Ех, блазя на двама млади, що се любят в самота. В нощ под ясните звездици и далеко от света, де ревниво не подслушва зла свекърва — то пък веке, дето свекър стар не кашля и не стряска ги шум всеки. — Хайде-ха, юнчета млади! — маха Стойчо дълг остен и до Яна се притиска, като някога блажен. — Кум Милен човек е весел, ще ме срещне като цар! — А на мене, боже мили, що ли е приготвил дар! — Па какъв е гостолюбен, що ще вино да пролей! — Ба, това ти само мислиш! — Яна укорно се смей. — Ти на мен такива думи май недей ми ги подмята — рече Стойчо, — че за наказ ще те цуна по устата! — Ба, я глей го! Хей човече, махни таз игра безочна! — и се вдигна смях в колата и боричкане започна… И шумя в нощта задълго кикот весел, песен, смях и най-после се спотаи нищо се не чу от тях. Двама млади си заспаха във минутата благатка и над ритлите изчезна Янкина бяла пребрадка. И утихна всичко окол — няма смях, ни шум, ни дума, — юнци млади се запряха и застанаха на друма. Дълг остен не се размаха, не заудря безпокойно — и в ярема те легнаха, запреживяха спокойно. И лукаво се усмихна в небе месец бледолик, та нещо на звезди подмигна там на негов си език. И се вгледаха надоле весели, немирни те, дор небеса побеляха и нощта си отиде… Изток сяйно позлати се от предвестници лъчи. А колата насред друма неподвижно си стърчи. Юнци млади във ярема си лежат спокойно ощ и преживят си доволни от почивката таз нощ. Над могили слънце златно ей отскочи три копрали и прати лъчи игриви там на двамата заспали. Стойчо сепнато се вдигна: — Янке, слънце й на пладнина! —
