Той често я биеше немилостиво и за нищо. Тогава тя скришом се напиваше с ракия, която държеше в долапа, затваряше се в стаята си, преструваше се на болна и не излизаше по цяла седмица. В къщи всички знаеха, че тя лежи от инат, и не я жалеха. Само дъщеря й Йовка, най-голямото и дете, постоянно я обикаляше, седеше дълго около нея и я питаше:
— Мамо, какво ти е Не искаш ли нещоНа ти ракия, пийни си, мамо!
Божаница вземаше шишето и жадно пиеше. Страните и се запалваха като от треска, очите и се зачервяваха, тя млящеше грозно с уста и говореше на дъщеря си:
— Скрий шишето, да не видят ония косестилници!
Йовка бе висока и грозновата като майка си, но имаше меко и добро сърце. Лицето и бе сухо, бледно, дори прозрачно. Тя боледуваше постоянно. Някакъв незнаен недъг гризеше здравето на това нежно и мило дете и то от ден на ден линееше и съхнеше като цвете, в чийто корен живее червей. Тя всички обичаше и на всички желаеше да угоди. Домашните крамоли измъчваха душата й. Неи беше жал за стрина й Елка. Нея тя обичаше най-много и сърцето и беше безкрайно привързано. Тя често спеше в стаята при нея, сгушена до малкия Захаринчо, и често я сънуваше в страшни и чудновати сънища. Всяка вечер тя обичаше да стои на високия тропозан пред къщи, да гледа как и оставя след себе си кървави следи, които горяха на небето като пожар. Очите и бяха замислени и лицето й приличаше на светица. Бедното дете мечтаеше нещо, но никой на знаеше какво, защото то не говореше за себе си. Най-често Йовка мислеше за стрина си Елка. Техните души се разбираха и обичаха мълчаливо. Когато майка й побесняваше от яд срещу Елка и разпенено я обсипваше с клетви и укори, Йовка се изправяше бледа, с широко отворени очи, с разперени ръце, изкрещяваше безумно:
— Мамо! Мамо!
И падаше като убита.
Трета глава
Смъртта на баба Марга, постъпките на Павел и караниците в къщи съвсем сломиха здравата душа на стария Герак. По неговото кръгло и благо лице тия житейски несгоди изписаха дълбоки бръчки. Посивялата му глава се наведе към земята и сякаш се всади в плещите му. Стъпките му станаха тежки и бавни, погледът — виновен. Веселитя му нрав се изгуби, сърцето му стана тъжно, лицето замислено.
Сега той равнодушно посрещаше жътвата — най-щастливото време за него, което го съживяваше, подмладяваше, повикваше на усилена работа, правеше го могъщ, весел и пъргав като дете. Той пак ставаше по-рано от всички и пак подканяше другите към работа, но гласът му вече не беше бодър — нямаше сила. Синовете и снахите му не го слушаха покорно като някога, а правеха това, което те сами мислеха за добро. Това обиждаше дълбоко стареца, но той мълчеше и не знаеше кому да се сърди. Когато сутрин станеше и по стар навик погледнеше небето, той не казваше както преди:
— Ех, че време ли е, момчета! Пак ще се къпе в човешки пот майката земя — ами бавно и с въздишка речеше — Тежък ден ще бъде тоя — може и да вали. Човек не трябва да вярва всякога на утрото.
Дядо Йордан влизаше рядко в къщи. Къщата му се виждаше грозна и проклета. В нея, дето с радост и любов бе отчувал децата си, сега нямаше ни радост, ни любов. Нямаше вече какво да го влече и задържа там освен старите му спомени, които не го оставяха, и малките му внучета, които той обичаше да милва и които имаха бели хвъркати душици, както казваше той.
Какво ли ги чака! Какво ли ги чака миличките — мислеше с тъга той и ги гледаше мило и дълго, като че никога не беше ги виждал.
Случваше се, че някоя работа задържаше стареца повече в къщи. Тогава той ставаше неспокоен и му се струваше, че е душно. В тая стая влезе, в оная стая влезе, сякаш търси нещо, и никъде не го сдържаше. Бивало е да го видят отстрана, че приказва нещо сам на себе си и се усмихва. Понеже синовете му нарушиха стария обичай да ядат всички заедно на софрата, а се явяваха кой когато си ще или никак се не явяваха, то и старецът не сядаше редовно. Понякога, когато той си работеше нещо из двора около къщи, някоя от снахите ще го извика от вратата:
— Тате, ела да обядваме, че те чакаме! Ще изстине чорбата!
Но дядо Йордан всякога схващаше някаква подигравка в тия думи и продължаваше да работи, занесен в нерадостни мисли. Тогава чуваше зад гърба си надуто и сърдито дрънкане:
— Кой ти е крив, като не щеш. Стар човек пък се подетенил. Който е гладен, той и неканен ще дойде.
В празник или когато нямаше работа, дядо Йордан пракарваше повече от времето си в затворената кръчва, ключа на която държеше сам той. Той там и нощуваше. В тая кръчма, мрачна, пуста, неприветлива и тъжна като неговата душа, беше тихо и пусто, не достигаше никакъв шум ни от улицата, ни от къщи, и той можеше спокойно да се предава на своите мисли.
— Какво бях и какво станах! — въздишаше той и дълго и неподвижно седеше на леглото си.
През дупките на затворените кепенци влизаха игриви слънчеви лъчи, падаха върху прашните предмети из кръчмата и полека-лека се местеха, местеха се, докато съвсем изчезваха и вътре ставаше тъмно. Старецът вдигаше глава, озърташе се, сякаш търсеше тия зари, и търкаше челото си като човек, излъган от някой сън.
В къщата на Гераците, па и в цялото села се знаеше и говореше като таинствена приказка-небивалица, че стария Герак има скрити пари. Мълвата изкарваше неговите богатства на няколко хиляди жълтици. Синовете му не вярваха в това — едно, защото беше за невярване, друго, защото баща им имаше дългове. Но хорската мълва дразнеше въображението им. Божаница и Петровица скришом една от друга дебнеха стареца и се мъчеха да открият скривалището на неговото злато. Когато Петър се напиеше, той говореше в кръчвата пред всички:
— Добре прави старецът! Нека ги крие тия пущини. Кога да е, пак тая душа ще пие и ще яде от тях.
Божан, наопаки, като хитър и скритен човек, уверяваше всички, че това е лъжа, че баща му няма нито стотинка готови пари, че тоя имот, който имат, е с пари купуван, че в тая земя са заровени те. Така говореше Божан, но душата му не беше спокойна. Нему се щеше да тури ръка на тия пари и умът му кроеше разни планове.
Понеже старецът държеше ключа на кръчвата сам и сам отваряше и затваряше, когато някой от къщните отиваше в нея по работа, то Божан подозря, че той там крие парите си, и почна да го следи. Често той ще влези при баща си без никаква работа, ще се повайка насам-нататък като сънен, уж търси нещо, ще промърмори на себе си и ще излезе. Старецът не допущаше лоша мисъл или съмнение против сина си, но това негово поведение го дразнеше. Божан усещаше това и хитро се предпазваше. Той ограждаше баща си с особени грижи. Когато старецът бе обиден, страдаше от нещо и дълго не идеше на софрата, Божан отиваше при него и като го гледаше нежно, говореше мазно:
— Тате, ела бе… Зарад мен ела! Свидно ми е, татко. Деца сме ти, а бягаш от нас. Хора сме — грешим, па ти ни прощавай!
Също с такава престореност Божан пазеше баща си от нападките на Петровица и на злодумната си жена.
Отвореше ли уста някоя да каже нещо пряко и остро на стареца пред него, Божан се спущаше въз нея и острият му нос побеляваше от гняв. Много пъти той вдигаше ръка да бие, но старецът го спираше с трептящ глас:
— Синко, недей! Не се смразявай заради мен!
Божан намираше случай да остане насаме с баща си и тогава му говореше с престорено участие:
— Не подавай се на мисли и на грижи, татко, всичко ще се поправи. Мама, бог да я прости, отиде по реда си, па ние, вика се, сме живи — няма да те оставим. Жените ти не слушай. Па и за Павел не мисли толкова. И нему ще му дойде умът в главата. Ще се прибере и той. Те, птичката — нищо животно, па и тя не забравя гнездото си! Дай си широко сърце, татко! Бъди като напред! Помниш ли какво беше някога, когато бяхме мънички! Когато ти се весел, татко, цялата къща е весела!
Мекото сърце на дядо Йордан се топеше от такива думи. Той заклащаше глава, като че искаше да каже:
— Не, мина се то! Всичко се свърши!
Но само въздъхваше тежко и очите му се наливаха със сълзи.
