чакайте мъничко! — У, не съм питала за кумеца Тричко!… И пак се подмятат разговори нови, едната замлъкне, другата долови, прекъснат, подскачат, унесат се сладко и времето дълго вижда им се кратко… — Хайде още малко! — Хайде още малко! Пролетта измина, дойде лято жарко. Слънце на небето спряло се, та пали. Жътварки в полето със песни тръгнали. По ширни ливади, покрити със цвете, закрачиха мерно косачи напети. В блата и речища, в дълбоки гьолища, на жега, на суша закрякаха жаби… А нашите баби… от сърце и душа, унесени в глуми и във благи думи, стоят и приказват сред широки друми — баба Еленица от златна Златица, стара баба Рада от Клисура града и стрина ви Дивда от Голяма Кривда… — Мари, свахо Радо, забравих да питам за невяста Ниса? — Е, остави, свахо, тя, сирота, лани нали урадиса, свекър и пропи се, мъжът и Никола продаде си вола за лекове пусти. Тяхното какво е — седни, па се кръсти, речи: не дай, Боже, зло да се изпречи! И пак се проточат приказки безкрайни за помен, за сватби, за болки незнайни. — Хайде още малко! — Хайде още малко! Есента прогони това лято жарко… Слана вече падна, попари гората и буря орони и пръсна листата. Над полята пусти с грак зави се врана. Мъгли тъмни, гъсти, покриха Балкана. Ветрове повяха, на зима запяха. Облаци покриха небесата ясни. Почнаха да валят дъждове ужасни. А нашите баби сред широки друми стоят и приказват тия благи думи… — Като че прикапа — рече Еленица. — Това е росица. — Таман ги развърза ето че прибърза, кума Еленице!… — Каква си, кумице!… — Ма не сте ли чули кому се пристана Димова Стана? — На ковача Дени!… — При толкова ергени така се ожени… Пижовата Дона
