Фют благоразумно беше офейкал още при вида на дряновата пръчка и скрит зад една върба, със смях гледаше как биеха другаря му.
— Фют, ти нали всичко можеш, помогни ми, направи се на невидим и ощипи за крака тоя проклет кацар, защото задникът ми гори от огън! Ще ме убие, ще умра!…
Фют слушаше от прикритието си жалните думи на Ян Бибиян и се пукаше от смях.
След като го наби хубаво, кацарят пусна Ян Бибиян, удари му един ритник и си отиде.
Дяволчето гледа, докато кацарят се отдалечи, изскочи от прикритието си и отиде при Ян Бибиян.
— Ти защо ме остави да ме пребият! — развика се Ян Бибиян обиден. — Това ли ти е приятелството!
— Прощавай, Ян Бибиян — каза Фют, — ние, дяволите, макар че от нищо се не боим, от три неща ни е много страх — от миризмата на тамяна, от кръста и от дряновата пръчка. Още щом я видях в ръцето му, такъв страх ме хвана, че аз се разтреперах, побягнах и докато стигнах до върбата, три пъти се препънах.
— Така ли? — каза Ян Бибиян, който все още хлипаше и не можеше да се успокои. — Ще му дойде редът и аз да ти се отплатя за тая приятелска услуга. Помогни ми поне да се изправя на краката си!
Фют хвана Ян Бибиян под мишници и го вдигна.
— Олеле, боли! — хвана се Ян Бибиян за битото място. Кръв течеше от месата му и цапаше скъсаните му панталони.
Тогава Фют се наведе и плю няколко пъти на раните му. Отведнъж те зараснаха, кръвта спря и Ян Бибиян усети, че болките му минаха. Той почна да подскача и да вика, дори запя:
— Не ме боли вече, не ме боли вече!
— И мене не ме боли вече! — каза Фют. — Само че тука на главата между рогчетата си усещам някаква цицина. Тя ме боли. О, как почна да ме боли!
Фют се хвана за главата и почна да криви лицето си от болка.
Бързо приятелство — бърза вражда
Фют и Ян Бибиян нощуваха в една запустяла воденица, недалеч от града. В нея те се прибираха рано, още при залез слънце, свиваха се в един ъгъл, гдето бяха си поставили малко слама, и спяха сладко, докато изгрее слънцето, защото и двамата се уморяваха твърде много след дневното безцелно скитане, което, макар че им правеше голямо удоволствие, пак ги съсипваше.
На родителите на Ян Бибиян, макар и да бяха вдигнали ръка от сина си, пак им беше жално за него. Те мислеха да го накажат със своето престорено равнодушие, та по този начин да го вразумят, та той така, сам по себе си, да влезе в правия път. Ала когато синът им не се мярна цяла неделя в къщи, когато от никого нищо не чуха за него, бедните стари хора помислиха, че се е случило нещо лошо, и почнаха да се тревожат.
Майка му, която по цял ден седеше на стана, тъчеше и мълчаливо плачеше за съдбата на непослушното си дете. А бащата излизаше често на пазар и разпитваше познати добри хора или децата, които се връщаха от училището, не са ли виждали някъде малкия му син — едно рошаво, немирно и непослушно момче, но все пак мило и обично.
Разпитваше бедният старец, но никой нищо не можеше да му каже.
Вие, драги читателю, ще попитате:
— Добре, ами къде се хранеше Ян Бибиян, защото без храна не може да живее нито лошият, нито добрият човек?
Дяволчето хранеше Ян Бибиян. То имаше способност да се прави невидимо и умееше да се промъква през най-малки дупки, дори през ключалките на вратите. Така то всеки ден отиваше в града, влизаше в големите магазини, гдето се продаваха разни съблазнителни неща, влизаше в сладкарниците и халваджийниците, влизаше в някоя богата къща, гдето надушваше, че готвят особено хубави ястия, взимаше каквото и колкото си иска и носеше на Ян Бибиян, който го чакаше някъде на затулено вън от града. И от тия крадени ястиета да видите как се оправи нашият Ян Бибиян, как му светнаха очите, как му се зачервиха бузите и как се разшириха плещите му! Сила изпълни цялото му тяло и походката му стана твърда, смела и сигурна като на някое диво животно.
И като видя Ян Бибиян, че дяволчето много се привърза към него, той, от изблик на сила, почна да се отнася зле с него, да го мъчи и да му се заканва. А един ден така го наби, че бедното дяволче почна да мирише на смачкана дървеница и за два дни изгуби способността си да става невидимо.
Нещо повече, то се разсърди и се закани да отмъсти по дяволски на Ян Бибиян, остави го и се загуби.
Още първия ден Ян Бибиян почувствува загубата на верния си приятел и се разкая за постъпката си. Но дяволите не обичат тия, които се разкайват, и приятелските чувства на Фют изстинаха.
Ян Бибиян за пръв път спа сам и гладен във воденицата. А на другия ден, като се събуди, той се почувствува още по-гладен и по-самотен. Тогава тръгна из гъстите върбалаци и буренаци край реката и почна да вика:
— Фют, Фют! Върни се пак! Обещавам ти, че никога няма да те бия така жестоко!
Ала никой не се обаждаше.
Той заничаше по всички хралупи, под всички къпинаци, които се сплитаха на колибки с бурените, дано съгледа скрит своя приятел, но него го нямаше. Вечерта се върна сломен и отчаян във воденицата. И като застана съкрушен пред вратата, Ян Бибиян въздъхна и си помисли:
„Ако и утре Фют не се яви, аз ще се върна при баща си и ще стана най-доброто момче в града.“ — Като помисли това, той го повтори с глас и влезе отчаян вътре. Но тъкмо да легне върху сламата, той видя наблизо разни съдове с храна, хляб, и цял куп плодове.
„Не ме е забравило рогатото!“ — каза радостно Ян Бибиян и лакомо заяде.
В това време вън се чу страшна глъчка. Някакви дрезгави гласове ту шушукаха, ту високо и припряно се разправяха.
Ян Бибиян изпърво много се изплаши. Той помисли, че това са стражари, изпратени от баща му да го уловят, изскочи из воденицата и побягна с всичка сила.
Ала наблизо нямаше никой. Тогава той пълзешком стигна до дънера на една стара кой знае колко века върба и се притаи. Но там, под нея, усети някакви движения; и странните гласове идеха оттам.
И когато се вгледа добре, той видя, че там бяха насядали черни стари дяволи.
Това съвещание бе съдбоносно за Ян Бибиян.
Страшното заседание
Дяволите бяха се събрали тук на важно събрание. Ян Бибиян полюбопитствува да чуе какво си говорят. Отначало тръпки го побиха от страх, като видя тия грозни, рогати чудовища, с мършави тела, с дълги ръце, които се размахваха като сухи клони, разлюлени от вятъра.
Имаше луна, а нощта бе тъмна, защото някакви черни, разпокъсани облаци я затуляха. Когато тя се промъкваше между тях и си подаваше пълното лице като някоя бедна хубавица между парцаливи черги, дяволите обръщаха тъмните си лица към нея и се чуваше стар дрезгав глас:
— Угасете луната! Угасете луната!
На върха на върбата с бързина на катерица се покачваше един стар дявол и духваше силно с уста. Черните облаци, които се рееха по небето, бързо се събираха и затуляха лицето на небесното светило. В тъмнината пак се почваха страхотни шушукания. Ян Бибиян отначало не разбираше нищо от това шушукане, но полека-лека слухът му се изостри, ушите му се отвориха, той почна да схваща отделни думи, а след това и цели разговори.
Дяволите един по един съобщаваха на своя главатар кой какво зло е извършил през деня на хората и кой какво е намислил да извърши на другия ден.
Ян Бибиян разбра, че дяволите са една добре организирана банда за правене злини и че всеки един от тях е натоварен с особена мисия. Затова главатарят ги извикваше с дрезгавия си глас един по един.
— Началникът на убийците!
