насам-натам.
— По-нататък. Както установи следствието, нощем Папагалската улица изобщо не е осветена, а след като е било тъмно като в рог и вие сте се намирали на трийсет метра от най-близката улична лампа, абсолютно необяснимо е как сте успели да различите толкова много подробности: цвета на зданието, стария тухлен градеж, медната дръжка на вратата, формата на прозорците и накрая дима от комина. Бих искал да знам вие лично как си обяснявате тези противоречия.
Известно време Ейно Саари отваряше и затваряше устата си, без да издаде нито звук. После конвулсивно преглътна на сухо и проговори:
— Нищо не помня… Вие съвсем ме объркахте… Досега просто не ми е минавало през ума…
Андрей мълчеше в очакване да продължи.
— Наистина как не съм се сетил по-рано за това. Че на тази Папагалска улица беше абсолютно тъмно! Не сградите, ами дори тротоара под краката си човек не можеше да види… И покрива… Та аз стоях до самата сграда, до входа… Но съвсем ясно си спомням и покрива, и тухлите, и дима от комина — един такъв бял нощен дим, сякаш осветен от луната…
— Да, странно — каза Андрей с метални нотки в гласа.
— И дръжката на вратата… Медна, излъскана от докосванията… доста изкусна плетеница от цветя и листа… Ей сега бих могъл да ви я нарисувам, ако умеех да рисувам… И в същото време тъмнината беше абсолютна — та аз не различавах лицето на Ела и само по гласа й почувствувах, че се усмихва, когато…
В разширените очи на Ейно Саари блесна някаква нова мисъл. Той сложи ръка на сърцето си и рече с отчаян глас:
— Господин следовател! Сега в главата ми е бъркотия, ала много ясно осъзнавам, че свидетелствувам против себе си и ви принуждавам да ме подозирате. Но аз съм честен човек, родителите ми бяха изключително честни и много религиозни хора… Всичко, което ви говоря сега, е цялата и най-чистата истина! Действително всичко беше точно така. Просто по-рано не съм се замислял. Беше тъмно като в рог, аз стоях до самата сграда и в същото време помня всяка тухличка, а керемидения покрив го виждам така, сякаш в момента е пред очите ми… и трите комина… И дима.
— Хм — каза Андрей и потропа по масата. — А може би не сте видели всичко това, а? Може би някой ви го е разказвал? Преди случката с госпожица Стремберг бяхте ли чували за Червеното здание?
Очите на Ейно Саари отново зашариха смутено.
— Н-н-н… не помня… — измънка той. — После — да. Когато Ела вече изчезна, когато ходих в полицията… когато вече беше обявено, че се издирва… после много се говореше за това. Но преди… Господин следователю! — рече той тържествено. — Не мога да се закълна, че по-рано, преди да изчезне Ела, съм чувал за Червеното здание, но мога да се закълна, че нищо не помня по този въпрос.
Андрей взе писалката и се захвана да пише протокола, като едновременно с това говореше подчертано монотонно с глас на закоравял администратор — според теорията такъв глас трябваше да навява на подследствения неимоверна тъга и чувството за съдбоносна неизбежност, предопределена от безукорната машина на правосъдието.
— Вие трябва да разберете, господин Саари, че следствието не може да се задоволи с вашите показания. Ела Стремберг е изчезнала безследно и последният човек, който я е видял, сте вие, господин Саари. Червеното здание, което току-що така подробно обрисувахте, не съществува на Папагалската улица. При това вашето описание на Червеното здание е неправдоподобно, защото противоречи на елементарните физически закони. И накрая, както е известно на следствието, Ела Стремберг е живяла в съвсем друг район на града. Сам по себе си, този факт, разбира се, не ви уличава в нищо, но поражда допълнителна подозрения. Така че съм принуден да ви задържа, докато бъдат изяснени редица обстоятелства… Моля да прочетете и да подпишете протокола.
Ейно Саари мълком се приближи до масата и подписа всеки лист от протокола, без да го чете. Моливът трепереше в ръцете му, а острата му брадичка бе провиснала и също се тресеше. После, влачейки крака, той се върна до табуретката, омаломощено седна и стиснал ръце, каза:
— Искам още веднъж да подчертая, господин следователю, че като давах показания… — гласът му секна и той отново преглътна. — Че като давах показания, съзнавах каква вреда си нанасям. Бих могъл да измисля нещо, да излъжа… Можех изобщо да не взема участие в издирването — никой не знаеше, че бях отишъл да изпращам Ела…
— Това ваше изявление — равнодушно рече Андрей — вече е записано в протокола. Ако не сте виновен, не ви заплашва нищо. Сега ще ви отведат в килията на предварителния арест. Ето ви хартия и молив. Ще помогнете на следствието, пък и на самия себе си, ако възможно най-подробно опишете кой, кога и при какви обстоятелства е разговарял с вас за Червеното здание. Няма значение дали това е било преди да изчезне Ела Стремберг или след това. Колкото може по-подробно: кой — името и адреса; кога — точната дата и по кое време на денонощието; при какви обстоятелства — къде, по какъв повод, с каква цел, с какъв тон. Разбрахте ли ме?
Ейно Саари кимна и беззвучно промълви „да“. Вторачил очи в него, Андрей продължи:
— Сигурен съм, че всички тези подробности за Червеното здание сте ги научили някъде другаде. Вие, самият, може би дори не сте го виждали. И настойчиво ви препоръчвам да си спомните кой ви съобщи тези подробности — кой, кога, при какви обстоятелства. И с каква цел.
Той позвъни на дежурния и саксофонистът беше отведен. Андрей потри ръце, продупчи протокола и го закопча в папката, после помоли за горещ чай и извика следващия свидетел. Беше доволен от себе си. Полезно бе все пак човек да има въображение и елементарни познания по геометрия. Оплелият се в лъжи Ейно Саари беше спипан по всички правила на науката.
Следващият свидетел, или по-скоро свидетелка, Матилда Хусакова (62-годишна, плетачка надомница, вдовица) поне наглед беше доста по-прост случай. Едрата старица с малка, напълно побеляла глава, румени бузи и хитри очи нямаше ни най-малко вид на сънена или уплашена, а, напротив, май изглеждаше доста доволна от приключението. Беше се явила в прокуратурата със своята кошница, с кълбетата си от разноцветна прежда и с комплект куки, а в кабинета тя веднага се намести на табуретката, надяна очилата си и взе да плете.
— На следствието стана известно, госпожа Хусакова — започна Андрей, — че неотдавна сте разказвали в компания на свои приятелки за произшествието с някой си Франтишек, който уж попаднал в така нареченото Червено здание, претърпял там най-различни премеждия и доста трудно се измъкнал на свобода. Имало ли е такова нещо?
Достигналата вече почтена възраст Матилда се усмихна, ловко издърпа едната кука, надяна на нейното място другата и рече, без да вдига очи от плетката:
— Имаше, имаше такова нещо. Разказвала съм и неведнъж, само че много ми се ще да разбера откъде това нещо е станало известно на следствието… Аз май нямам познати сред съдиите…
— Трябва да ви уведомя — поверително каза Андрей, — че в настоящия момент се води следствие по повод така нареченото Червено здание и ние сме изключително заинтересовани да влезем в контакт поне с един човек, който е бил в това здание…
Матилда не го слушаше. Тя сложи плетката на коленете си и замислено впери очи в стената.
— Че кой може да ви е съобщил? — учуди се тя. — Ей, не съм очаквала такова нещо!.. — Матилда поклати глава. — Излиза, че и тука човек трябва да си отваря очите с кого приказва… Когато навремето довтасаха немците, си бяхме сложили кофар на устата. Преместихме се насам, ама и тука била същата картинка…
— Моля ви се, пани Хусакова — прекъсна я Андрей. — Според мен някак превратно тълкувате положението. Доколкото разбирам, вие не сте извършили никакво престъпление. Ние гледаме на вас само като на свидетел, вие сте наш помощник, който…
— Е, гълъбче! Че за какви помощници ми говорите? Полицията си е полиция.
— Ама недейте така! — За да бъде по-убедителен, Андрей сложи ръка на сърцето си. — Ние издирваме банда престъпници! Те отвличат хора и, изглежда, ги убиват. Човек, който е бил в техните лапи, може да окаже неоценима услуга на следствието!
— Гълъбче, ама вие какво — рече старицата, — да не би да вярвате в това Червено здание?
— А вие не вярвате ли? — попита Андрей леко объркан.
