непознати гори, планини и селища. Аз разпитвах баща си за всичко. Исках да зная имената на тия непознати планини и села, питах колко са далече и желаех да ги видя.
Веднъж през лятото баща ми каза, че ще ни води с майка ми на далечна разходка, да видя отблизо всичко, което гледах отдалече. Бях на осем години и много се зарадвах. Чаках с нетърпение часа, когато ще тръгнем.
И ето един ден ние тръгнахме. Пътувахме с нашия хубав файтон, теглен от силни и здрави коне, карани от нашия стар и верен слуга. Аз много се радвах. Вървяхме по дълги бели пътища. Минавахме високи мостове, под които течеха буйни реки, спяхме в далечни градове. Така пътувахме няколко дена и най-после навлязохме в планината, която тъй много ме привличаше. Пътувахме полека по извити и стръмни пътища, които се провираха между букови гори. На всяка крачка виждахме изворчета, чешмички и кладенчета. Птички хвъркаха, зайчета тичаха по пътеките и подплашени сърни бягаха по поляните.
Аз се радвах, виках и пеех.
Отведнъж из гората се разнесе страшен гръм. Баща ми и майка ми се смъкнаха и паднаха на земята и аз видях около тях кръв.
Няколко страшни хора изскочиха на пътя, хванаха конете и почнаха да викат нещо.
Аз се уплаших, изпищях и побягнах из гората. Не зная колко време съм тичала. Попаднах в големи гъсталаци и не знаех накъде да вървя. Самотата на гората ме плашеше и аз не смеех да плача с глас, да не ме чуят и намерят страшните разбойници. Настъпи нощ. Уморена, гладна, с изпокъсани дрехи, аз се свих до дънера на едно дърво.
— Татко, майко! — плачех аз, ала наоколо никого нямаше.
И така от умора аз съм заспала.
Събудих се сутринта рано, трепереща от студ. Наоколо беше пусто. Аз тръгнах да скитам из гората дано намеря някой път.
Отведнъж чух едно звънче. Наблизо видях едно магаре, което свободно си пасеше из гората. Близо до него — едно момче, малко по-голямо от мене, събираше дърва.
Аз почнах да плача с глас. Момчето ме чу и дойде при мене. Разправих му всичко, то ми даде хлебец и ме наметна със скъсаното си палтенце, като ми каза:
— Не плачи, аз ще те заведа в града.
Като натовари магарето с дървата, то ме качи върху товара и ме заведе в града.
На площада бяха се събрали много хора. Там бяха донесли майка ми и баща ми, убити от разбойниците.
Някакви добри хора се смилиха над мене и ме прибраха. След два дена през града мина един морски офицер с хубавата си дъщеря. Те, като научили за страшната случка, дойдоха да ме видят. После ме взеха със себе си и ме отведоха в един град близо до морето. Тоя добър човек беше капитан на параход. Той ме обикна и ме осинови. И неговата дъщеря, която беше хубава мома, ме гледаше и се грижеше за мене като съща майка.
Но през една страшна нощ в морето излезе буря. Черни облаци се спуснаха от небето със страшни светкавици и се сляха с бурните води. Ние стояхме на прозореца и гледахме занемели от страх. Изведнъж в тъмнината сред страшната буря като из дъното на морето излезе един страшен кораб, който преряза като светкавица вълните и приближи до брега. Някакви страшно дълги ръце се протегнаха от тоя кораб и ни грабнаха, мене и сестра ми, от прозореца. Грабна ни великият магьосник Мирилайлай и ни заведе в своето магьосно царство. Сестра ми той взе за жена, а мене преобрази на врана.
Но аз никога няма да забравя момчето, което ме намери в гората и ме спаси. Аз съм му много благодарна и вечно ще помня неговото име — Ян Бибиян.
— Ах, то е нашето изгубено момче! — заплака майката.
— Аз го следя и бдя над него. Той е попаднал в ръцете на дявола, но аз ще се грижа за него и за всяко зло ще го предупреждавам. А вие не го оплаквайте! Ян Бибиян е жив.
Като каза това, враната се вдигна тежко, отлетя надалече и се изгуби.
Родителите на Ян Бибиян останаха като смаяни. Ала надеждата се върна в сърцата им. Те разбраха, че съдбата не е оставила момчето им, че то е живо. Това ги утеши.
Да отмъстим на кацаря!
Водата от Киселото кладенче отново възстанови приятелството между Фют и Ян Бибиян.
Тяхната кратка раздяла накара Ян Бибиян да поразмисли. Той, изоставен от родители и от другари, се видя съвсем самотен, когато го остави и Фют. Дори някак страшно му беше без Фют. Затова той реши да бъде по-добър към рогатото другарче. И наистина тяхната подновена дружба изпълни с радост сърцата и на двамата и те заживяха весело.
Веднъж, след като бяха прекарали един хубав и щастлив ден в скитане и правене разни лудории, Фют каза:
— Ян Бибиян, забрави ли боя, който изяде от кацаря?
— Няма никога да го забравя — отговори Ян Бибиян.
— Не мислиш ли да му отмъстим?
— Мисля, но не зная как.
— Аз ще ти кажа — рече Фют. — Да откраднем кокошките му!
— Ей, много хубаво! — подскокна от радост Ян Бибиян. — Кацарят има много хубави кокошки и много се грижи за тях. Курникът му е зад кацарницата. Той много ще се ядосва, като ги откраднем.
— Добре, още тази вечер — рече Фют.
Когато притъмня хубаво и светлините в града угаснаха, Фют и Ян Бибиян тръгнаха, за да изпълнят коварната си замисъл. Те вървяха тихо в тъмнината и от време на време подскачаха от радост.
Понеже работилницата на кацаря, гдето беше и курникът му, се намираше на края на града, те се приближиха безшумно и незабелязано от никого. Нито човек срещнаха, нито куче събудиха. Двамата другари твърде предпазливо обиколиха малкото дворче и се вмъкнаха вътре през една дупка на старата прогнила ограда. Тук владееше мъртва тишина. Под стрехите бяха наредени разни каци, бурета и бъчви. Върху една каца беше метнат голям празен чувал. Фют го взе и рече тихо:
— В него ще туряме кокошките.
С тихи стъпки крадците намериха курника. Той бе някаква стара барака, покрита с керемиди и замазана с кал. Малката вратичка, прилична на дупка, беше полуотворена. Вътре мирно и тихо спяха белите кокошки на кацаря.
— Ян Бибиян, ти се вмъкни вътре, лови, късай главите и подавай кокошките, аз ще ги турям в чувала!
Ян Бибиян се промъкна през малката вратичка тихо като лисица. Чу се слабо крякане и след това малката ръка подаде през вратичката една окървавена кокошка. Фют я турна в чувала. След малко се подаде още една, после още една. Фют напълни чувала.
Кацарят, който спеше в работилницата, се събуди и се ослуша. Той разбра, че нещо става вън, чу слабо крякане, стана, отвори полека вратата и излезна.
Фют го усети, остави чувала и бързо се скри зад курника.
Ян Бибиян, който в това време подаваше с кърватата си ръка последната кокошка, каза тихо:
— Свършиха се.
Кацарят, който вече бе на мястото, гдето по-рано стоеше Фют, пое кокошката и отговори тихо, с преправен глас:
— Добре, сега излизай!
Из вратичката сръчно се подаде най-напред рошавата глава на Ян Бибиян, който след това се измъкна целият, пропълзя на ръце и на колене и се изправи.
Тогава здравата ръка на кацаря го улови за врата като с клещи.
— Олеле! — извика Ян Бибиян изненадан.
— Пшт, не викай! — рече кацарят и така силно го стисна за врата, че очите на крадеца се ококориха и езикът му се спря на гърлото.
Фют, който стоеше скрит зад курника, като видя това, благоразумно прескочи оградата и изчезна в
