часа, когато беше дал на тая развратна уличница номера на служебния си телефон.
— Тогава върви по дяволите! — внезапно изкрещя Селма и би отбой. Навярно така тръшна слушалката, че направи телефона на парчета. Стиснал зъби от ярост, Андрей внимателно сложи своята слушалка и няколко мига не смееше да вдигне очи. Беше си изгубил мисълта и не можеше да се съсредоточи. После се изкашля.
— Така — каза той — Ъ-ъ… Аха. Значи вие сте разказвали всичко това просто от скука… — Той си спомни най-сетне последния въпрос. — Значи, трябва да разбирам, че вие, самата, сте измислили цялата таза история с Франтишек?
Старицата тъкмо се накани отново да си отвори устата, за да му отговори, ама пак нищо не излезе. Вратата се открехна, на прага се появи дежурният и юначно рапортува:
— Моля да ме извините, господин следовател! Докараният свидетел Петров настоява незабавно да го разпитате, защото имал да ви съобщи…
Андрей побесня от яд. Той с все сила удари с юмруци по масата и така изрева, че дори и собствените му уши писнаха:
— Дяволите да ви вземат! Що за дежурен сте! Не знаете ли устава? Къде се пъхате с вашия Петров? Да не се намирате в домашния си клозет! Кръго-ом марш!
Дежурният се омете мигновено. Чувствувайки, че дори и устните му треперят от ярост, Андрей си наля с изтръпналите ръце вода от гарафата и пи. Гърлото му смъдеше от дивото реване. После стрелна с очи старицата. Достигналата почтена възраст Матилда продължаваше най-невъзмутимо да си плете.
— Моля да ме извините — промърмори Андрей.
— Няма нищо, млади господине — успокои го Матилда. — Не ви се сърдя. Та вие ме питахте дали сама не съм измислила всичко това. Това за моята уста лъжица ли е? Виж ги ти само: какви стълби — вървиш нагоре, пък се озоваваш долу… Че аз не съм и сънувала такова нещо. Както ми го разказаха, така го разказвах…
— А кой по-точно ви го разказа?
Като не преставаше да плете, старицата поклати глава.
— Виж това не помня. На опашката го разказваше една жена. Този Франтишек уж бил зет на нейна позната. Ама и тя лъжеше, разбира се. По някой път на опашките се случва такива работи да чуеш, дето в нито един вестник не можеш да ги прочетеш…
— А приблизително кога чухте тези приказки? — попита Андрей, дошъл малко на себе си. Вече го беше яд, че толкова се нервира и тръгна с рогата напред.
— Ами някъде преди два месеца трябва да беше… а може и три да са станали вече.
Да, развалих цялата работа, нищо не излезе от този разпит, огорчен си мислеше Андрей. Развалих, по дяволите, цялата работа заради онази курва и заради онзи дръвник — дежурния. Ама няма да му се размине тая работа, душичката ще му извадя аз на него, тъпака му с тъпак. Ще му дам аз да разбере. Има да тича подир лудите рано-рано на студа… Е, добре, а със старицата сега какво да правя? Виж я ти как се запъна бабата и не ще да каже имената…
— А вие сигурна ли сте, пани Хусакова — започна той отново, — че изобщо няма да можете да си спомните името на тази жена?
— Не го помня, гълъбче, никак не ми идва на ума — весело отвърна достигналата почтена възраст Матилда, като не преставаше бойко да размахва куките.
— А може пък вашите приятелки да я помнят, а?
Движението на куките се позабави.
— Вие тогава им казахте това име, нали така? — продължаваше Андрей. — Какво пък, напълно е възможно тяхната памет да е по-добра, нали?
Матилда повдигна едното си рамо и нищо не отговори. Андрей се облегна на стола.
— Виждате ли каква стана тя сега, пани Хусакова. Името на тази жена вие или сте го забравили, или просто не искате да ни го кажете. А вашите приятелки го помнят. Значи ще се наложи да ви задържим малко тука, за да не можете да ги предупредите, и ще бъдем принудени да ви държим дотогава, докато или вие, или някоя от приятелките ви не си спомни от кого сте чули тази история.
— Ваша си работа — смирено рече пани Хусакова.
— Вярно, така е — каза Андрей. — Но докато вие си спомняте, а пък ние се занимаваме с приятелките ви, нали хората ще продължават да изчезват, бандитите ще се радват и ще потриват ръце и всичко това ще става заради вашето странно предубеждение към следствените органи.
Достигналата почтена възраст Матилда нищо не отвърна. Тя само упорито сви набръчканите си устни.
— Разберете в какво глупаво положение ни поставяте — продължаваше да й втълпява Андрей. — Не стига, че денонощно се разправяме с каква ли не паплач, с гадове и мръсници, ами пристига тук един честен човек и за нищо на света не желае да ни помогне. На това какво да му каже човек? Хубава работа! Извинете, но в случая се държите съвсем като децата. Ако вие не си спомните, вашите приятелки ще си спомнят, но така или иначе ще узнаем името на тази жена, ще се доберем до Франтишек и той ще ни помогне да разпердушиним това свърталище. Стига само преди това бандитите да не го пречукат като опасен свидетел… А нали ако го убият, вие ще бъдете виновна, пани Хусакова! Не пред съда естествено и не пред закона, а пред съвестта си, от човешка гледна точка, вие ще бъдете виновна!
След като вложи в тази малка реч цялото си умение да убеждава, изтощен, Андрей запали цигара и зачака, като крадешком погледна часовника си. Възнамеряваше точно след три минути, ако опърничавата
