идваха да ме молят. Не, казвах си. Никой от вас няма да се справи с него. Воронин, само той може да се справи, казвах си аз…
— Е, добре, добре — спря го Андрей с досада. — Стига си опявал като поп. Давай палката. Нямам време да седя тука и да си чеша езика с тебе.
Без да престава да мърмори, да се оплаква и да се хвали, Чачуа лениво се надигна, довлече се, тътрейки крака, до огнеупорната каса и взе да рови в нея, а Андрей се загледа в широките му затлъстели плещи, като си мислеше, че Чачуа навярно е един от най-добрите следователи в отдела, просто блестящ следовател, неговият процент на разкрити престъпления, е най-висок, а ето че той така и не успя да напредне в делото за Падащите звезди, никой не успя да напредне в разследването на това дело — нита Чачуа, нито предшественикът му, нито предшественикът на неговия предшественик…
Чачуа измъкна купчина дебели омацани папки, двамата заедно прелистиха последните страници и Андрей грижливо си преписа на отделен лист имената и адресите на онези двама души, които бяха успели да разпознаят, а също и малкото особени, белези на някои от неразпознатите жертви, което бяха съумели да установят.
— Какво дело само! — възкликна Чачуа, цъкайки с език. — Единадесет трупа! А ти се отказваш. Не, Воронин, ти бягаш от късмета си. Вие, русите, винаги сте били иди-оти — и на онзи свят бяхте иди-оти, и тука си останахте такива!.. А за какво са ти тия данни? — неочаквано прояви той жив интерес.
Андрей се помъчи колкото се може по-свързано да му обясни намеренията си. Чачуа бързо схвана същността на нещата, но идеята не предизвика у него някакъв особен възторг.
— Опитай, опитай… — каза той равнодушно. — Съмнителна работа. Можеш ли да сравняваш твоето Здание с моята Стена? Къде ти! Зданието е чиста измишльотина, а Стената — ей я на, няма и километър от тука… Не, Воронин, няма да можем да се оправим с тия дела…
Но все пак, когато Андрей вече бе стигал до вратата, Чачуа подметна:
— Е, ако там нещо вземе да излезе, нали веднага ще се обадиш…
— Добре — обеща Андрей. — Разбира се.
— Слушай — спря го отново Чачуа, като съсредоточено смръщи тлъстото си чело и размърда носа си. Андрей го погледна в очакване на въпроса. — Отдавна исках да те питам… — Лицето му стана сериозно. — Абе там, при вас, в Петроград, през седемнадесета година беше се забъркала една каша. Как свърши всичко, а?
Андрей се изплю и излезе, тръшкайки вратата, зад която кънтеше оглушителният смях на ужасно доволния кавказец. Чачуа пак успя да му пробута този тъп виц. Единственият начин да се отърве беше изобщо да не разговаря с него.
В коридора пред кабинета му го очакваше изненада. На пейката седеше някакъв уплашен до смърт, разчорлен човек със сънливи очи, зиморничаво загърнал се с палтото си. Дежурният зад масичката с телефона скочи и юначно изрева:
— Свидетелят Ейно Саари е докаран по ваше искане, господин следовател!
Андрей слисано се взря в него.
— Как така по мое искане?
Дежурният също се постъписа.
— Ами нали вие… — обиди се той. — Преди половин час… Връчихте ми призовките и ми наредихте веднага да пратя човек да ги откара.
— Господи — каза Андрей. — Призовките! Наредих ви незабавно да бъдат занесени призовките, дявол да го вземе! А хората са за утре, за десет часа! — Той хвърли поглед към побледнелия усмихващ се Ейно Саари и към белите връзки на долните му гащи, провиснали изпод панталоните, а после отново се взря в дежурния. — И останалите ли ще ги докарат сега?
— Тъй вярно — мрачно отвърна дежурният. — Направил съм това, което ми беше наредено.
— Ще подам рапорт срещу вас — заплаши го Андрей, едва сдържайки се да не избухне. — Като ви изпратя да патрулирате по улиците — всяка сутрин да тичате с изплезен език подир лудите, — ще има да ми плачете тогава… Е, какво да се прави — обърна се той към Саари. — Щом така се е получило, влизайте…
Той посочи на Ейно Саари табуретката, седна зад бюрото и погледна часовника си. Минаваше полунощ. Надеждата да се наспи преди утрешния тежък ден тъжно се изпари.
— Е, добре — въздъхна той и разтвори делото за Зданието, после запрелиства огромната купчина протоколи, рапорти, съобщения и експертизи, откри листа с предишните показания на Саари (43-годишен, саксофонист във Втория градски театър, разведен) и още веднъж ги прегледа. — Добре — повтори той. — Фактически трябва да уточня някои неща от вашите показания, които сте дали в полицията преди един месец.
— Моля, разбира се — Саари с готовност се наклони напред и някак по женски придърпа и затисна на гърдите си разтварящото се палто.
— Вие сте свидетелствували, че на осми септември тази година в двадесет и три часа и четиридесет минути вашата позната Ела Стремберг пред очите ви е влязла в така нареченото Червено здание, което тогава се е намирало на Папагалската улица, по-точно между гастроном номер сто и петнадесет и аптеката на Щрем. Потвърждавате ли това свое показание?
— Да, да, потвърждавам го. Всичко беше точно така. Само това за датата… Точната дата вече не помня, все пак повече от месец мина оттогава…
— Няма значение — каза Андрей. — Тогава сте помнели, пък и вашето показание съвпада с другите… Сега имам една молба към вас: опишете отново и по-подробно това така наречено Червено здание…
Саари сведе глава на една страна и се замисли.
— Значи такова беше — започна той. — На три етажа. Тухлено, от стари тъмночервени тухли като казарма, разбирате ли какво искам да кажа? Прозорците, знаете ли, бяха такива едни тесни и високи. На долния етаж всичките бяха замазани с вар и, сякаш и сега са пред очите ми, бяха тъмни… — Той отново се позамисли. — Знаете ли, доколкото си спомням, там не светеше нито един прозорец. Да, и… входът. С каменни стъпала, две или три… Вратата изглеждаше такава една тежка… с медна, старинна дръжка, гравирана. Ела хвана тази дръжка и някак, знаете ли, с усилие отвори вратата… Номера на сградата не забелязах, не помня имаше ли номер… С една дума, приличаше, общо взето, на старинно административно здание някъде от края на миналия век.
— Така. А я ми кажете, често ли ви се е случвало да ходите на тази Папагалска улица?
— За първи път минавах по нея. И всъщност за последен. Аз живея доста далеч оттам, не ходя в този край на града, а тогава стана така, че реших да изпратя Ела. Бяхме на вечеринка, аз такова… м-м-м… един вид, малко я ухажвах и тръгнах да я изпращам. По пътя си говорихме много мило и после тя изведнъж рече: „Е, време е да се разделим“, целуна ме по бузата и още не бях успял да се опомня, когато се шмугна в тази сграда. Да си призная, тогава си помислих, че живее там…
— Ясно — отсече Андрей. — На вечеринката навярно си пийнахте, нали?
Саари със съжаление хлопна с длани по коленете си.
— Не, господин следовател — каза той. — И капка не бях сложил в устата си. Аз не бива да пия — лекарите не ми дават.
Андрей кимна състрадателно.
— А не помните ли случайно дали зданието имаше комини?
— Разбира се, че помня. Трябва да ви кажа, външният вид на това здание прави някак силно впечатление, така че то и сега сякаш е пред очите ми. Покривът му значи беше с керемиди и над тях стърчаха три доста високи комина. Единият, помня, димеше и още тогава си помислих, виж ти колко много сгради още се отопляват с печки…
Моментът настана. Андрей внимателно сложи молива напреки на протоколите, наведе се малко напред и втренчи силно присвитите си очи в саксофониста Ейно Саари:
— Във вашите показания има твърдения, конто противоречат на здравия разум. Първо, както установи експертизата, намирайки се на Папагалската улица, вие по никакъв начин не бихте могли да видите нито покрива, нито комините на триетажна сграда.
Челюстта на оплелия се в лъжи саксофонист Ейно Саари провисна, а очите му уплашено зашариха
