Убийствени сънища

не ми се удаде да овладея положението и да убедя Булмер и най-вече Мертен, че не мога повече, че просто не мога повече, значи никога няма да ми се удаде.

— Мертен — казах аз със съзнанието, че вече съм изгубил играта. — Мертен…

Булмер бе възвърнал гласа си и си пое въздух.

— Холи, за последен път ви оставих да крещите така. От този момент ви забранявам…

— Нищо няма да забранявате, Булмер — каза Мертен.

— Но нали все пак аз съм…

— Вие сте кръгла нула, Булмер, както и Холи. А сега седнете на тлъстия си задник и млъкнете.

Той се обърна към мене.

— Какво искахте да кажете, Холи?

Избягнах хладния му поглед.

— Мертен, тази война…

Усещах как вътрешностите ми треперят и посегнах за цигара. Мертен ми поднесе огън и аз направих опит да се усмихна с благодарност, но не успях.

— Тази война, Мертен, продължава прекалено дълго. Уж започна като блицкриг, а се протака вече три години. Краят й не се вижда. — Вдигнах ръка, за да спра възражението му. — Зная, неотдавна правителството издаде бюлетин, с който прогласява, че в най-близко време ще започнат мирни преговори. Мертен, това е единадесетият такъв бюлетин! Знаете го не по-зле от мен! А от тази война за престиж нито един от противниците не може да се оттегли. И затова тя ще трае още три години. Не мога вече да издържам, Мертен; проклинам деня, в който бе подписано международното споразумение за забрана на ядреното оръжие…

Мертен ме погледна уплашено. Навярно ме смяташе за побъркан. Как бих могъл да го накарам да проумее в какво изтезание се бе превърнал животът — и за някои други, които също служеха във военния апарат по този ужасен начин.

— Струва ми се — казах тихо, — че бих предпочел да загина от атомната бомба, вместо… — Извърнах се. Само при мисълта за това ми прилошаваше… — … вместо да пукна като бясно куче.

— А аз — мислех си, — аз ви давам в ръцете това нечовешко оръжие! Снабдявам ви със смъртоносното семе, което разпръсквате върху милиони млади мъже, които ние не познаваме и които са наши врагове! Аз сънувам безумието, от което те ще загинат! АЗ, АЗ!

— Мертен, разберете ме! — Струваше ми се, че целият свят би забелязал хлипането, което стягаше гърлото ми. — Мертен, това е по-лошо, отколкото да удушиш всеки един от тях с голи ръце! Защото всеки би се съпротивлявал, когато го уловят за гърлото. Но срещу оръжието, в което сте превърнали моето подсъзнание, те са беззащитни. Вие искате да ги убиете в съня им, а аз — усетих сълзи на лицето си и закрих очи с ръце, — аз трябва да забивам ножа!

Елате, Холи — Мертен ме хвана за лакътя и кимна на Булмер, който неразбиращо ни зяпаше иззад бюрото си.

Минахме в съседното помещение.

— Седнете, Холи.

Погледнах го умолително и почувствах как по лицето ми се стичат сълзи на безнадеждност.

Тъмнокожата сестра се приближи забързана, с професионална, окуражителна усмивка на устните. Познавах я, хубаво ми ставаше, когато гледах топлите й черни очи.

Тя ме натисна в креслото. После постави широките каиши около раменете и хълбоците ми и утешително погали ръката ми.

— Мертен, колко пъти още… — прошепнах аз. Това не беше въпрос.

Той сви рамене.

— Холи — каза. — Нацията…

Затворих очи.

Сестрата се доближи до мен и повдигна ръкава на дясната ми ръка. Потопи памучен тампон в спирт и го прекара по вътрешната страна на лакътя ми. Почти не усетих убождането. Едва когато горещата течност се разля в артериите, аз отворих очи и погледнах черната глава, наведена над ръката ми.

Тя вдигна очи и каза:

— Това пак ще оправи всичко, мистър Холи.

Тя доближи чаша до устните ми. Мертен каза:

— Бутнете го вътре, сестра.

Когато чух да приближават стъпки, отворих очи. Сестрата се бе изправила усмихната до мене. Зъбите й блестяха в сумрака.

— Добре ли се чувствате след съня, мистър Холи?

Главата ми клюмна върху гърдите. Изпитвах умора и празнота. Сестрата изтика стола ми от прожекционното помещение и затвори вратата. Разкопча коланите и ми поднесе една чаша.

— Холи, вие сте най-добрият от хората ни — рече Мертен с принудена веселост. Вдигнах очи. — Просто не бива да се отпускате. Произвеждате същински ужас! — Той се усмихна. Чувствах се прекалено опустошен, за да говоря.

Миризмата около мен, тропотът на забързаните стъпки по коридорите, прозорците с изпотени стъкла — всичко това се смесваше и създаваше толкова нереална атмосфера, че едва я понасях. Искаше ми се да крещя, докато забързаните стъпки заглъхнат в далечината, а замъглените стъкла на прозорците се строшат.

„Дали това е лудостта?“ — питах се аз.

Един кран капеше и аз казах:

— Сестра, кранът на чешмата капе.

Белотата на помещението се набиваше в мозъка ми. Мислите ми изплуваха от нищото, за да изчезнат отново там, безформени, неоставящи следа.

Опитах се да отварям и затварям очи, раз-два, раз-два, все по-бързо.

Политнах напред и сестрата ме улови.

— Мистър Холи — каза тя и кадифеният й глас съчувствено ме обгърна.

Изведнъж се видях как седя тук — безволев, полуусмихнат човек-вързоп, който заплашва да падне от стола и с две ръце се държи за сияещо бялата талия на сестрата.

Окаяният ми вид ме отрезви.

Облегнах се отново назад и прошепнах:

— Мертен…

Той пристъпи до мен, отпуснах пак ръце и погледнах студената му физиономия.

— Мертен, не мога повече; да прекратим дотук…

Сестрата изчезна.

Мертен седна и затвори очи.

— Бъдете разумен, Холи, ако не съм аз, ще бъде някой друг…

Изведнъж забелязах колко уморен беше. В края на краищата той бе само един стар човек със сиво лице и сив, остриган череп. В сумрака очите му имаха цвета на лъскава ледена повърхност. Тъкмо цветът ги правеше да изглеждат така студени. Но нима бе виновен за цвета на очите си.

Изправих се.

— Не ви упреквам, Мертен. Предполагам, че вие също не можете да направите нищо. То е като омагьосан кръг. Ако вие се откажете, друг ще дойде на ваше място. Ако аз се откажа, ще трябва да ме вземете насила.

Разберете: мене ме върнаха от фронта, когато разбраха с какво ужасно оръжие са се сдобили чрез това ново откритие. Това беше преди три години. Тогава знаех, че малцина са тези, чиито сънища могат да бъдат управлявани. Аз не се съпротивлявах, мислех за нацията. И не ще и дума, отначало имах огромно самочувствие, защото бях в състояние да превърна в кръгли идиоти хиляди хора, които в дадения момент сънуваха на моята „вълна“.

Мертен, това чувство отмина. Останаха само безкрайният ужас и очакването на края.

Тогава ми казаха, че разполагат с достатъчно „доброволци“, тъй че всеки един от тях нямаше да бъде подложен на това изтезание по-дълго от седмица. Спомням си как прекарахме тази първа седмица тук: цялата работа ни развеселяваше и ние се смеехме; сградата се тресеше от смеха ни, защото, Мертен, ние бяхме много…

След това шеговито си рекохме „Довиждане“ и „До следващия път, до догодина.“ Но следващият път бе само три месеца по-късно и ние вече престанахме да се смеем така гръмко, защото редиците ни бяха оредели. Мертен, днес вече никой не се смее. Огледайте се! Къде са всички те? Кажете ми: къде са?

Бях се изправил и крещях в лицето му. Той уморено сведе голия си череп.

— Какво ще правите, когато не остане вече нито един? Когато няма вече никой, който да ви доставя лудост в огромни количества? Никой, когото да съсипвате и тласкате към смъртта? — Изтощен, замълчах.

Мертен каза:

— Още имаме вас, Холи, а войната скоро ще свърши.

С треперещи ръце пъхнах цигара между устните си.

Мертен ми подаде огън и тактично отклони поглед от усилията ми да достигна пламъка с върха на цигарата.

Вдишвах дълбоко дима и се питах дали е възможно да се печелят войни с такива развалини като мене.

Влезе сестрата.

— Вашата съпруга ви очаква, мистър Холи.

Угасих цигарата. Бях взел решение.

— Заради вас, Мертен, се надявам войната да свърши още утре.

Мертен ме погледна въпросително. После, изглежда, разбра какво имам пред вид и извика: