жалост, ни мъка, ни любов, ни радост, гледаше я като нещо чуждо, далечно, неинтересно и си мислеше равнодушноКак ли живее тая жена.
Зад полето спокойно се синееха далечно разхвърлени планински върхове и заграждаха хоризонта. Над тях се пушеше малко памучно облаче и блестеше на слънцето като сребърно.
Павел гледаше тая широка картина. Пред нея душата му се разтваряше лист по лист, като книга, и той неволно четеше далечни, неясни и мили спомени, които го натъжиха.
Стария Герак видя как снахите му обидно погледнаха Елка и как тя, усамотена и разплакана, тръгна след тях. Неи навярно се искаше да остане, но тя, хулена и тъпкана толкова години, не можеше да надделее над себе си. Очите и сърцето на Павел не я повекаха, не я задържаха. Думите на стария останаха нечути. Той заплака. И наведен над работата си, той не смееше да погледне сина си, за да не издаде сълзите си, не смееше да проговори, за да не проридае.
Така е тръгнало и така ще върви — нареждаше в ума си той, — няма да стане по-добре. Любовта бяга от човешките сърца, хората не са вече братя.
Бащата и синът дълго мълчаха. Бащата не можеше да говори, задавен от плач, синът, паднал в скука, отегчен, не знаеше какво да запита.
Най-после измъчената душа на стареца не удържа, избухна в еднодълбоко ридание. Той захвърли оглавника и като вдигна треперящи ръце към сина си, който стоеше пред него, заговори, задавен от сълзи:
— Синко, видиш ли как я уриват И няма кой да се застъпи за нея. Ти се пропъде, мене не слушат вече, а тя все мълчи и мълчи. Грях берем с нея, синко, и тя е човек. Нашата къща и почерни младостта.
Тия думи на стареца не трогнаха Павел. Напротив от тях той почувствува в душата си нещо пепеливо блудкаво, като че някой плю в нея. И обхвана го едно лугаво и тъпо разкаяние, че се върнал тук.
— Е, мразят я… Какво им пречи да я мразят — отговори сухо той, без желание за продължи тоя разговор.
— Не пречи им нищо, синко, какво ще им пречи — заговори уталожен старецът. — И тя работи като всички… Ама я гонят, нямат бога, нямат смирение в душата си. Всякой него си гледа, а за другите не иска и да знае. Всеки зинал като ламя и прибира, мъкни, крие, като че ще векува на земята. Имот, колкото искаш. Има за всички и още за толкова, и пак за врабчите трохици се карат. Захаринчо — дете-шикалка, незлобно, мило, обича ги, а с капка вода биха го удавили. Не може вече да се живее в къщи. И братята ти и снахите ти, всички са викнали да се разделим, та да се разделим. Всеки своето да си поеме, всеки своето да си знае. А що им пречи да да си живеят братски, да си помагат, да се обичат. Пречи им завистта, своещината, лошото сърце, пречи им дяволът. Той ги държи в ръцете си. Отворил е в душите им бакалница и търгува с доброто и злото.
Думите на стареца се задушиха от вълнение. Той подпря глава на ръце и млъкна.
— Гледай си работата тате. Всяка болест си има цера — рече сухо и безчуствено Павел, комуто дотегнаха бащините думи, и почна да се разхожда нервно назад-напред, като теглеше дългите си сърповидни мустаци и гледаше разсеяно по четирите страни на селото.
Душата на стареца не намери ни съчувствие, ни утеха от сина си, пред когото изля набраните с години мъки, и отново се усети самотна, обидена изоставена. Дядо Йордан втренчи поглед надолу към селото, дето между четири високи стройни тополи се издигаше синята селска черква с червен керемиден покрив, високо над който блестеше като звезда кръстът, и дълго и неподвижно гледа нататък. После отново наведе глава над скъсания оглавник и не можеше да се види плаче ли, мисли ли.
Пета глава
Пристигането на Павел беше неочаквано, но то не промени работите и не зарадва никого. Обидената, изгоряла като безводна градина душа на Елка остана неудовлетворена. Сега тя страдаше и по-дълбоко, защото бе унизена от тоя, когото обичаше и когото мислеше и чакаше денонощно. Павел я не помилва и не приласка. Първата вечер, когато влезе в стаята при него, тя пристъпи прага с трепета на млада невеста, която отива първи път при своя избраник. Тя бе жадна за прегръдки, изтомена от вечното желание за взаимност, за ласки, които лекуват мъката на самотността. Тя, задъхана, смутена, страхлива, припадна на леглото до него като ранен войник, който с мъка се е привлякъл в горещините до живителното изворче. Но Павел спеше или се преструваше на заспал. От него идеше оттласкваща студенина като от мъртвец. Тя надвеси своето бледо лице над неговото, хвана отпуснатата му ръка и я стисна с всичката сила на любовните желания. Павел отвори очи и я погледна студено, недружелюбно, като че искаше да и каже махни се оттук! Тя разбра. От удареното й сърце протече кръв, но тя държеше до гърдите си своето мечтано щастие, своите блянове, своите надежди, своето едничко свето упование и не искаше да го изпусне, а искаше да го вземе, да го завладее, да го има. Тя го прегърна близко, сладко, обви го с малките си ръце, покри го с тялото си, потопи го в гърдите си и впи устата си в устата му. Но Павел бързо я оттласна със силните си ръце и каза с неприятен глас:
— Остави ме, какво си се разглезила!
Елка усети всичката острорезна студенина на тоя глас, всичкото равнодушие на тоя човек. Тя се дръпна мълчаливо, угаси свещта и легна до Захаринчо, който спокойно и сладко си спеше в ъгъла под иконостаса. Тя се усети съвсем изоставена, хвърлена, непожалена от никого, в една пропаст, дето се не чува ничия топла дума, дето не свети ничий сърдечен поглед. Само това мъничко създание, чието невинно сладко дихание покриваше нежно лицето й, само то беше близко, нейно, родно. Тя го прегърна като спасение и цяла нощ плака при него.
Павел бе студен и към детето си. Няколко пъти той го взема на коленете си, говори му, но то го гледаше като чужд и не привикна към него. Тоя странен мустакат човек, когото то виждаше за пръв път, беше интересен, и сабята му, и копчетата му, и златните ширити на ръкавите му привличаха детското любопитство, но думите му не бяха родителски и не го привързаха.
Божаница и Петровица виждаха, че Елка страда, подозираха причината за нейната тъга и замисленост и тайно злорадствуваха. Те се отнасяха към нея с едно убийствено съжаление, което тя усещаше на всяка стъпка. Те не я караха на работа, сутрин не я викаха с тях, като тръгваха на жътва. Говореха й с предпазлив, мек и хитър глас, като на болник, обречен на смърт, и я огорчаваха повече. Само Йовка със своята изострена чувствителност усещаше колко се нуждае стрина й Елка от близост и утеха. Тя беше постоянно около нея, помагаше й в домашните работи и бавеше Захаринчо, когато той своеволничеше и пречеше на майка си.
Братята също посрещнаха хладно Павел, особено Божан, който знаеше слабостта на баща си към него. Това дохождане на Павел му се виждаше подозрително. Защо си идеше той сега в това работно време и така ненадейно, след като не беше се обадил цели години И той почна да мисли по-често за скритото богатство на баща си и да следи двамата, когато си говорят случайно насаме.
Петър не знаеше да подозира. Ненавистта против Павел, която непрестанно се засилваше в къщи, не бе хванала корен в неговото широко и открито сърце. Той посрещна брата си с добродушна усмивка и дълго го разпитва за живота му. В близката света неделя той излезе с него по кръчмите, да се видят с хората, поръча вино и го черпи с видима радост, че са били живи и здрави пак да се срещнат.
— Ти, Пальо — говореше той, като пийна повече, — зарежи тая глупава служба, стига си скитал по градовете, ами се прибери тук, да си живеем, както господ дал. Три аршина мустаци си пуснал и пак не ти иде на ума, че тая пуста служба не е за теб. Да сме някои сиромаси, да нямаме нищо, върви — пилей се, ами ние, какво Не сме ли първи по имот в селото Не скитай като слуга, ами ела да бъдеш господар тука. Да излезеш хей тъй на полето, па да свалиш шапка като в черква, да погледнеш и да кажеш хей така с ръка те това хиий е мое! Па и парици има баща ни, Пальо. Нека ги крие да ги не гори слънцето, те пак са си наши.
Петър говореше прав, с чаша в ръка и правеше широки кръгове с нея като оратор, който трисилно е господар на своята безсмъртна мисъл. Хората в кръчмата слушаха и се усмихваха недоверчиво. Някой каза с насмешка:
— Божан, Божан да е жив, той ще хване златния дявол за опашката.
— Божан ми е брат… Нека се възползува, ако умее. Отвореният капан лисици лови, не затвореният…
