Андрей притвори вратата след себе си и се облегна на стената. В душата му зейна някаква смътна пустота, усещаше някакво колебание. Очакваше да отнесе калая от началството, дори да го уволнят и да го преместят в полицията. Вместо това май го похвалиха, дадоха му да разбере, че изпъква сред останалите, повериха му дело, за което смятат, че е от първостепенна важност. Само преди година, когато все още беше боклукчия, всеки служебен конфуз би го хвърлил в бездната на страданието, а отговорното поръчение би го извисило до върха на блаженството и възторжения ентусиазъм. А сега в душата му цареше някакъв дрезгав полумрак и той предпазливо се опитваше да вникне в себе си, като същевременно се мъчеше да предугади онези неизбежни усложнения и неудобства, които съвсем естествено щяха да възникнат в новата ситуация.
Изя Кацман… Дърдорко. Плямпало. Езикът му е разпуснат и злъчен. Циник. Но наред с това човек не може да не признае, че не ламти за нищо, добряк е, абсолютно, та чак до глупост е безкористен, а в живота дори е безпомощен… И това дело за Зданието. И Антиградът. По д-дяволите… Е, добре, ще видим…
Той се върна в кабинета си и се учуди, че завари там Фриц. Той седеше на неговото писалище, пушеше от неговите цигари и внимателно разлистваше делата му, които беше измъкнал от огнеупорната каса.
— Е, как мина, здраво ли ти натриха носа? — осведоми се той, като вдигна очи към Андрей.
Андрей не отвърна, взе цигара, запали я и няколко пъти дръпна яко от нея. После се огледа къде да седне и видя празната табуретка.
— Слушай, а онзи къде е?
— В дранголника — пренебрежително отвърна Фриц. — Изпратих го за една нощ в дранголника, като им наредих да не му дават да плюска, да пие и да пуши. Изповяда се като на поп. Всичко си призна и изпя имената на още двама, за които не знаехме. Но накрая трябваше да му дам да разбере на това мекотело, та друг път да знае. Протокола… — той прехвърли няколко папки. — Протокола го подших към делото, ще го видиш. Утре можеш да го предадеш в прокуратурата. Тоя съобщи някои любопитни нещица, които все ще ни потрябват…
Андрей пушеше и наблюдаваше това продълговато и изнежено лице, тези живи и воднисти очи и неволно се любуваше на уверените движения на големите, наистина мъжки ръце. В последно време Фриц израсна. Вече почти нищо не беше останало у него от наперения млад подофицер. Вместо тъпото му нахалство се появи целенасочена самоувереност, Фриц вече не се обиждаше, когато се шегуваха с него, лицето му не се вкаменяваше и изобщо не се държеше като магаре на мост. По едно време той взе често да се отбива при Селма, после между тях стана някакъв скандал, пък и Андрей го дръпна настрана и му каза няколко думи. И Фриц спокойно се оттегли.
— Какво си ме зяпнал така? — доброжелателно се поинтересува Фриц. — Още ли не можеш да дойдеш на себе си от калая? Няма страшно, приятелю, калаят от началството е празник за душата на подчинения!
— Виж какво — каза Андрей. — Защо трябваше да разиграваш този цирк? Химлер, гестапо… Какви са тия нововъведения в следствената практика?
— Цирк ли? — Фриц вдигна дясната си вежда. — Че това, приятелю, им действува като изстрел! — Той рязко затвори папката и стана от масата. — Учудвам се как не си се сетил сам за това. Бъди сигурен — ако му беше казал, че си работил в ЧК или ГПУ, и ако беше щракнал два-три пъти под носа му с резачката за нокти — той мигновено щеше да започне да целува ботушите ти… Знаеш ли, взех от тебе няколко дела, защото тук се е натрупала такава камара, че цяла година няма да ти стигне да се оправиш… Тъй че аз ще ги поема, а по-нататък все някак ще ми се издължиш.
Андрей го погледна с благодарност и в отговор Фриц приятелски му намигна. Способно момче беше този Фриц. И добър приятел. Какво пък, може би точно така трябваше да се работи? За какъв дявол трябваше да се церемони с тази измет! Ама наистина там, на Запад, до смърт са наплашени от подземията на ЧК, а за такива долни мръсници като Керкенеза всички средства са добри…
— Е, имаш ли въпроси? — попита Фриц. — Не? Тогава да вървя.
Той взе папките подмишница и се измъкна иззад бюрото.
— Да! — сети се Андрей. — Да не си взел случайно и делото за Зданието? Него го остави!..
— Делото за Зданието ли? Не, драги, не съм чак такъв алтруист. С делото за Зданието сам ще трябва все някак да се оправиш…
— Ъхъ — рече Андрей с мрачна решителност. — Сам… Между другото — спомни си той, — каква е тая история с Падащите звезди. Името на делото ми е познато, ама в какво се състои работата и какви по- точно са тия звезди — не помня…
Фриц смръщи чело, после погледна с любопитство Андрей.
— Има такова дело — каза той. — Да не са го възложили на теб? Работата ти е спукана, така да знаеш. Сега са го тръснали на главата на Чачуа. Абсолютно безнадеждна работа.
— Не — въздъхна Андрей. — Никой не ми го е възлагал. Просто шефът ми препоръча да се запозная с него. Това май е някаква серия от ритуални убийства, а? Или не?
— Абе, не е точно така. Макар че може и нещо такова да е. Това дело, приятелю, се влачи вече няколко години. От време на време намират под Стената хора, станали направо на кайма — явно са паднали от Стената, от голяма височина…
— Че как така — от Стената? — учуди се Андрей. — Нима човек може да се изкатери по нея? Че тя е гладка… Пък и за какво му е? Краят й изобщо не се вижда…
— Там е цялата работа я! Отначало имаше хипотези, че там, горе, също има град, подобен на нашия, и тези хора ги хвърлят при нас от края на тяхната пропаст, тъй както при нас може да се хвърли нещо в пропастта. Но после веднъж-дваж успяха да идентифицират труповете: оказа се, че са наши, местни жители… Как са се покатерили там, никой не знае. Засега може само да се предполага, че това са някакви страхотни алпинисти, които са се опитвали да се измъкнат от града, като се качат горе… Но от друга страна… Абе, общо взето, много мътна история. Ако питаш мене, това дело е загубена работа. Е, хайде, време е да тръгвам вече.
— Благодаря ти. Всичко хубаво — каза Андрей и Фриц излезе.
Андрей се премести в креслото си, прибра всички папки освен делото за Зданието в касата и поседя малко, подпрял главата си с ръце. После придърпа апарата, набра домашния си телефон и зачака. Както винаги дълго време никой не вдигаше слушалката, след това се чу щракане и басов глас на явно посръбнал мъж попита: „Х-ало?“ Андрей мълчеше, като притискаше слушалката към ухото си. „Хало! Халоу?“ — изрева пиянският глас, после млъкна и вече се чуваше само тежко дишане, а някъде далеч гласът на Селма старателно припяваше тъжната песничка, извадена на мода от чичо Юра:
Андрей затвори телефона, въздъхна тежко, разтривайки лицето си, печално промърмори: „Долна курва, непоправима…“ и разгърна папката.
Делото за Зданието бе заведено още по времето, когато Андрей беше боклукчия и нямаше никаква представа за мрачните задкулисни истории в града. Всичко започнало оттам, че в 16, 18 и 32 район започнали редовно да изчезват хора. Изчезвали абсолютно безследно и в цялата тази работа нямало никаква система, никакъв смисъл и никаква закономерност. Оле Свенсон, 43-годишен, работник в целулозната фабрика, излязъл вечерта да купи хляб и не се върнал, но и в хлебарницата не се появил. Стефан Цибулски, 25-годишен, полицай, изчезнал през нощта от поста си на ъгъла на Главната улица и Елмазената пресечка, бил намерен портупеят му — и край, никакви други следи. Моника Лерийо, 55- годишна, шивачка, излязла със своя шпиц на разходка преди да си легне, шпицът се върнал жив-здрав и весел, а шивачката изчезнала. И така нататък, и така нататък — изчезнали повече от четиридесет души.
