Освен от виното, което пиеше чаша след чаша, Петър се опиваше и от собствените си думи, които той хвъргаше пред хората като артист, ясни, цъфнали като гол ем и цветя.
Павел се въздържаше и от думи, и от пиене. При всяка нова чаша, която Петър му въвираше пълна под носа, той казваше:
— Стига, брате, не ми е добре и не искам повече.
Но Петър не го оставяше:
— Пий бе, Пальо! Жаба на сухо кряка ли бе… Видели сме се веднаж в толкова години, дай барем да се напием!
И Павел не можеше да откаже.
Те се върнаха вечерта късно и пияни. Домашните бяха вечеряли и легнали да преспят краткия летен сън, за да станат рано пред зори за жътва. Елка не бе легнала. Тя ги чакаше да им сложи вечерята. Сутринта тя бе ходила в черква и бе облечена празнично. Тя зашета и се засуети из къщи. Леките и шарени чехли, обути върху зелени чорапи, хлопаха тихо из утихналата къща. Мъничко щурче усърдно църкаше нейде. Сянката й бягаше бързо по стените, осветени от кроткий огън на огнището. Тя редеше софрата, навеждаше се, изправяше се, отиваше някъде и пак се връщаше. Павел я следеше с очи, възбуден от виното, и трепетът на нейните млади форми, които той усещаше през ризата й, го съблазняваше. Но това не бяха светите желания на любовта, а намеренията на един развратен човек.
Подир вечеря, когато влязоха в стаята да си ленат, той посегна към нея и поиска да я прегърне. Но тя го отстрани тихо, с опрощаеща усмивка, скръбна и загубена.
— Какво искаш от една жена, която не обичаш!
Той се засмя и посегна втори път. Усмивката му беше грозна и цинична. Елка се отдръпна настрана, погнусена от това грубо отнасяне с нея. Но той беше силен и едър. Той я събра на топка в обятията си и я целуваше с влажните си пиянски уста и бръщолевеше мръсни думи, които тя никога не бе чула, които я унижаваха и задушаваха от срам. Тя плачеше и се молеше, тя се блъскаше като уловена риба, тя мислеше, че не е в обятията на своя мъж, а в ноктите на някой гнъсен кошмар, и се чувствуваше осквернена и обезчестена. Но той душеше риданията й в мощните си прегръдки, наслаждавайки се безумно на своето победоносно насилие.
Шеста глава
Защо беше дошъл Павел Той имаше само петнадесетдневен отпуск. Не изглешдаше, че тук го е довело желанието да види родното си гнездо, близките си, жена си и детето си. Той скучаеше страшно и не знаеше как да прекара времето си. Дните му се виждаха безкрайно дълги. В къщи го не свърташе, домашните разправии го ядосваха и той не можеше да ги търпи. Денем всички отиваха на работа и селото запустяваше. Само бабички, недъгави и стари, дремеха в дрипите си по пътните сенки или се мяркаха като влечуги към чешмата. Даже децата и кучетата се отмъкваха по нивите.
Над селото трептеше нетърпима душна мараня. Павел седеше на сундурмата пред къщи, вял, тежък, гледаше лениво полето, дето светеше узрялата жътва, шибаше се с една тънка върбова пръчица по ботушите си и се клатеше на стола дълго, неспирно, като дервишин. После той слизаше бавно по стълбите, разхождаше се малко из двора, поглеждаше слънцето, да види кое време е, зяпаше с равнодушно любопитство върха на големия бор, пълен с врабчета, излизаше на пътя, поглаждаше още един път слънцето и тръгваше лениво по кръчмите да дири живи хора. Там намираше някой пътник или селянин, откраднал се от нивата да пие чаша ракия или да купи тютюн.
Понякога привечер, когато денят се поразхладяваше, Павел излизаше на разходка по полето и отиваше на нивата при жътварите. Там бяха баща му, братята му, жена му и снахите му с всичките дечурлига. Там беше и болничавата Йовка. Тя не работеше нищо, а седеше под сянката на някое дърво, плетеше полилеи от класове и бавеше децата.
— Помози бог! — казваше Павел, като заставаше малко разкрачено в стърнището, огъваше тънката пръчица, която всякога носеше, и се шляпаше по дланта на ръката си.
Десетина момичета загорки, които им жънеха, му отговаряха живо и високо. Петър също му отговаряше от сърце и се спираше да си направи цигара. Ризата му беше мокра от пот. По прашното му лице течеха малки черни поточета. Той снемаше сламената си шапка, избрисваше лицето си, поправяше шарената си риза, да му влезе хлад, и почваше жадно и шумно да пуши, като поемаше навътре края на устата си.
— Ех, че жега бре, плаче нивата, плаче. Рони се онова ми ти жито като сълзи — казваше той и си въртеше погледа по цялата околност, пълна с жътвари, които ту изправяха, ту забиваха ниско глави, сякаш правеха някакви обредни поклони пред лицето на благословената майка земя.
Снахите на Павел жънеха редом със загорките. Елка също. Но тя беше малко поотдалечена, самичка, като че ли изгонена от пъстрия ред, и не вземаше участие ни в разговора, ни в смеха на момите, който избухваше от време на време висок, силен, еклив и отведнаж млъкваше, сякаш пламваше и изгаряше в маранята.
Когато идеше Павел, дъхът й се спираше, сърцето й силно и бързо биеше и неи й се струваше, че то ще изскочи из нагръдките й и ще пръпне из нивата като яребичка. Пред очите й се посипваха ситни искри като звезди и замрежваха погледа й. Тя се изправяше да си почине и поеме дъх, но не поглеждаше мъжа си. Тя усещаше очите на всички устремени към нея и в тоя момент би била радостна, ако се отвореше земята под краката й и я погълнеше.
Две малки момлячета и една стара жена събираха ръкойките, а Божан и Петър връзваха снопите с въжета, които правеше бързо дядо Йордан, като изтръгваше най-дългите сламки от всеки вързан сноп.
Божан сега бе в стихията си. Съблечен по риза, с голяма като паралия сламена шапка на главата си, той се хвъргаше да връзва снопите като върху скъпоценна плячка. Той работеше бързо, неуморно, като че се състезаваше. Той повдигаше всеки вързан сноп, както скъперникът повдига торба със злато, и после ги редеше на кръстци със свещенодействие, като че градеше жертвеници.
Павел сядаше на сянка при Йовка. Той сваляше фуражка и се облягаше подпрян на лакът. При това движение лицето му се мръщеше болезнено, като че бе засегната някоя рана на тялото му, и очите му се свиваха от досада и от златния блясък на полето. Йовка му се радваше с детско чистосърдечие и го питаше наивно:
— Чичо, дето си ти, жените госпожи ли са, или селянки?
— Госпожи — отговаряше неохотно Павел.
— И се с чадъри ходят, нали?
— Разбира се.
— Пък ние тук се печем на слънцето.
Павел мълчеше.
— Ами наистина ли има хора, които ядат жаби?
— Швабите и талянците ги ядат.
— Тю — казваше Йовка и се мръщеше погнусено.
Малките, които слушаха с любопитство и с ококорени очи отстрана, се разбягваха с вик, като че между тях падаше жаба, и плюеха.
Павел нямаше желание да говори. Той не бе някогашният весел, жизнерадостен и приказлив Павел. Понеже децата продължаваха да го запитват, той ставаше, повайкваше се празно и се отдалечаваше разсеяно и сънно през стърнищата към ливадите, които бяха покосени и безлюдни.
Той не вървеше ни по пътищата, ни по пътечките, а се край синорите, иззад храсталаците и не му се искаше да среща хора. Ако някой познат или връстник го запиташе как е, добре ли е, кога е дошъл — нему се струваше, че тия въпроси са хитри изследвания, и той отговаряше виновно, пънеше се и не гледаше събеседника си в очите.
Веднъж Павел, като обиколи жътварите и се повайка около тях, отби се в съседната долина и седна на сянка до студеното кладенче, което извираше изпод старите корени на три дъба братя. Там беше тихо, спокойно, сънно и прохладно. Павел дълго лежа по гърба си, затъпен, без никаква мисъл в главата си. Наоколо неуморно и еднообразно свиреха дръгачи. Павел ги слушаше и му се струваше, че той цял се разплесква на тънки металически кръгове, каквито се образуват в тиха вода от хвърлянето на камък, и че наоколо по края на тия кръгове са накацали всички горски щурци и ги дърпат равномерно бързо, разширяват
