на тяхната бедна къщица. Тоя хляб, разбира се, той крадеше от махленските фурни.
Фют един ден разправи това на баща си, който беше се вече подобрил с него и му даваше разни съвети.
Старият дявол се изсмя, като чу оплакванията на сина си.
— Тая глава, в която влизат добри мисли, може да бъде сменена — каза той и потупа сина си по рамото.
От няколко дена Ян Бибиян забеляза, че върху старата върба край воденицата, в която продължаваха да живеят с Фют, кацваше една черна врана, която дълго стоеше неподвижна и замислена. Ян Бибиян я замеряше с камъни и искаше да я пропъди, но тя стоеше там и не се боеше. Само от време на време изгракваше жално и пак млъкваше.
Веднъж Ян Бибиян сполучи да я удари с едно камъче. Тогава враната му проговори с човешки глас:
— Ян Бибиян, пази се от лошия си другар! Не ме пъди, защото ще ти дотрябвам! Не говори нищо за мене!
Като каза това, враната се вдигна тежко от клона, на който стоеше, и отлетя.
Това стресна Ян Бибиян. Той се уплаши от тая тайнаствена птица и бързо се скри във воденицата.
От тоя ден в душата на Ян Бибиян се възцари безпокойствие.
От погледа на Фют не можа да избегне лошото настроение на Ян Бибиян и той реши да му създаде някакво забавление и да разсее замислеността му.
— Ян Бибиян — каза му Фют, — искаш ли да поиграем с децата, които се събират хе там на поляната край града?
— Разбира се, че искам — каза Ян Бибиян, чиято душа бе закопняла за шумни детски игри, — но ти, Фют, ще ги изплашиш.
— Не, аз ще се преправя на циганче и ще играя като тебе с другите деца.
И отведнъж Фют се преобрази на палаво циганче, с весела усмивка, с бели зъби, с къдрави коси и светли игриви очи.
— Така ми по харесваш — каза му зарадван Ян Бибиян.
Край града имаше широка зелена поляна, гдето се събираха да играят деца от махалата. Наблизо там беше и грънчарницата на чичо Горчилан. Той беше тих и добър човек, с очила на носа и с голяма кална престилка, закачена на шията му и препасана на кръста му. Той правеше хубави глинени съдове, стомни, паници, блюда, грънци, ухатки и гювечи. Тия съдове съхнеха, наслагани пред малката му работилница, и децата често му правеха пакост, като хвърляха камъни и ги чупеха или ги сгазваха с малките си боси крака, докато бяха още сурови.
Чичо Горчилан се сърдеше, хокаше малките немирници, пъдеши ги, молеше им се, но никога не беше груб и никога не посегна да удари някого. Защото той имаше добра душа и обичаше децата. Той сам нямаше деца, радваше се на чуждите и прощаваше немирствата и пакостите им.
Тоя ден той бе си направил едно човече от кал и беше го оставил да съхне пред работилницата. Това човече бе голямо колкото Ян Бибиян. Чичо Горчилан беше го напривил изкусно, също като живо, и беше го нарекъл Калчо.
Калчо стоеше пред работилницата като някое истинско дете. Стъпил здраво на босите си крака, възпретнал крачоли, с ръце в джебове, той се сушеше на слънцето. Чичо Горчилан бе зает нейде в двора около пещта, гдето печеше своите глинени произведения, когато Фют и Ян Бибиян, скитайки по поляната да търсят деца, се спряха пред Калчо. Това неподвижно, глинено дете ги предизвика със своето юначно спокойствие и устремен към слънцето поглед. В душата на Ян Бибиян се събудиха всички лоши качества и злини. Той пристъпи към глиненото дете и го ощипа толкова силно за бедрото, че откъсна оттам парче кал. Това му направи голямо удоволствие. Той откъсна трънче и почна да муши Калчо в ребрата, в ушите и да го боде по босите крака. Калчо търпеливо понасяше жестоките подигравки, а Фют стоеше отстрана и се превиваше от смях.
Черната врана, старата познайница на Ян Бибиян, се завъртя над главата му и кацна върху покрива на грънчарницата. Тя гракаше силно и махаше криле, като искаше да обърне внимание на Ян Бибиян. Но той, унесен в своите издевателства над бедния Калчо, не й обръщаше никакво внимание.
Но когато Ян Бибиян мушна пръста си в калните гърди на глиненото дете, на мястото, гдето се намира сърцето, Калчо извика от болки и с възмущение вдигна ръце срещу своя мъчител.
— Бягай! — извика Фют и пръв побягна.
Уплашен, Ян Бибиян го последва, ала разяреният Калчо се спусна подир тях. Той потърси наоколо камъни, за да замеря мъчителя си, но като не намери, откъсна глинената си глава и я захвърли със страшна сила върху Ян Бибиян.
Тая тежка глава с такава сила удари немирника, че неговата глава се откъсна и търколи настрана.
Тогава старият дявол, бащата на Фют, който следеше невидимо момчетата, грабна главата на Калчо и я залепи върху шията на Ян Бибиян, а главата на Ян Бибиян залепи върху шията на Калчо.
Ян Бибиян и Фют продължаваха да бягат, като че нищо не е станало.
Ала когато се отдалечиха много и се затулиха зад гъстия върбалак, Ян Бибиян се спря и каза:
— Фют, нещо ми тежи!
— Какво? — попита Фют.
— Тежи ми главата…
И като се наведе над една малка локва пред краката си, той се огледа и с ужас видя, че на мястото на своята глава носи глинената глава на Калчо.
— Главата ми! Къде ми е главата? — зарева уплашен Ян Бибиян. — Фют, намери ми главата!…
Фют прегърна ревещия си приятел, от очите на когото падаха кални сълзи, и почна да го утешава:
— Ян Бибиян, с тая глава ти ще бъдеш по-добре, с нея няма да мислиш за разни глупости, а ще живееш спокоен и весел. Много хора носят такива глави от кал, без да знаят това. И наистина те са щастливи. Такива глави са цели и пълни. В тях няма кухина, за да се помещава мозък, и затова никога не страдат от главоболие. Ти трябва да се гордееш, че се отърва от твоята рошава глава, по която имаше толкова белези и от която при всеки удар течеше кръв.
Ян Бибиян слушаше утешителните думи на Фют и глинестото му лице почна да се усмихва.
Отведнъж над него се завъртя черната врана, жално заграчи и заговори:
Тежко, тежко на тебе,
Ян Бибиян,
страдания те чакат грозни —
цял океан.
Но ти не се отчайвай,
а бъди смел —
всяка мъка и всяко страдание
имат предел!
Прокълнат, ти изгуби,
изгуби главата си,
ала внимавай хубаво,
пази душата си!
И направи сърцето си
гнездо на доброто,
надявай се и вярвай —
и победи-щеш злото!
Ти не с главата вече,
а само чрез сърцето
света ще да познаеш,
момченце клето.
Живота със сърцето си
ти веч ще разбереш,
чрез него богатство от опит
