върнете.
— Обиколихте ли навсякъде?
— Нали е хубава нашата Маха?
— Видяхте ли елмазената планина?
— Ах, това е едно чудо… На Ваха сигурно такова нещо няма.
Така питаха и разпитваха една през друга, оживени от радост, двете царски дъщери, а Ян Бибиян и Калчо едвам смогваха да им отговарят.
— Кое най-много ви харесва?
— Ще ви кажа кое най-много ни учуди — каза Ян Бибиян.
— Кое? — викнаха двете момичета отведнъж.
— Вашите свещени животни.
— Ао! — изпищяха царските дъщери и припаднаха изведнъж. После почнаха да се тръшкат на земята и да бръщолевят несвързано.
Магу се притече да ги свестява.
— Какво?… Какво стана? — запита изведнъж Ян Бибиян.
Магу не отговори. Той се заблъска по бедрата с дългите си ръце и само повтаряше:
— Ао, ао!…
И тия звукове, които произнасяше, наподобяваха виенето на куче…
— Какво? Какво стана? — почна да го дърпа Ян Бибиян.
— Онзи, който види свещените животни, не може никога да се жени. Забранено е. И всеки, който се допре до него, не може да се жени. Какво нещастие! — обясни бързо Магу.
Той повдигна и изправи двете момичета, които едва се задържаха на краката си. Те похлупиха лицата си с ръце и не смееха да погледнат към Ян Бибиян и Калчо.
— Магу, да бягаме, Магу, скоро да бягаме! — извика отведнъж Шагада…
Тя се спусна с високи и големи скокове на пневматическите си крака и почна да бяга с всичка сила. Дагада я последва. Магу отчаян се спусна подире им.
Ян Бибиян и Калчо останаха сами.
Те се погледнаха мълчаливо.
— Отървахме се… — рече Калчо.
— Да — каза Ян Бибиян мрачно.
— Ами сега?…
Ян Бибиян погледна небето, което беше вече добило съвсем гъст мастилен цвят, защото Слънцето бе залязло и нощта настъпила.
Към Земята
Там горе се подаваше тъмносиният огромен кръг на Земята. Ян Бибиян вдигна ръка и я посочи:
— Сега там, Калчо!… Да не се бавим повече! През тая тъмна бездна да потърсим нашия път за родината!
Калчо се развълнува. Червенина покри лицето му, очите му светнаха радостно…
— Хайде, качвай се! — рече Ян Бибиян.
Калчо скочи бързо на стълбата, полази по нея и се изгуби в тялото на „Светкавица“. Ян Бибиян го последва.
След малко голямото тяло на машината трепна и тя леко се отдели от твърдата повърхност на Луната, издигна се и се отправи към висинето.
Ян Бибиян отвори радиоапарата.
— Ало! Ало! Иа, Иа!.
Той не чака много. Гласът на Иа се обади.
— Вече тръгваме — каза Ян Бибиян.
— Чакаме ви с нетърпение — отговори радостно Иа. — Земята цяла ви чака! Бързайте, бързайте, бързайте!
Ян Бибиян даде най-голяма скорост.
Веднага усетиха, че напущат тънкия слой въздух, който обкръжаваше Луната, и потънаха в етера, в пустото междупланетно пространство.
Те летяха със страшна скорост и почнаха да преминават със светкавична бързина светли и тъмни пространства, унесени от една мисъл — Земята, Земята, Земята!
Те непрекъснато наблюдаваха нейния царствен вид, който постепенно се увеличаваше.
Те не усещаха ни умора, ни глад, ни студ. Те летяха и сърцата им се вълнуваха при мисълта, че скоро ще видят прекрасната родна планета и че краката им ще стъпят на нейната зелена повърхност.
Най-после, след дълго и светкавично летене, пред тях се изпречи тя — Земята — и „Светкавица“ потъна в нейната атмосфера.
Гърдите на двамата пътешественици се напълниха със земния роден въздух, който като жизнена струя премина по цялото тяло и го освежи.
Те въздъхнаха облекчено.
— Пристигнахме! — извика възторжено Ян Бибиян.
— Пристигнахме! — повтори Калчо.
Двамата свалиха шапки и почнаха да махат и да поздравяват своята мила, родна планета…
Информация за текста
© 1934 Елин Пелин
Източник: http://bezmonitor.com, OCR: Фани
Избрани съчинения в шест тома, Том пети
Издателство „Български писател“, София, 1978
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1898]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:55
