вироглавство.
— Ни съм аз за тях, ни са те за мене.
И той остави чорбаджийската къща, дето бе ратай. Но сетне Милена стана трудна и посрами баща си. Пелинко дадоха в съд, ала някой си вдовец отведе Милена нейде по загорските села и работата се потуши. В село на Пелинко изведоха песен. Това не му попречи да се ожени. Само че жена му наскоро умря и сега той бе вдовец.
— Дядка, пий и пей — продължаваше да удря той по масата.
— Да пукна, ако запея!
— Пукни тогава — по-добре да пукнеш!
Гаврил почна гръмливо и продължително да се смее. Това обиди Дядката.
— Кмете, ти защо се смееш?
— Смешен си.
— Няма да пея! — вдигна глава Дядката. — Срам ме е… жал ми е. Полето гори. Децата ми са там, работят… Пък аз се напих… Няма да пея!
Дядката удари с ръка по масата и поиска да побегне. Гаврил го прегърна с мощните си ръце и почна да го целува по устата.
— Дядка… много умуваш! Не ставай магаре, ами запей. Ще пеем всички! Ха, искаш ли?
— Не.
— Тогава сам… хайде!
— И сам не искам…
— За какво се замисли? Деца имаш — нека работят, ти почивай… Защо си ги чувал? На, вземи чашата, да чукнем… Сиромаси сме, бе Дядка… си-ро-ма-си сме! И да работиш, и да не работиш — все то. Това ще ни остане!
— И во гресех роди ме мати моя — рече Дядката и изпи чашата до капка.
— Е, тъй те искам, Дядка — рече Гаврил и го потупа по рамото.
— Всичко е суета… всичко. Суета сует — рече Марко.
— Имаш право. За кьосавите като тебе — така е — отговори язвително Дядката.
— Така е! — удари масата полякът.
— Скакалец! — рече Марко и почна да псува.
— Пшт! — каза строго кметът и поглади сърповидните си мустаци.
Петият човек, дядо Йорго, който седеше с увиснала глава настрана, се отметна върху дългия хамбар край стената и захърка.
Полякът го изгледа с продължителна насмешка, па като махна с ръка, рече:
— Минало ти е времето, дядооо!
И обори глава.
Марко въздъхна. Гаврил хвърли още една чаша. Дядката почна да мрънка тихо някаква песен. Запрелият часовник на стената внезапно почна да бие. Заспалата глава на цинцарина се изправи между чашите, погледна към масата на пияниците, прозина се, кихна и пак увисна на дъската. Марко подкара някаква черковна песен с пискливия си глас. Дядката го придружи със сладкия си тенор. Гаврил и Пелинката завиха след тях:
Дрезгавите им гласове затрепераха продължително, превариха се, застигнаха се, преляха се един в други и в края се извиха несъгласно и меко. Менците, които висяха над тезгяха, дадоха тих звънлив отглас.
Вътре ненадейно влезе Павел Нямото — синът на Дядката, — изгледа гневно пияните и като приближи баща си, почна да го дърпа за рамото.
Павел беше едър и здрав седемнадесетгодишен момък с умно лице и високо чело. Още от детство беше глухоням. Когато баща му биваше пиян, Павел трепереше от гняв й ненавист и често пъти го изхвърляше из кръчмата и го биеше, без да може някой да се разправи с него. По червеното му лице и по сламките на пояса му личеше, че иде от нивата. Той задърпа по-силно баща си, почна да ломоти нещо и да разправя с ръце и с очи.
— Вика ме — ще си отида — рече Дядката.
— Ба, притрябвал си му сега — обади се Гаврил. Нямото крещеше и махаше с ръце. Личеше, че е сърдит. Марко, за да се покаже може би благороден, наля и му подаде чаша вино. Нямото я грабна, хвърли я из вратата и тъй страшно изгледа кьосето, че то се разтрепера.
— А… ббб… пп-п — вдигна грамаден юмрук Павел и застрашително със светкавичен поглед го показа на пирующите. Цинцаринът излезе из тезгяха.
— Е, хайде, Дядка… Хайде, върви си!
Дядката стана от мястото си.
— Е… като не искаш да ни попееш — върви си! През море ти вечеря! — рече Пелинко. Гаврил почна да се разправя с ръце с Нямото.
Дядката пазеше равновесие всред кръчмата и викаше на цинцарина:
— Пиши… там… колко имам?
— Не! Плати си, Дядка, не може така!
— Нямам… Пиши и мълчи, че виждаш ли тоя немия — може да ни пребие и двамата.
Павел улови баща си, измъкна из пояса му вителя, с който връзват снопи, и си тръгна. Дядката поиска да тръгне след него. Павел силно заломоти нещо, махна с ръка и излезе бързо.
— Не ще ме, магарето! Грехота е, вика, да ида пиян на нивата, дето се ражда хлябът… Ех, има право… умен е мой Павел! И защо ли ме не би? Падаше ми се!
Дядката пак седна на мястото си. Гаврил му подаде чашата.
— Пий… Павел е по-умен от тебе… много по-умен.
— Много по-умен е… На майка си се е метнал, бог да я прости!… Ех! Имала глава да пати!
— Ще си намериш друга, бе Дядка — почна да се смее Марко.
— Ти да мълчиш, кьосе — погледна го накриво Дядката. — Няма да се женя вече… Мина — всичко мина!
— Да оженим тебе, Марко — изсмя се гръмко Гаврил. — Оная нескопосница те напусна, ама друга ще ти намерим…
— Кьосе, кажи си право, защо те напусна Станка, а? Тук сме сами. И ожени се, проклетията! Година да я водиш и пак да те напусне. Се има някакви причини — почна да го закача Пелинко.
— Причини, дяволите — причини — възрази Марко.
— Ами, истина ли, като се оженила повторно, пак мома излязла, а? — лукаво подмигаа Пелинко.
Общ гръмлив и продължителен хохот процепи кръчмата. Дядо Йорго се събуди и почна да трие очите си. Марко се разпсува ужасно. Това разсмя още повече другарите му. Той удари няколко пъти по масата и тръгна да си отива.
— Като сте такива магарета — сбогом!
— Марко, стой! Ще попея — завика след него Дядката.
Марко се повърна и се засмя.
Пелинко извади кавала и почна да го сглобява.
Денят вече преваляше. Горещината навън бе отслабнала и из полето на вълни се донасяха тъжни жътварски песни.
— Пелинко, засвири бе! Защо се таиш от одеве? — рече Гаврил.
— Тъй — свири! Така те искам — обади се Дядката.
— Някоя жална подкарай — поиска Марко.
Пелинко мълчаливо го погледна и като наведе глава, положи устни на кавала. Всички се умълчаха. Дядо
