на разхайтеност и дезорганизация!
— Точно така! — Андрей предпочиташе да го подкрепи, да речем, чичо Юра, но и от поддръжката на Фриц имаше полза. — Ето на, виж Гайгер. Той всъщност е класов враг, но позицията му съвпада напълно с нашата. И какво излиза тогава: че от гледна точка на всяка класа интелигенцията е едно лайно. Мразя я… Не мога да търпя тия безпомощни очилатковци, дърдорковци и паразити. Нито духовна сила имат, нито вяра, нито морал…
— Когато чуя думата „култура“, се хващам за пистолета! — с метален глас заяви Фриц.
— А, не! — възрази Андрей. — По този въпрос не съм съгласен с тебе. Спри дотука! Културата е велико достояние на освободилия се народ. На това трябва да се гледа диалектически…
Някъде съвсем наблизо гърмеше патефонът и пияният Ото танцуваше, препъвайки се, с пияната Селма, но това вече не засягаше Андрей. Започваше най-хубавото — точно това, заради което той толкова много обичаше тези сборища. Спорът.
— Долу културата! — ревеше Изя, прескачайки от един свободен стол на друг, за да се добере по- близо до Андрей. — Тя няма отношение към нашия Експеримент. Каква е задачата на Експеримента? Това е въпросът! Ето това ми кажи ти на мене.
— Вече го казах: да създаде модел на комунистическото общество!
— Че за какъв дявол им е на Наставниците този модел на комунистическото общество, я си размърдай мозъка бе, лапнишаран такъв!
— А защо да не им трябва? Защо?
— Аз все пак си мисля — каза чичо Юра, — че Наставниците не са истински хора. Те са, как да го река, абе нещо като друга порода… Туриха ни в аквариум… или също като в зоологическа градина… и сега гледат какво ще излезе от тая работа.
— Вие сам ли стигнахте до тая мисъл, Юрий Константинович? — с огромен интерес се извърна към него Изя.
Чичо Юра пощипна дясната си скула и отвърна неопределено:
— Ами в препирните стигнахме до тоз извод.
Изя дори удари с юмрук по масата.
— Чудна работа! — разпалено рече той. — Защо? От къде на къде? У най-различни хора, при това, общо взето, с напълно конформистко мислене, кой знае защо, се ражда представата за нечовешкия произход на Наставниците? Представата, че Експериментът се провежда от някакви висши сили.
— Аз например без заобикалки го попитах — намеси се Кенши. — „Вие пришълци ли сте?“ Той не ми отговори направо, но фактически и не отрече.
— А на мен ми беше казано, че са хора от друго измерение — каза Андрей. Не му беше удобно да говори за Наставника. Имаше чувството, че обсъжда семейните си проблеми с чужди хора. — Ама не съм сигурен, че правилно го разбрах… Може би го каза алегорично…
— А аз не искам! — внезапно заяви Фриц. — Да не съм насекомо. Аз съм си такъв, какъвто съм си. А-а! — той махна с ръка. — Щях ли да бъда тука, ако не бях попаднал в плен?
— Но защо? — продължаваше Изя. — Защо? И аз през цялото време усещам някакъв вътрешен протест, но не мога да разбера каква е работата. Може би техните задачи в крайна сметка са близки до нашите…
— Та нали аз това ти разправям! — зарадва се Андрей.
— Не в този смисъл — нетърпеливо махна с ръка Изя. — Всичко не е чак толкова праволинейно като при тебе. Те се опитват да разберат човечеството, ясно ли ти е? Да вникнат в него! А за нас проблем номер едно е същото: да разберем човечеството, да опознаем самите себе си. Така че може би, докато те се мъчат да схванат какви сме, ще ни помогнат и ние да вникнем в себе си?
— Ох, не е така, приятели! — рече Кенши, клатейки глава. — Не се поддавайте на тази съблазън! Те подготвят колонизирането на Земята и просто изучават нашата психология на бъдещи роби…
— Защо говориш така, Кенши? — разочаровано рече Андрей. — Какви са тия страшни прокоби? Според мен просто е нечестно да мислиш така за тях…
— То аз май и не мисля така — отвърна Кенши. — Просто имам едно такова странно чувство… Всички тия павиани, чудесиите с водата, от ден на ден все по-голямата мръсотия… По някое време току виж са ни разбъркали и езиците като във Вавилон… Те сякаш систематично ни подготвят за някакъв зловещ свят, в който ще живеем от сега нататък и завинаги, во веки веков. Също както на Окинава… Тогава бях хлапе, войната бушуваше и на нас, окинавските деца, ни беше забранено да разговаряме на своя диалект в училището. Само по японски трябваше да говорим. Ако хванеха някое момче, му окачваха на врата табела: „Аз не умея да говоря правилно.“ Знаете ли колко съм ходил с такава табела.
— Да-да, разбирам те… — рече Изя със застинала усмивка, подръпвайки и пощипвайки брадавицата на шията си.
— А аз не те разбирам — заяви Андрей. — Цялото това твое тълкувание е извратено и невярно… Експериментът си е Експеримент. Естествено ние нищо не разбираме. Но нали всъщност и не трябва да разбираме какво става! Това е най-важното условие! Ако разбираме защо се появиха павианите или защо трябва да сменяме професиите си… тогава и нашето поведение ще бъде продиктувано от това разбиране. Експериментът вече няма да бъде чист и ще се провали. Та това е от ясно по-ясно! Ти как мислиш, Фриц?
Фриц поклати русолявата си глава.
— Не знам. Мен това не ме интересува. Не ме интересува какво искат те. Интересува ме какво искам аз. А аз искам да въведа ред в този бардак. Изобщо някой от вас каза, не помня вече кой, че цялата същност на Експеримента може би се състои в това: да бъдат подбрани най-енергичните, най-деловите, най-твърдите… Та да не си чешат само езиците, да не се размекват като тесто и да се занимават с разни философии, а упорито да преследват целта си. Ето такива ще подберат — такива като мен или, да кажем, като теб, Андрей — и ще ни прехвърлят обратно на Земята. Защото, щом тука не сме трепнали, и там няма да трепнем…
— Напълно възможно е! — дълбокомислено рече Андрей. — Аз също допускам такова нещо.
— А пък Доналд смята — тихичко подхвърли Уан, — че Експериментът много отдавна се е провалил.
Всички впериха очи в него. Уан седеше в предишната си поза на пълен покой — свил глава в раменете и повдигнал лице към тавана; очите му бяха затворени.
— Той каза, че Наставниците отдавна са се заплели в собствената си приумица, опитали са всичко възможно и сега вече сами не знаят какво да правят. Той каза: претърпели са пълен крах. И всичко това сега просто си върви по инерция.
Напълно объркан, Андрей взе да се чеше по темето. Виж го ти Доналд! Значи затова напоследък не е на себе си… Другите също мълчаха. Чичо Юра бавно си свиваше поредната грамадна цигара, Изя с вкаменена усмивка щипеше и подръпваше брадавицата си. Кенши пак се захвана със зелето, а Фриц гледаше Уан, без да откъсва очи от него, като челюстта му провисваше и отново се връщаше на мястото си. Ето така започва разложението, мина му през ума на Андрей. От такива разговори. Щом не разбираш нещо, започваш да не му вярваш. А неверието е смърт. Много, много опасно нещо е неверието. Наставникът му каза направо: най-важното е да повярваш в идеята докрай, всеотдайно. Трябва да осъзнаеш, че да не разбираш какво става е абсолютно задължително условие за Експеримента. Естествено това е най-трудното. Повечето хора тук не са истински идейно закалени, не са истински убедени, че светлото бъдеще е неизбежно. Че днес може би ни е тежко и сме толкова зле, че душата ни е в зъбите, и утре ще бъде същото, но вдругиден слънцето непременно ще огрее и на нашата улица ще дойде празник…
— Аз съм неук човек — рече ненадейно чичо Юра, като залепваше внимателно книжката на цигарата си. — Образованието ми е четвърто отделение, ако искате да знаете, и вече разправях на Изя, че аз, честно да си призная, направо избягах тука… Ей на, като тебе… — Той посочи с грамадната си цигара Фриц. — Само че ти си хванал пътя от плен, пък аз значи — от село. Ако не броим войната, аз цял живот съм живял на село и цял живот бял ден не съм видял. А тука на? — видях! Какво са си наумили ония там със своя Експеримент — честно казано, братчета, — не е за мойта уста лъжица, пък и не е чак толкова интересно. Ама тука съм си свободен човек и докато не са посегнали на мойта свобода, и аз няма на никого да посегна. Но виж, ако се намерят някои, които ще рекат да променят нашето сегашно, значи, фермерско положение,
