полицая. Хиляди и хиляди хора плачеха на някакво огромно погребение, те изпращаха своите близки и любими и гръмогласната музика не им позволяваше да се успокоят, да се унесат, да освободят съзнанието си…
— Чакай ме тук — нареди Андрей на полицая, но онзи не му отвърна и в това нямаше нищо чудно, защото бе останал със своя мотоциклет на отсрещната страна на улицата, а Андрей вече стоеше на каменното стълбище пред високата дъбова врата с медната дръжка.
Тогава Андрей хвърли поглед надясно в застиналата мъгла, погълнала горния край на Главната улица, хвърли поглед наляво в застиналата мъгла, погълнала долния край на Главната улица, за всеки случай се сбогува с всичко това и ръката му в ръкавицата легна върху богато гравираната блестяща мед.
Отвъд вратата имаше малко тихо антре, озарено от слаба жълтеникава светлина, на разклонена като палма закачалка висяха на гроздове шинели, палта и шлифери. Под нозете му имаше протрит килим с бледи, неясни шарки, а точно срещу него се издигаше широко мраморно стълбище с червена мека пътека, притисната към стъпалата с помощта на добре излъскани метални пръчки. Имаше и някакви картини по стените, имаше нещо и зад дъбовата преграда вдясно, имаше някой и до него, който почтително взе папката и му прошепна: „Нагоре, моля…“. Но Андрей не можа да разгледа нищо по-подробно, защото козирката на фуражката ужасно му пречеше, постоянно падаше над очите му, така че можеше да види само това, което беше под краката му. Някъде по средата на стълбището той си помисли, че трябваше да остави проклетата фуражка в гардероба на онзи позлатен тип със сърмените нашивки и бакенбардите до кръста, но сега вече беше късно, а тук всичко трябваше да се прави навреме или изобщо да не се прави и след всеки свой ход, след всяко свое деяние човек не можеше да се върне, за да поправи стореното. И той с въздишка на облекчение прекрачи последното стъпало и си свали фуражката.
Щом се появи на прага, всички станаха, но той не погледна към никого. Виждаше само своя партньор — нисък на ръст, възрастен мъж в костюм с полувоенна кройка и с блестящи хромови ботуши, който мъчително му приличаше на някого и в същото време беше абсолютно непознат.
Всички стояха неподвижно край стените, край белите мраморни стени, украсени със злато и пурпур и драпирани с ярки разноцветни знамена… не, не бяха разноцветни, всичко беше червено и златисто, и от безкрайно високия таван висяха огромни пурпурно-златисти платнища, сякаш бяха материализирани ивици на някакво невъобразимо северно сияние, всички стояха покрай стените с големи полукръгли ниши, а в полумрака на нишите се криеха горделиво-скромни бюстове — мраморни, гипсови, бронзови, златни, малахитови, от неръждаема стомана… гробовна леденина вееше от тези ниши, всички зъзнеха, всички скришом потриваха ръце и се свиваха от студ, но стояха изпънати и гледаха право пред себе си, само възрастният мъж в полувоенния костюм, партньорът, противникът, бавно, с безшумни стъпки се разхождаше сред пустото пространство в средата на залата, леко свел масивната си побеляваща глава, сложил ръце на гърба, като с лявата си ръка притискаше китката на дясната. И след като Андрей влезе, и след като всички станаха и вече стояха мирно известно време, и след като едва доловимата въздишка, изглежда, на облекчение вече затихна сред сводовете на залата, заплетена в пурпура и златото, този човек продължаваше да се разхожда напред-назад, а после внезапно, насред пътя, се спря и много внимателно, без да се усмихва, изгледа Андрей и Андрей видя, че косите на едрия му череп са редки и посивели, челото — ниско, пищните мустаци също са рехави и грижливо подстригани, а равнодушното му лице е възжълто, с грапава, сякаш надупчена от едра шарка кожа.
Нямаше нужда да се представят един на друг и никакви приветствени речи не бяха потребни. Те седнаха зад инкрустираната масичка и се оказа, че Андрей трябва да играе с черните, а възрастният му партньор — с белите фигури, всъщност те не бяха бели, а жълтеникави и човекът със сипаничавото лице протегна малката си, съвсем без косми ръка, хвана с два пръста пешката и направи първия ход. Андрей мигновено придвижи срещу нея своята пешка, кроткия надежден Уан, който винаги желаеше само едно — да го оставят на мира — и тук щеше да му бъде осигурено известно, впрочем твърде съмнително и относително спокойствие, тук в самия център на събитията, които естествено щяха да се развият, които бяха неизбежни, и Уан щеше да изпадне в голямо затруднение, но тъкмо тук можеше да бъде подкрепян, прикриван и защитаван дълго, а при желание и безкрайно дълго време.
Двете пешки стояха една срещу друга, гърди срещу гърди, можеха да се докоснат, можеха да си разменят нищо не значещи думи, можеха просто мирно и тихо да се гордеят със себе си, да се гордеят с това, че те, простите пешки, със своето присъствие тук са обозначили главната ос, около която сега ще се разгърне цялата игра. Но те нищо не можеха да си направят един на друг, те бяха неутрални един към друг, те бяха в различни бойни измерения — малкият жълтолик, неугледен Уан с глава, свита по навик в раменете, и набитият кривокрак, както подобава на кавалерист, селяк в кавказки ямурлук и калпак, с огромни, направо чудовищни пухкави мустаци, със скулесто лице и сурови, леко кривогледи очи.
На дъската отново цареше равновесие и това равновесие сигурно щеше да продължи доста дълго време, защото Андрей знаеше, че партньорът му е гениално предпазлив човек, който винаги е смятал хората за най-ценното нещо на този свят, следователно в скоро време нищо не може да заплашва Уан, и Андрей откри сред редиците Уан и едва-едва му се усмихна, но тутакси отмести очи, защото срещна внимателния и печален поглед на Доналд.
Партньорът му мислеше, като спокойно почукваше с мундщука на дългата си цигара по инкрустираната със седеф повърхност на масичката, и Андрей отново стрелна с очи вцепенените редици край стените, но сега вече не гледаше към своите, а към тези, с които се разпореждаше съперникът му. Сред тях почти нямаше познати — бяха някакви изненадващо интелигентни на вид хора в цивилни дрехи, с бради, с пенснета, със старомодни вратовръзки и жилетки и някакви военни в необичайна униформа с многобройни ромбове по петлиците и с ордени, закрепени на винтове върху подложки от моаре… Откъде ли ги е насъбрал такива? — озадачен си помисли Андрей и отново се взря в преместената напред бяла пешка. Тази пешка поне му бе добре позната — човек с някога легендарна слава, който, както си шепнеха по-възрастните, не бе оправдал възлаганите му надежди и сега можеше да се каже, че е слязъл от сцената. Явно и той самият знаеше това, но кой знае колко не страдаше — стоеше здраво на паркета с кривите си крака, сучеше гигантските си мустаци, току поглеждаше изпод вежди настрани и от него се носеше остра миризма на водка и конска пот.
Партньорът вдигна ръката си над дъската и премести втора пешка. Андрей затвори очи. Изобщо не очакваше това. Че може ли такова нещо — така направо? Кой е този? Красиво бледо лице, вдъхновено и в същото време донякъде отблъскващо с високомерието си, синкаво пенсне, изящна къдрава брадичка, гъсти, черни коси над светлото чело — Андрей никога по-рано не беше виждал този човек и не можеше да каже кой е, но явно беше важна личност, защото властно и кратко поговори с кривокракия селяк в кавказкия ямурлук, а онзи само помръдваше с мустаците си, скулите му шаваха нагоре-надолу и през цялото време току отместваше настрани леко кривогледите си очи като на огромна дива котка пред уверен укротител.
Но Андрей хич не го интересуваха отношенията им — решаваше се съдбата на Уан, съдбата на мъничкия, цял живот патил Уан, чиято глава сега съвсем бе хлътнала между раменете, на вече готовия за най-лошото и безнадеждно примирилия се с участта си Уан, и сега той можеше да избере само една от трите възможности: или да пожертвува Уан, или да заложи на Уан, или да остави всичко така, както си е, и тия двамата постоянно да висят между живота и смъртта — възвишеният език на стратегията наричаше тази възможност „неприет дамски гамбит“, — и това продължение му беше известно, Андрей знаеше, че то се препоръчва в учебниците, знаеше, че то е от азбуката на играта, но не можеше да понесе дори и мисълта, че в продължение на дълги часове Уан ще виси на косъм, облян в ледената пот на предсмъртния ужас, а натискът върху него ще продължава да расте и расте, докато най-сетне чудовищното напрежение около това поле не стане абсолютно непоносимо, и тогава грамадният кървав гнойник щеше да се спука и от Уан нямаше да остане и помен.
Няма да понеса това, помисли си Андрей. И в края на краищата аз изобщо не познавам този човек с пенснето, какво ме засяга съдбата му, защо съм длъжен да го жаля, след като дори моят гениален партньор мисли само няколко минути, преди да се реши да предложи тази жертва… И Андрей свали от дъската бялата пешка, и постави на нейното място своята, черната, и в същия миг видя как дивата котка с ямурлука за първи път в живота си погледна укротителя право в очите и озъби пожълтялата си от тютюн паст в хищна самодоволна усмивка. И тутакси някакъв мургав, възтъмен като маслина човек, неприличащ на руснак и даже на европеец, се шмугна между редиците към синкавото пенсне, замахна с огромната си рижа лапа и
