ги, умножават ги и те се въртят и звънтят, звънтят.
В близките храсти се изшумоля. Павел повдигна глава. При кладенеца спря баща му и свали шапка. Беше привечер. Грамадните сенки на дъбовете бяха прехвърлили дола и лежаха на срещните стърнища.
Една гургулица наблиза усърдно и нежно зовеше другаря си.
— Ти тук ли си — каза дядо Йордан с бащинска ласка на сина си. — Аз мислех, че си отишъл вече в село.
— Не ми се оставаше хубавото място — каза Павел, — пък трябва и да съм позадрямал малко.
— Ти не изглеждаш добре. Болен ли си, какъв си?
— А… нищо…
Павел смънка и започна да върти пръстена на пръстите си.
Изглеждаше смутен.
— Дойде си, пък не си весел и страниш, като че сме ти чужди.
Геракът каза това нехайно и шеговито, но в гласа му звучеше болка. Той седна на поляната редом със сина си. Откак беше се върнал, Павел за пръв път остана така насеме с баща си.
— Е, как живееш там, Павле, защо не се прибереш вече да поемеш работа Ето, аз остарях. Скоро ще ида при майка ти… Ти по чужбина. На служба… Каква е тая служба, не знам. Защо ти беше?
Слънцето клонеше да зайде. Вечерта падаше полекичка. И сенките, и светлината, и въздухът бяха станали меки. Бодливите стърнища, полето, покосените ливади, реките, нивята, цялата земя се беше някак разнежила, като че ли невидима божествена милувка бе минала по нея.
Така мека и така нежна беше и душата на стария Герак.
— И какво добро намери по тоя път Нищо. Нито пари спечели, нито нещо за полза в живота си намери. Далеч от нас, кой знае как живееш по градищата Отмиляло ти е всичко от сърцето, отчужди се от земята, дето те е родила и откърмила. Я погледни! Тия ниви и ливади, които виждаш насреща, се са наши. За вас съм ги печелил и на вас съм мислил да ги оставя. Земя хубава, плодородна, мека като душа — едно да посееш, сто се ражда. Е… Но твоите ръце вече се срамуват от ралото!
Геракът говореше меко и укорите му бяха нежни, топли и гальовни. Зад думите му се криеше страшно и скришно желание да бъдат те послушани.
Павел не отговори. Той не погледна баща си в очите, а наведен, късаше бързо и нервно тревата под себе си.
— Е, не мислиш ли вече да се прибереш — попита баща му след дълго мълчание.
— Не! — отговори твърдо Павел. — Моите намерения са други.
— Какви?
— Искам да заловя търговия в града.
— Това е много по-умно, отколкото да киснеш на тая нищо и никаква служба. Само че търговия без капитал не може.
— Аз за това съм и дошъл — каза Павел оживено. — Ти ще ми помогнеш, татко. Искам да отворя магазин, нещо като бакалница, ама по-голяма.
— Късно си дошъл, сине — каза старецът с въздишка и заклати безнадеждно глава. — Баща ти вече няма пари.
Павел пребледня. Полазиха го тръпки като мравки. Баща му не забеляза това. Той бе изненадан и обиден от предложението на сина си. Той гледаше замислен в земята и клатеше глава леко и продължително, като че там заравяше тежките думи, които бе казал.
— Ти сам виждаш, татко, че службата дотегна и на мене. Тя ме развали, аз съзнавам самичък. Сгреших много и пред вас, и пред себе си. Сега искам да поправя грешката и всичката надежда ми е в тебе. Мислех — той ми е баща, ще ми помогне, а ти ми казваш друго.
На стареца му стана жално.
— Колко пари ще ти трябват — попита той.
— Пет хиляди лева…
— Пет хиляди лева! — удиви се Геракът. — Че ти знаеш ли какво нещо са пет хиляди лева?
Старецът се обиди. Той всякога и пред всички открай време криеше, че има пари. Сега нему се стори, че син му го изобличава, като иска такава голяма сума.
— Пет хиляди лева! Пет хиляди лева! — повтаряше той. — Вие мене за милионер ли ме смятате Мога ли да имам аз пет хиляди лева! Че от какво съм ги спечелил?
— Ако ти сам ги нямаш, ще ипотекираш част от имота и ще ги земеш от Земеделската банка. Само ти можеш да ми помогнеш, татко!
— Какво! — пресече го баща му и стана. — Ами какво ще кажат братята ти! Ще допуснат ли те да сторя това Ти не мислиш какво приказваш бе, синко!
— Ако може — каза твърдо Павел и също стана, — ако не може, аз ще се запилея пак в полка и така ще си окапя в службата. Добра стъпка без твоя помощ немога да направя.
Бащата и синът несъзнателно тръгнаха, минаха дола и поеха през стърнищата за село.
Половината от голямото огнено слънце бе паднало зад планинските върхове.
Двамата вървяха успоредно, един до друг, и мълчаха. Павел наблюдаваше как баща му, без да погледне настрана, дръпна края на мустака си и го гризе нервно.
Към село от всички страни се връщаха жътвари, уморени и съсипани от труд и пек. Мъжете вървяха напред с широки крачки, а далече след тях се тътреха жените с изгорени и погроднели лица, задянати с разни товари или с малки деца. Момичетата се опитаха някъде да запеят, но се изсмяха високо и млъкнаха. Полето заспиваше, непожънати ниви, прохладени от вечерта, изправиха класовете си към небето и сякаш дишаха успокоени. Закъснели гълъби, два по два, бързо отлитаха към гората, наситени и благодарни.
Павел и баща му навлязоха в село. Старецът веднага се спря.
— Павле, ти тая работа обмислил ли си добре?
— Ако не съм я обмислил, няма и да ти говоря.
— Хубаво! Тия пари аз ще ти дам, но ми дай дума, че няма да кажеш никому. Нито на братята си.
— Ще мълча!
В това време ги настигна Божан на кон. Той ги погледна подозрително, спря коня, поздрави ги и каза като че ли сърдито:
— Къде сте толкова закъснели?
— Заприказвахме се при кладенеца…
Божан изсумтя неприязнено, бутна коня и ги задмина.
Седма глава
Валеше дъжд. От два дена не можеше да се работи. Полето си почиваше мокро, овлажнелите стърнища бяха изгубили златистия си цвят и бяха потъмнели. Пътищата бяха кални и хората се събираха по кръчмите като мухи, пиеха и приказваха за лошото време, за запарени снопи и гниещи невързани ръкойки.
Божан лежеше в стаята си и не излизаше. Той се оплакваше от настинка. Жена му месеше хляб. Петровица переше под сайванта, а Елка шеташе из къщи. От мрачното време тяхната злост беше изострена, те бяха се карали за нещо и не си приказваха. Йовка седеше на сундурмата с глава подпряна на преградката, гледаше как ситно и полека вали и летеше с крилата на мечтите си в своето тайнствено, добро, неземно царство. Около нея се трупаха децата и играеха със ситни бели камъчета, събирани покрай реката.
На сушина под стряхата Петър поправяше някакво си колело. Той беше гологлав и залисан цял в работата си. Павел седеше на стълбата и препрочиташе десети път писмото, което току-що бе получил. То бе подписано от някоя си Любица, почваше с нежности, написани на развален език, и свършваше със закана Да не мислиш ти, свиньо бугарска, че ко доджеш без паре, я чу тебе да узму… Колкото пъти стигаше до тия последни редове. Павел стискаше зъби и ченетата му отстрани шаваха. При все това той изглеждаше доволен и не се насищаше да чете.
Отведнаж из малката врата на на тяхната затворена кръчма излезе баща им и се спря с един страшен вик:
