погледна към прозорчето.
— Дончо, донеси още по едно вино — извика Цеко на момчето. — Така, кмете, — продължи той мисълта си. — Обичам да съм добре с всички. А първите хора, големите хора почитам. Щетинци ще са доволни от мене.
— Цеко! — викна пак женски глас от прозореца.
Тоя топъл женски глас отново развълнува неуспокоената още топла струйка в душата на кмета.
Цеко пак бързо се изгуби. Кметът удари ботушите си с пръчката и загложден от великата си слабост към жените, стана да се поразтъпче и хвърли поглед към малкото прозорче. Но то беше затворено. Чистата дантелена завеска със синята панделка беше спусната и нежно дразнеше слънцето с белината си. Кметът почна да се разтъпква назад-напред, загложден от любопитство, съвсем забравил бързата работа по която бе тръгнал.
Отведнаж зад него се обади сух мъжки глас:
— Добър ден, кмете!
Кметът се обърна. Към бунара минаваше неговият съселянин Стоичко. Тридесетгодишен шоп с небръснато скоро лице, с потна кирлива риза, широко разгърдена. С излители вече вехти чешири, с боси прашни крака. На рамото носеше сърп, а в ръката тенекиена войнишка матерка. На рошавата му глава стоеше малка проскубана капа.
— Стоичко, ти ли си бе? Къде така? — обади се кметът.
— От вчера ми остана да дожъвам малко парченце долу при моста. Тръгнах да го дожъна и да го вържа до вечерта, па се отбих да налея водица от новия кладенец.
Той сложи матерката на земята, хвана кобилицата на бунара, изтегли вода, пи жадно от кофата, наля си матерката и тръгна.
— Чакай бе, брате, къде така забърза! — извика му кметът. — Ела почини малко.
— Не ми е за почивка, кмете. Работа ме чака.
— Е, де пък толкоз. Ела да пием по чашка и да ти поръчам нещо. Ако видиш Младен полякът нататък по реката, кажи му довечера да ме намери. Ще го пращам с писмо някъде.
— Младен ми се мярна към село. Идеше насам — каза Стоичко и тръгна с кмета към пейката, като разглеждаше подновеното ханче и промяната около него. — Хубаво го наредил пустият му Цеко! Как можа от тоя пущинак такава хубост да излезе… Какво не правят парите!
— Ако нямаш мерак за нищо, парите нищо ти не струват — каза кметът.
Една ръка подигна бялата завеска на прозорчето и оттам надникна младо хубаво женско лице и погледна и се скри. Една гола до лакът ръка спусна отново завесата.
Нещо закова двамата на място. Те спряха, но не се погледнаха. Всеки искаше да запази за себе си очарованието от това видение, което наля кръвта им с такава сладка мъзга и така бързо изчезна.
Двамата селяни седнаха на пейката и помълчаха, за да не разтурат упоителната магия.
— Жена му… — каза кметът, като че продължи някакъв разговор със себе си.
— Коя? — попита с престорена разсеяност Стоичко и погледна хубавото лице на кмета, по което бързи червени петна убиваха бледите и обливаха шията му покрай ушите.
Те замълчаха. Една неясна ревност пропълзи помежду им като студено змийче. По шосето минаха коли, натоварени с прясно сено, и от него се разнесе приятен мирис на ливади. Два тъмночервени мъжкари врабци паднаха като хвърлени от покрива в краката им и се сбиха отчаяно на пясъка. Една врабка уплашено запищя наоколо. Кметът удари ботуша с пръчката си и малките врази избягаха към върбите.
Цеко слезе долу и се здрависа със Стоичко. Иззад ханчето изпъкна Младен полякът — млад, хубав двадесетгодишен момък, с гъвкаво тяло, с походка на сръндак, с ловджийска пушка, провесена на рамото му.
Кметът, щом го видя, не му даде и добър ден да каже, а почна да го гълчи:
— Къде ходиш бе, Младене, къде се губиш? Човек не може да те види.
— Обикалях кукурузите нагоре — каза Младен засрамено и добряшки усмихнато.
— Кой знае по кои моми си лапал вятъра!
Русото, опалено от слънцето лице на момъка светна от по-хубава усмивка. Кадифяната от несъществуващите още мустаци уста трепна.
— Водя отчето — каза той. — Намерих го заспал в ливадите горе при моста.
— Де го бе? — рипна кметът и се накани да погледне по щетинския път.
Но още нетръгнал, насреща му се появи отец Герасим, игуменът на Щетинския манастир, чиито бели здания горе в диплите на планината се виждаха от всяка точка на полето.
Кметът и Стоичко го посрещнаха с разтворени от изненада ръце и с едногласно, продължително радостно и приятелско „е-е-е!“
Приятната среща силно зарадва отчето. Той горещо и със силно друскане пое протегнатите ръце на двамата си приятели и мургавото му лице, обрасло до очи с гъста къдрава черна брада, засия дружески.
Цеко, който не бе влязъл още в голяма близост с тия хора, пристъпи почтително към калугера, сне шапка, целуна му ръка и каза:
— Добре дошъл, отче, добре си дошъл, та да благословиш предприятието ми.
— Да бъде благословено, бай Цеко. Да бъде стократно благословено и добри печалби да ти донесе!
— Цеко, без чашка благословия не хваща — рече Стоичко.
— Разбира се, Цеко, благословията е като дървото, на сухо не лови, трябва да се накваси.
— Сега, сега веднага — засуети се Цеко. — Моля ви, седнете. Заповядайте, отче, тук на пейката или ако обичате, вътре — вътре е чудесна хладнина.
Кметът, Стоичко и Младен заобиколиха отчето. Всички се смееха, запитваха откъслечно, весело, пущаха закачки и се въртяха около калугера, като деца около някое хванато гардже. А той също като хванато гардже се обръщаше ту към тоя, ту към оня, сияещ от усмивка, като чистеше праха от калимявката си и туряше в порядък потните си черни коси.
А Цеко току ги подканяше.
— Ха влезнете вътре на хладнина. Вънка е много горещо.
— Не, по-добре вънка. Под върбата. И там е хладнина — рече кметът и отиде, та седна на пейката, като си избра място, от което се виждаше приветливото прозорче.
Насядаха всички. Отец Герасим извади от джоба си някакво пакетче, увито с кърпа и вестник, сложи го на масата и почна да го развива. Всички любопитно надникнаха.
— Хванах малко риба. Цеко, можеш ли я опражи да хапнем?
— Може, може — каза с готовност Цеко, прибра рибата и бързо влезе вътре.
Стоичко се надигна.
— Ще прощавате, ама бързам. Не мога да остана — работа ме чака.
— А! Да ги нямаме такива! — викна отчето — ще останеш. Работата няма да ти убегне. Ще останеш за компания, да изядем рибата и да пием по чаша, па ще си ходим. И аз имам работа, и аз бързам.
— Останем ли, изгубихме деня, ами да си ходим докато е време. Ще прощавате.
Стоичко стана. Кметът беше се замислил. И той имаше бърза работа, но не му се ставаше. Нещо го задържаше, нещо отслабваше волята му. Пък и и горещината беше страшна. Привечер, като се захлади, ще тръгне. Има време. Младен, който стоеше настрана с почит към по-възрастните и към кмета, неговия началник, чакаше да дойде Стоичко, за да вървят заедно.
В това време по стъблата, която слизаше от горната стая в кръчмата, се чуха леки равни стъпки от чехли и на вратата на ханчето се показа Цековица. Тя надникна навън и бързо пак се върна, без да обърне внимание на четиримата мъже. Като че не ги забеляза. Но тя взе очите им и те не я изпуснаха. Тя възпретна до над лакти кенарените си ръкави, взе от тезгяха голямо синьо кълбо прежда, извади от него два дълги плетачни шиша и като застана пред кръчмата, почна внимателно да ги разглежда. Готвеше се да заплита нещо. Облечена в гъсто надиплен, ясно зелен панагюрски бръчник, ситно набран в кръста, кръгло извит отпред. Белите и нагръдки едвам задържаха силата на едрите й гърди, които с напор разтваряха закопчавката под дантелката, като че искат да изскочат. Над челото й бе лепната гладка, вчесана на път тъмна коса. Над темето я покриваше алено-копринена забрадка, леко вързана, и краищата й заедно с плитките се спущаха до кръста. Белите й кенарени поли, падащи на дипли, бяха поръбени с тънка жълта
