„Ти ми докара тая беля, Андрешко.“ — ще му каже Станоя, като се научи, и ще го изпсува. После ще се разтъжи, ще го почерпи, ще се напие и ще плаче.
„Трябва да му се помогне на човека, трябва да му се помогне… — мисли Андрешко. — Трябва да му се каже да скрие житцето през нощта и да омете хамбара, инак цяла година ще опъва уши от глад… Трябва да му се помогне — не може инак!“
Беше тъмно и по земята не личеше нищо освен кал, дълбока и гъста кал. Пътят се губеше в тая кал и не водеше никъде, освен пак в нея.
На едно място Андрешко дръпна юздите и спря конете:
— Чакай, като че съм сбъркал пътя!
И момъкът почна да се взира в тъмнината. Съдията гледаше строгото му лице, по което нямаше ни следа от прежната шеговитост, и му думаше:
— Момче, опичай си ума, че не отговарям… Бой ще ядеш!
Андрешко дръпна юздите, завъртя камшика и викна:
— Дръжте се здраво, господин съдия!
Далеч напред в тъмнината светеше селото. По кучешкия лай, който идеше оттам, личеше, че то е близо. Няколко крачки надясно блещеше с бисерен блясък голямо пространство неподвижна вода. Каруцата възви право към нея.
— Какво е това? — запита съдията.
— Блато, господин съдия… Пътят върви през него. То е плитко, хич не се бой. Тук-таме само има дупки… Колко пъти съм го минавал аз, и с кола, и пеши, и… Дий, дий, господа! Дръжте се здраво, господин съдия!
Конете навлязоха в студената вода, в която се оглеждаше небето, и предпазливо зацамбуркаха напред, като почнаха до потъват все по-дълбоко и по-дълбоко. Мъртвата и блестяща, зелено бисерна вода на блатото се размърда и оживя.
— Стой, говедо! — извика по едно време съдията и се изправи изплашено в кожуха си. — Ще ме удавиш, шопе! Не видиш ли, че каруцата се напълни с вода? Спри! Спри!
Съдията, разгневен, почна да псува.
Андрешко спря конете, Каруцата, потънала до пода, застана сред блатото, краят на което се губеше в непроницаемата тъмнина.
— Дий… Напред! — извика Андрешко на конете. Мощният и здравият му глас проехтя силно в нощта и потъна в непрогледната пустота. Наблизо изхвръкнаха диви патки и с шум се изгубиха.
— Трябва и ние да станем патки, та да излезем — рече замислено Андрешко, — инак…
— Ах, говедо! Да излезем веднаж — ще те пребия! Ще се издавим бре!… Теле!
— Не щем, не щем, господин съдия, не бой се… В тая тъмница, кой да е, ще сбърка, бъди спокоен — заговори Андрешко и се удари на работа около каишите. Връзва, развръзва, псува, проклетисва, най-после седна отново на сандъка, завъртя камшика и викна:
— Ди-и!… Напред!
Конете направиха усилие и тръгнаха. Единият се откачи от ока и зацамбурка из блатото свободен. Другият застана сам с каруцата.
— Бре! що стана? — извика съдията.
— Стой! Дорчо… Дорчо… Дорчо — завика Андрешко след коня и почна ла го мами. Но той, уплашен от водата, възви назад и бавно-бавно се изгуби в тъмнината към брега, без да чува вика на своя стопанин.
Съдията стоеше в каруцата разтреперан и уплашен.
В това време Андрешко бързо се качи на другия кон и тръгна по дирите на Дорчо, като викаше непрестанно силно и бодро:
— Дорчо, Дорчо, Дорчо!
— Къде бре… хей! Какво правиш бе, говедо? Диване! Ах ти, гнидав селянин… аз ше те науча тебе!
Из тъмнината му отговори ехиден смях.
— Ей, говедо, ти ме оставяш тук!… Да загина! Да ме разкъсат зверовете! Момче, не прави така, моля ти се! — заговори съдията с жален глас, в който една струнка плачеше.
— Не бой се, не бой се, господин съдия — обади се Андрешковият глас. — Зверовете няма да влязат в блатото. Увийте се в чула да не простинете… Утре рано рано аз ще дойда… В каруцата има сено, постели си… Кирия няма да ти взема!
— Момче, не шегувай се бе — замоли се съдията. — Не ме оставяй!… Ела! Извади ме оттук!
— Тъмно е, господин съдия, тъмно е, не се вижда нищо!… Пък и конят избяга! Как да ти помогна? Не мога.
Съдията чуваше тоя ехиден глас, който идеше из тъмнината, и се ужасяваше. Как? Да остане тук! Всред блатото! Всред тая студена, зелена блатска вода, краят на която не се виждаше!
— Ела, бре! Андрешко! Пари ще ти дам, колкото искаш!… Избави ме!… Ще умра бе!… Деца имам!… Хлапако, нямаш ли сърце — завика в отчаяние той, ала никой вече не се обади.
Тогава съдията отчаяно и безумно зарева към селото:
— Ей, хлапе… говедо… канибал… вол… дръвник! Ела! Избави ме!… Смили се бе! Животно… селяндур… шоп! Ах-ах!… Помощ, помощ!
И като седна в каруцата, потъна в кожуха си и се разрида като дете. Но тъмнината не му отговори.
Информация за текста
© 1903 Елин Пелин
Публикуван първоначално под заглавие „Случка. Разказ“ и подпис Елин Пелин з сп. Просвета, II, кн. 4, декември 1903, с. 179–184. В своята беседа пред писателите на 3 май 1949 Елин Пелин разказва: „Тогава по тия времена също така излизаше едно списание «Просвета» за ученици от гимназиите, за интелигенцията, за учителите — едно списание, което беше доста интересно. Интелигентско списание, може да се каже. Това списание се редактираше от Марин Пундев — един много благороден човек, учител в гимназията. Беше пенсионер вече. Много добър човек. — Този бай Марин Пундев ме намери и каза: «Дай ми нещо за моето списание.» Добре. Аз му написах тогава «Андрешко» и той човекът ми даде сто лева. Тогава сто лева бяха много пари. «Андрешко» е пак едно хрумване по един повод: чух, един колар счупил колата нарочно, да не отиде съдебният пристав да конфискува нещо на един селянин. Оттам ми дойде хрумването да напиша «Андрешко». Аз го написах другояче — как го набутал в едно блато и т. н. — известна работа. Той ми даде сто лева тогава. Той ми засили положението доста много.“ С новото заглавие и с доста много, предимно стилистически поправки включен в Разкази, т. I, 1904, с. 37–45, и в последващите издания на Разкази, т. I. Наново цялостно прегледан и преработен за СI1, 1938. — Един от най-популярните разкази на Елин Пелин, многократно препечатван в сборници, антологии, христоматии, често рецитиран.
Поправките в Разкази, т. I, 1912, Разкази, т. I, 1918, и Разкази, т. I, 1928, са по-малобройни. Преработката на текста при включването му в СI, 1938, е не само стилистическа, Елин Пелин търси да направи разказа външно по-съвременен. „Съдебният пристав“ от 1903 се превръща през 1938 на „съдия- изпълнител“, така се наричаха тогава екзекуторите. Съществена поправка е направена в репликата на съдията след „ще станете неспособни данъкоплатци и ще съсипете държавата…“ Първоначално тук следва: „Ще пострадат отечествените интереси… знаеш ли какво, момче? Да съм цар, аз ще действувам… и ще ви оправа…“ Тоя текст е заменен в СI, 1938, с „Ах, защо нямам повечко власт! Ангели ще ви направя.“ Други промени: „Три лева за двадесет километра…“ става „Толкоз пари за двадесет километра…“; „Наричай ги братя, по-право е“ — „по-добре наричай ги братя“; „Сутрина стават… В толко и толко часа им даваме вода и ги поим“ — „На час стават, на час лягат, на час ги поим, на час ги храним“; „После ги впрягаме, влизат, речи го, в канцеларията, там теглят до вечерта… Вечер в толко и толко часа пият вода, прочетат вестникът и сън… Живот чиновнишки…“ — „После ги впрягаме, влизат, значи, в канцеларията, и толкоз. А понякогаж в яслите и вестник прочитат“; „хващам настинка“ — „настивам“; „Сиромах е, ама е дявол, та се е скъсал“ — „Сиромах човек — жив дявол!“; „когото той сам закарва“ — „когото той сега караше“. Зачеркнато е от
