Йорг Шпилманс
Убийствени сънища
Сержант Стенли Гордън Уайт изплува от непознатите дълбини на своето подсъзнание и усети студ. Залитайки, той се изправи, наметна с несигурни ръце завивката от походното си легло и хвърли поглед към термометъра, който висеше при входа на палатката.
От далечината долитаха разнообразните шумове на войната в джунглата. Стенли Уайт се облегна на подпорния прът на палатката и се опита да различи нещо през гъсто сипещия се сняг. Той излезе от палатката, като загърна по-плътно раменете си с мръсносивото войнишко одеяло. Беше жаден.
„По дяволите, какво става — рече си той. — Къде се дяна готварната, кухнята?“
— Стан! Хей, Стан…
„Готвачът има да мърмори, ако сега му поискам грог…“
— Стан, върни се в палатката, три часът сутринта е…
„Поне снегът да беше престанал.“
— Стан! Ти май си пиян…
През тези нощи аз редовно се събуждах в три часа сутринта, плувнал в пот. Треперех и дишах тежко под чаршафа, стиснал ръце в юмруци.
Снех от главата си шлема за управляване и препредаване на сънищата, посегнах към цигарите на нощната масичка и запуших в тъмнината.
Надигнах се и се заслушах в равномерното дишане на жена ми. Помещението бе херметически изолирано от външния шум.
Само огънчето от цигарата ми проблясваше в тъмнината.
Изгасих цигарата и се сгуших до жена си. Кожата й бе мека и топла и аз зарових лице в гърдите й.
Тя се размърда в съня си и промърмори: „… да!“
Усетих как тялото й се протегна. Една ръка погали косата ми ласкаво и нежно, както само тя можеше.
— Пак ли тези кошмари? — попита тя тихо. Гласът й звучеше сънено и загрижено.
— Да — пошепнах и изведнъж ме връхлетя съзнанието за цялата безнадеждност на моето положение. Сълзи избиха в очите ми и аз се вкопчих в нейното познато и скъпо тяло. Топлината й ме обгръщаше и утешаваше. Ръцете, прегърнали врата ми, омаловажаваха всичко онова, което само преди няколко мига ме хвърляше в отчаяние.
Тъмнината и тишината в помещението създаваха илюзията, че съществуваме само ние двамата, внушаваха ни измамното чувство за едно уединение, каквото вече нямаше и никога нямаше да има. Сега принадлежахме само един на друг.
Тялото ми се отпусна.
Аз лежах тук, зрял мъж на тридесет и две години, висок почти два метра и тежък сто килограма, здраво вкопчен в единственото създание, което можеше да ми бъде опора. Един мъж, който се разтреперваше при най-малкия шум, един човек, едно живо същество, измъчено, изтерзано, с изсмукани сили, съсипано. Една карикатура на човек.
Притиснах се до нея и се наслаждавах на закътаността в нейните прегръдки, на нейното ухание, на нежността й. Отчаянието ми полека-лека се стопи и отстъпи място на страстта.
С годините нашето единение бе изгубило чара на допира с непознатото. Но се бе зародило нещо много по-силно, едно много по-дълбоко чувство, несравнимо по-красиво и по-съвършено от първата бурна и заслепяваща страст.
Познавах нейното тяло и обичах несъвършенствата му. Тялото, което с всяко от своите плавни движения изразяваше влечение към мен, което ме бе дарило с трима сина, което ми принадлежеше дори повече от моето.
Държах я в прегръдките си и съзнавах, че животът ми ще има стойност само докато съществува тя.
Когато се събудих, нея вече я нямаше.
През разтворените прозорци се откриваше мрачното утро. Вятърът навяваше дъждовните капки в стаята и върху пода.
Привдигнах се и натиснах копчето над леглото. Прозорците се затвориха и аз унило се вмъкнах отново под завивките.
Лениво се свих на кълбо и се унесох в лека дрямка. Климатичната инсталация се бе включила и аз се наслаждавах на монотонния шум на вентилаторите.
Някакво бръмчене прекъсна безмилостно моя полусън.
Обърнах се.
Бръмченето се засили.
Протегнах ръка назад и включих аудиофона. Добре познат глас прозвуча зад гърба ми:
— Холи! Обадете се най-после! Ще бъдете ли така добър да ми покажете лицето си?
Неохотно отправих очи към сбръчканото лице на Ерих Булмер.
— Добро утро — рече той сърдито.
— Добро утро — изръмжах аз.
— Няма ли да станете най-после?
— Не — рекох аз и отново се обърнах. Почти усещах в гърба си как червенината на гнева покрива лицето му.
— Холи! Да не сте се побъркали? Знаете, че мога да наредя да ви доведат насила, ако не дойдете доброволно!
— До гуша ми дойде, Булмер, наистина ми дойде до гуша — казах аз, но усетих как гласът ми губи апломб. — Не мога повече — добавих по-тихо.
— Тъй-тъй, на вас ви е дошло до гуша. — Той се поколеба. — Холи, вие трябва да изпълнявате дълга си.
Аудиофонът даде свободно и аз го изключих.
Обзе ме безкрайна умора. Затворих очи и се опитах да изгоня гласа на Булмер от главата си.
Не ми се удаде.
Станах и се пъхнах под душа, после — в кабината за масаж. Накрая излязох от банята и се върнах в спалнята, видимо освежен, но изпълнен със страх пред новия ден.
Стоях до прозореца и гледах навън, когато зад гърба ми се разнесоха добре познати стъпки и един мек глас каза:
— Мистър Холи, облечете нещо.
Свих рамене и се обърнах. Двамата полицаи от службата за сигурност ме гледаха спокойно. Познавах ги добре; те често пъти ме бяха „вземали“. Бяха любезни, добродушни мъже, толкова високи и плещести, че се чувствах до тях като дете. Но може би това се дължеше на техните впечатляващи униформи и на факта, че освен кърпата около хълбоците, нямах нищо друго на себе си.
Навлякох дрехите си и рекох:
— Мога ли да закуся, или?
— Мистър Холи.
— О’кей — казах аз и тръгнах след тях.
Ерик Булмер имаше навика да приема посетителите си прав. Той веднага ми предложи стол и продължи да се разхожда напред-назад из стаята.
— В последно време не ми харесвате, Холи, повтарям ви, никак не ми харесвате!
Седях, втренчил поглед в плота на писалището, и се питах дали очакват отговор от мене. Беше ми безразлично. Беше ми втръснало до смърт, цялата работа вече не бе по силите ми.
— Холи, вие знаете, че имаме средства и възможности да ви направим послушен…
— Мистър Булмер! Чуйте, аз…
— Няма смисъл, Холи. Трябва да продължите. Мога да си представя какво чувствате. Но вижте, вие поне имате възможност да бъдете в къщи при жена си. — Той ме изгледа многозначително. — Би могло да бъде и другояче.
Скочих.
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа — изрече той бавно, — че ние можем и да ви задържим тук, Холи.
— Повторете го още веднъж!
— Кое? Че можем да ви задържим тук, ако ни създавате трудности? Това би трябвало да ви е известно.
Пристъпих една крачка към него.
Той отстъпи и каза:
— Холи, знаете, че аз имам своите пълномощия.
Заобиколих бюрото и тръгнах към него. Той заотстъпва назад, чак до стената. Впих поглед в него и в очите му се появи страх. Сграбчих го за раменете и го притиснах до стената.
— Знам за вашите пълномощия, Булмер! Но знам също, че хора като мен са ви нужни, за да изкарате докрай тази мръсна война! Може и да съм само една нула, но нула, която има значение, нула, която стои след единица!
Вие ме измъчвате ден и нощ, разкъсвате ме и отново ме закърпвате, все отново и отново!
Всичко, което ми е останало, са нощите — но вие почти съсипахте и нощите ми с вашия шлем за управляване на сънищата.
Булмер, ще ви кажа нещо, и то съвсем сериозно: Това мойто вече не е живот! И аз не държа да го запазя на всяка цена! Можете да ме принудите на много неща, но не и да продължавам да живея този живот! И ако той има някаква стойност за вас, то внимавайте!
Бях повишил глас. Когато млъкнах изтощен, един спокоен глас рече зад гърба ми:
— На ваше място бих обмислил добре всичко това, Холи. А най-вече бих посмекчил тона си. Знаете, че тези избухвания не водят до нищо.
Хладните сиви очи на Мертен ме пронизваха. Надвих внезапното си отчаяние, страха си от Мертен, обзет от една-единствена мисъл: Ако сега, в този момент,
