Елин Пелин
Врабчетата на стрина Дойна
Не отрая сърцето на стрина Дойна. Току-що прибраха житото от вършачката, тя седна да си очисти пантофите от осила и рече на мъжа си:
— Иване, не мога повече! Ще вървя да си видя врабчетата.
— Сега вече няма да те спирам — отговори той. — Хайде иди, поразходи се. Виждам, че много ти се стяга душата.
— Ами ти?
— Ние с Койка ще гледаме къщата. Работата понамаля и кое-как ще се върши.
Светнаха й очите на стрина Дойна, запали се като мотор и скокна. И макар че бе тлъстичка и тежка наглед, тя изхвръкна от къщи и излезе нанякъде.
— Дойне, къде така си затичала? — вина й един съсед от чешмата насреща.
— Утре отивам… отивам да си видя врабчетата, та рекох да се обадя тук-там.
Съседът се изсмя с глас. Тя го чумоса на шега и замина.
Отиде у Марийкини. Марийка е близка на нейния Станчо. Да се обади.
Марийка шеташе по двора. Млада, хубава, с изгоряло от слънцето лице.
— Марийке, при тебе ида нарочно.
— Влезни, стрино Дойно. Влезни в къщи.
— Не, Марийке. Много бързам. Тук те намерих тук ще ти кажа. Отивам при моите врабчета. Да ги видя. Ще кажеш ли много здраве?
Изчерви се Марийка. Разтупка се сърцето й. Засмя се и наведе глава.
— Ами ще кажа, стрино Дойне. Носи им много здраве и на Станчо и на Митко.
— Някоя китка да набереш, Марийке. Да му занеса. Ще се зарадва много врабчето ми.
Тя все така наричаше децата си.
— Кога тръгваш, стрино Дойне?
— Утре рано-рано.
— Ще дойда да те изпратя и китка ще набера.
Рано на другия ден стрина Дойна, задяната с тежка шарена торба, тръшна пътната врата и излезе на улицата. Селото още спеше. Марийка, с голяма китка в ръка, я посрещна на чешмата.
— Откога чакам, стрино Дойне. Хайде добър път и много здраве на момчетата… на Станчо.
Стрина Дойна, сърдечно засмяна, целуна момичето по двете страни, пое китката и тръгна весело.
Марийка я гледа, докато кривна и се изгуби.
Стрина Дойна излезе от село, погледна към изток и пое пътя.
Стрина Дойна бързаше и сърцето й все още се вълнуваше и биеше неспокойно.
Полето, нивите, покосените ливади, пръсканите редки дървета още спяха. Отдъхваше си земята, уморена от родилните мъки, които беше преживяла, от труда, от човешките усилия, които бяха минали над нея. Стрина Дойна бързаше. Бързаше да не пропусне рейса. Голямата торба на гърба й тежеше. Тежеше и нейното едро тлъсто тяло, но тя, тя все повече ускоряваше крачките си. По едно време спря. Тежаха й обущата. Нови, с гумени подметки обуща. Не беше си обувала краката от пролетта. Все боса работеше. По оран, по копан, по жътва, по вършитба тя не видя обувка. Боса й беше по-леко. Сега се усети като спъната. Тя погледна още веднаж на изток и се уплаши. Стори й се, че ще закъснее. Отби се по пътя, седна до една чугла и събу обувките си. Превърза ги отстрана на колана. Олекна й и на краката, и на душата. Тя хвръкна по пътя.
Зад гърба й изтрополи каруца и бързо я настигна. Мите бакалинът отиваше някъде. Кончетата му теглеха здравата.
— Къде така, Дойне? — извика той от сандъка, на който седеше, мъничък като лалугер.
— Отивам при врабчетата, Мите. Да ги видя, да им занеса нещичко. Гоня рейса.
— Ха качвай се, и аз съм нататък.
В каруцата седеше жената на бакалина, бледа, болнава. Стрина Дойна се намести до нея с товара на гърба си.
— Вие къде сте подранили?
— Отиваме при доктор. Жената нещо я не бива.
— Свали товара — извика високо бакалинът, защото каруцата много тропаше и разговорът им не се чуваше.
— На бригада ли са децата? — попита бакалинът.
— На бригада.
— Дълъг път си тръгнала — каза някак замислено бакалинът. — Ти рейса ще вземеш. Както и да е, до Сивулци ще стигнеш. Ами оттам нататък?
— Ще ги намеря, ако ще би през джендема да мина — каза решително стрина Дойна. — Адреса им нося тук.
Тя потупа едрата си пазуха.
— Ще питам, ще разпитвам.
Обгореното лице сияеше от усмивка. Тя все го обръщаше към слънцето. Дано то се позабави, да стигне веднаж до рейса.
Каруцата излезе на шосето и тръгна по каменния паваж, равен и гладък, но тропането й се усили и те не можеха да чуят разговора си. По-добре да мълчи, да може свободно да си мисли за врабчетата. А слънцето вече се подаде и шарки светлини заляха далечните баири и се плъзнаха по полето.
— Да не закъснеем, Мите? — викна високо стрина Дойна.
— Няма, няма. Та ние стигнахме вече. Ето хей Иконово. Тук ще вземеш рейса. Рано е още. Той минава в девет. Има да го чакаш.
— Веднага ли тръгва?
— Не. Тук пътниците правят почивка. Някои закусват.
— Ох, има да ми се стяга душата — въздъхна стрина Дойна.
Каруцата спря пред голяма нова сграда. На нея, по цялата дължина на стената, е закачен надпис „Ресторант рейсова спирка“.
— Тук ще чакаш.
Стрина Дойна слезе тежичко, свали долу товара си и Марийкината китка. Мите бакалинът замина с каручката си нататък.
Стрина Дойна седна на пейката пред ресторанта. Там седеше и друга селянка, непозната.
— За рейса ли? — попита тя.
— За него — отговори стрина Дойна и погледна към непознатата. Тя бе завита с черна забрадка. Лицето й бе тъжно, старо и бледно.
От ресторанта излезе висок мъж, с небръснато лице. Той тръгна за някъде, но като видя жената, спря се.
— Ти ли си бе, като Дойне? — рече той малко зачудено. — Що щеш тука толко рано?
— Рейса чакам. А ти?
— Ида отгоре. Ходих по работа.
— Ами не видя ли някъде моите врабчета бе, Лукане?
— Кои?
— А че децата ми бе… Двенките ми врабчета!
— А къде са те?
— В бригадата са. При тях отивам. Рейса чакам.
Селянинът тури ръце на джобовете на излинелите си панталони и каза замислено:
— Рейсът ще те заведе до Сивулци. Оттам нататък път има. Как ще отидеш?
— Ще отида, както мога. Тръгнала съм и няма да се върна, докато не ги намеря.
— Трудна работа! — каза пак замислено Лукан и като помълча, додаде: — Знаеш ли що? През Сивулци минават камиони натам. Карат материали, хора всякакви. Помоли някой да те вземе. Може да имаш късмет чак при децата да те заведе…
Стрина Дойна го погледна с решителност.
