дантела и под тях стояха леко разкрачени босите й крака, обути в алени чехли. В тия резки бои тя стоеше в хладния полумрак на кръчмата като някаква невиждана, чудно шарена птица, дошла отдалеко, и четиримата мъже я гледаха през широко отворената врата със затаен дъх, омагьосани и мълчаливи, боейки се да я не подплашат.
Това внезапно явление ги заслепи като светкавица и ги замая. Нейната млада налята плът, препълнена с кръв и живот, сияеща от свежест, хубост и чистота, дишаща похот и съблазън, смути ударите на сърцата им. Те стояха сладко упоени и ненаситно гълтаха с очите си това видение, което излъчваше една странна неразгадаема сила, която омагьосва, зашеметява, вълнува и вещае неизвестна съдба.
Изведнъж тя забоде шишовете в синьото кълбо прежда, остави го на тезгяха, обърна се към вратата, спря изненадан поглед към четиримата мъже, престорено учудена, като че ги вижда за пръв път и тръгна към тях леко усмихната. Те се поразместиха смутени и напрегнаха очакващи погледи.
— А-а! Добър ден. Прощавайте, че бях залисана. Заети сме много с нареждането.
Гласът й беше топъл, плътен, възбуждащ и свободен. Дотърча бързо и Цеко, прекалено любезен, и като изтриваше ръце от престилката си, заговори:
— Кмете, да ви запозная с фамилията. От вчера пристигна да помогне да понаредим.
Те наставаха и тя се ръкува с всички. А Цеко бързаше да ги представи.
— Наши хора от Щетино. Това е кметът на селото. Аз си го знам бае Божил — така си му викам. Отец Герасим е игумен на манастира горе.
— Много се радвам — рече Цековица — При вас сме, с вас ще бъдем. Като посвърша работата, ще ида и до селото. И на манастира ще дойда, отче. Чула съм за него.
— Непременно да дойдете — каза отчето, поласкан. — Аз гости обичам.
— Ами тоя момък кой е? — запита тя, като се обърна към Младен. — Какъв е хубавец! Такива ли са момците в Щетино?
— Той е общински поляк — каза кметът, като искаше да вземе от вниманието към Младен и малко за себе си.
— Какви хубави очи има! — каза непресторено Цековица. — Такива ли сте синеоки в Щетино?
— Всякакви има — рече кметът малко завистливо.
А Младен стоеше смутен, засрамен, приятно развълнуван от ласкавите думи на тая жена и от хубавия поглед, който тя бе спряла на него. Той се усмихваше и не знаеше какво да каже.
Цеко донесе рибата. Лъхна раздразнителен мирис на чесън.
— Ох, ох, ох! — примляска апетитно отец Герасим.
— Подлучих я, отче, не знам дали ще ви хареса — извини се Цеко.
— Чудесно, чудесно! Добре си се сетил, Цеко. Хубаво, много хубаво! — примляска с уста отчето и завика: — Вино, вино да се донесе и сядайте. Сядайте, хора, че съм гладен. Заповядайте и вие при нас, булка — обърна се той към Цековица. — Само черна мряна е. Черната мряна, според мене, е най-вкусната риба. Харесвам я повече от пъстървата.
— Благодаря, отче, много благодаря. Аз няма да сядам, че имам много работа, но една рибка ще си взема, че и аз я обичам мряната.
Тя посегна с бялата си ръка и деликатно взе с двата си пръста една рибка.
— Много малко си взема — каза Стоичко, комуто беше криво и неловко, че беше останал без внимание. — Ето тая, най-голямата, — вземете я нея.
Той посегна към чинията, взе за крайчеца на опашката най-голямата мрянка и кавалерски я поднесе с косматата си ръка на Цековица.
Тя внимателно я взе и като хвърли ласкав поглед, го попита:
— Ваша милост от Щетино ли сте?
— Оттам съм — каза Стоичко, малко смутен и някак покорно наведе глада под нейния поглед.
— Все наши хора са, значи — непринудено и весело се засмя Цековица.
Цеко отърча вътре и й донесе малка чинийка. Тя турна двете рибки в нея, положи я на края на масата и почна да къса малки хапки с двата пръста на бялата си ръка. Като се навеждаше, тежките й гърди напираха и разтваряха малко белите нагръдки на ризата и това живо месо привличаше очите на тия мъже. Те я гледаха жадно и хищнически. Бледина покри лицето на Младен и той нервно гладеше с ръка невидимите си мустаци. Отчето смигна на кмета, а Стоичко неспокойно килна капата си към врата.
Цеко наля чашите и подкани компанията.
— Хайде, отче, хайде, опитайте винцето ми.
Всички взеха чашите.
— Ами булката, нея сме забравили — извика изведнаж отчето. — Я още една чаша да се донесе!
— Не, благодаря, отче, няма да пия в тая горещина. Пък и работа си имам.
Тя се обърна, впери поглед към нажеженото поле, към далечните вериги от върховете, които го заграждаха и които бяха се снишили, като че се разтягаха и каза като на себе си:
— Каква жега, Боже!
Четиримата мъже отведнаж, като че някой завъртя у тях един и същ винт, обърнаха глави по нейния поглед.
— Голяма жега, Боже! — повтори тя, като вдигна очи към небето, опънато от горещината като тънка прозрачна хартия.
И всички погледнаха небето. Тя поправи кокетно дрехата си и въздъхна. После вдигна ръце да поправи косите си и пребрадката си. При това ритмично движение, което напомняше прегръдка, широките ръкави на ризата й се схулиха назад до раменете и голите й ръце, пълни, бели, зашаваха по главата й като някакви млади страстни животни, които търсеха да се уловят. Под черните й дълги клепки светеха като венчални свещи сините й очи и в тях пламваха и угасваха някакви странни сини небесни светлини. Настана мълчание. Магията на тая жена все повече се завързваше.
Младен, който я гледаше прехласнат, изскимтя с въздишката на спящо кученце, но се опомни бързо и престорено се закашля.
— Сега ще ви река довиждане. Ще ме простите, но мене работа ме чака — рече отведнаж Цековица, обърна се леко и бързо изчезна в полумрака на кръчмата. По стълбичката вътре се чуха стъпки, които се качваха тичешком.
— Да пием! — каза кметът с безнадежден глас, посегна тежко и взе чашата.
Информация за текста
© Елин Пелин
Сканиране: noisy
Разпознаване: karolla, 2010
Корекция: scrbl, 2010
Издание:
Елин Пелин. Повести и разкази
„Български писател“, София, 1968
Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/18164)
Последна редакция: 2010-11-14 12:00:00
