Елин Пелин
Иглика
Малкото стадо овци и кози, пръснато на припек по баира, сладко чоплеше младата трева, шумеше из едвам развилите се шубраки и блееше. Весело звънче кротко и равномерно дрънкаше и пееше като щурче надалече из свежия въздух, пропит от светлина и пролет. Животворно слънце пръскаше широки и топли вълни върху ободрената земя. В нея отново се събуждаше живот, трескав и бръз, който кипеше и обновяваше всичко на-около.
Шестнадесетгодишната Иглика, босонога и по ръкави, вървеше бавно между стадото, предеше на хурката, унесена в своите детински мечти, и от време на време подвикваше на някоя немирница, като майка на детето си:
— Пшът, ма звънчарке! У, къде се завираш из тръните да скубеш вълната си!
— Мъркушке, ще те ударя!
Някои от овците смирено идеха при нея, ближеха ръцете й с влажните си муцуики и я гледаха мило и значително с тъпите си простодушни очи, сякаш искаха утеха за своята дълбока, мълчалива и вечна тъга.
Иглика бъркаше в голямата торба, която висеше през рамото й, вадеше трохи, даваше им ги от ръката си и дружелюбно ги пъдеше:
— Хайде, хайде, махнете се, че ще искат и другите.
Овците взимаха трохите с очи, пълни от благодарност, ядяха и отминаваха с наведени глави, сякаш наистина искаха да скрият от другите.
На една полянка, изпъстрена с жълта игличина и минзухар, младата пастирка захвърли хурката и жадно се спусна да бере цветя. Детското й лице, свежо и невинно, сияеше също като тоя пролетен ден и в нейните дълбоки, сини очи, весели и чисти, блестеше росата на безгрижие и радост.
Тя тичаше по поляната, късаше цветята, правеше ги на китка, говореше им нещо и си пееше.
Изведнаж овците наоколо се разбягаха подплашени. Малкото звънче бързо и тревожно задрънка.
Иглика подскокна, покачи се на един голям камък, дето стоеше една коза, и загледа наоколо плахо, като сърна, която е усетила ловците.
Из храстите изскочи горски стражар с пушка на рамо, цял почервенял и изпотен от умора.
— Добър ден, моме! — каза той със силен и бодър глас, като я видя на камъка.
Иглика се уплаши и засрами. Тоя непознат стражар тя виждаше вече два пъти из гората. Преди него тук вардеше дядо Мартин, когото Иглика познаваше добре. Той беше стар, добър, нисък и слаб. Никак не приличаше на тоя млад, едър, висок човек с черни, големи мустаци, с очи, светещи като на горски звяр.
Тя слезе от камъка, шъкна на овците и тръгна след тях, като бързаше да избегне от тоя човек, от когото и тя сама не знаеше защо се толкова уплаши.
— Къде забърза? Виж, забрави си цветето — обърна се към нея той като към дете и й подаде китката.
— Хубави цветя си набрала!
Стражарят извади една голяма шарена кърпа и почна да трие потта от лицето си, като говореше:
— Не познавам още мястото, изгубих пътеката, та си изподрах дрехите из храсталака… Тю, че горещина!
Иглика забрави да си отиде и стоеше пред него като прикована, слушаше го, гледаше го как се изтрива и как при всяко натискане на кърпата лицето му побеляваше като книга и после ставаше червено като изгорено.
— Чие си момиче? — попита я изведнаж той.
— На Никола воденичаря.
— Значи, имате воденица?
— Не, ами… тате стои на чужда.
— Е, нищо. Се едно.
— Не е се едно — отговори Иглика и се усмихна.
— Как ти е името?
— Иглика.
— И момичето хубаво, и името му хубаво. Горският шеговито я тупна по страната. Иглика почервеня от срам. Искаше й се да побегне, но остана.
— Колко овци пасеш? — запита стражарят и седна на един камък.
— Единаесет.
— А кози?
— Деветнаесет.
— И ти една — плесна ръце стражарят и се засмя весело право срещу лицето й.
— И аз една, та двайсет — отговори бързо и шеговито Иглика и облите й млади гърди, кипнали под тесните дрешки като узрели плодове, се развълнуваха от тоя весел смях.
— Много си весела, госпожице — рече горският, като се удари по бедрото.
— Ти гражданин ли си? — запита го Иглика, на която думата госпожице прозвуча странно и смешно.
— От сред София съм.
— У — зачуди се Иглика с детска наивност. — Аз да съм като теб, никога не бих оставила града. Там е по-хубаво.
— Не, лъжете се, госпожице! Мене повече ми се харесва да живея в село, защото има хубави момичета. В града такива няма. И съм рекъл, като се женя, да си избера мома от село…
— У! Нима не си женен? — зачуди се още повече Иглика, която слушаше внимателно горския и непрестанно гледаше неговото червено хубаво лице. — Човек с такива големи мустаци и неженен!… Лъжеш!
Горският се изсмя високо, после попита ниско, като приглади мустаците си:
— Ти имаш ли си любовник?
— Бре, не те е срам! — отговори му Иглика. — Аз съм още малка.
И цяла зачервеняла от срам, тя мярна да си тръгне.
— Малка си, ама на. Аз щом те видях, и те залюбих — каза стражарят и погледна Иглика с такъв продължителен и безсрамен поглед, че тя се уплаши.
— Да имаш да взимаш! — отговори сърдито тя и тръгна през поляната, като подгони стадото си.
— Слушай, Иглико, не сърди се де. Ще се срещнем пак тука. Ще дойдеш, нали? И тогава ще ми кажеш обичаш ли ме. Ако не дойдеш утре, няма да ме срещнеш вече — каза след нея горският.
Той дълго гледа подир момичето, което се затули зад храстите, като прикриваше голите си обли крака, прижурени и издраскани. И като наметна пушката си, изгуби се в гората с доволството и трепета на ловец, който е поставил изкусно примката си.
Иглика мислеше никога вече да не дохожда на това място и никога да не се среща с новия горски стражар. Но на другия ден тя, като изкара стадото, сама не разбра защо се намери пак на същата полянка.
— Ще се сърдя и няма да говоря вече с него. Да види, как смее да приказва така! — оправдаваше се тя.
И като закроти стадото, набра игличина и седна върху топлата земя да вие венец.
Тя го виеше полека, грижливо, пееше си нещо и приказваше на цветята, както вчера.
Но днес тя им приказваше за горския стражар.
Денят беше пак топъл и хубав. Наоколо беше пак тъй светло и прясно. Из въздуха хвърчеха мушички и крилцата им блещеха срещу слънцето като златни. Иглика хвана една пъстра калинка, тури я на ръката си и се обърна към нея с оная малка песенчица, пълна с тайнственост за детското въображение и прилична на сън.
— Калинке-малинке! Кажи ми, накъде ще се оженя?
Насекомото разтвори полека крилцата си, трепна, вдигна се високо-високо и изчезна.
Иглика изгуби посоката му и на сърцето й етана тъжно. Наоколо като че ли съвсем утихна. Даже звънчето престана да дрънка. Тя, уплашена от тая внезапно настанала тишина и от тайната си, която откри
