Къс пролетен ден свърши се,като всички божи дни,нищо ново не случи се —се беди, тегла едни.Слънцето полек заседназад далечни планини,мрак над село тихо легнамир полята осени.И клепалото черковнокротко с трепкав ек свети,над селото ни греховноутре празник възвести.Занемяха из полетопесни, шум и суетии спокойно от небетотиха вечер се спусти.Грижи, шум, неволя, мъкиденят с него си отнесеи селото за почивкав сън спокоен се унесе.Само моите съседивсички още са на крак,сам колата в двора редивесел свекърът дъртак.Шета старата свекърваи разправя нещо с’смях,млада им снаха Янастои почетно до тяхс венец, китен от лалета,с бяла кърпа до петите,сукман, ръбен с тютюрмета,с нетърпение в очите.Стойчо — мъж и — млади юнциза юларите държи.Пременен, обръснат, стегнатза далечен път, кажи.Стар ги кум на гости канис младата невяста Яна —нощес двама кат пътуват,рано тамо са зарана.През три села надалечеутре кум ще ги дочака…— Хайде, Яно — Стойчо рече, —че се времето протака.И със старите смиренодвама млади се простиха,въз постилката от сенона колата се качиха.В божи небеса чудеснизвезда до звезда трепти,месечинка пълноликаширни поля позлати.А по равний друм из здрачакола лекичко скриптят,вътре пътниците нашитихо нещо си шептят.Стойчо либето си първосъс десница е обвил,Яна кротко е навелачерни очи с поглед мил.Сал двамина в тъмнинатав тоя път усамотен!Те за тая нощ благатабяха мислили цял ден.
