Йорго седна на хамбара и впери очи в свиреца. Цинцаринът се подпря до тезгяха. Пелинко вдъхновено полусклопи очи и наду кавала.
Първите звуци зашумяха като дълбока и продължителна въздишка и полека-лека загаснаха, сякаш потънаха в едно безкрайно море от страсти и скърби. После отново по-тъжно и по-високо се подеха, падаха на сърцето, взимаха душата и като вълшебни и дивни сънища я унасяха и увличаха в своите леки вълни. Всички се спогледаха и сякаш всички разбраха своите потайни мъки… Свирецът беше пребледнял. Дядката извади кърпа и почна да брише очите си. Дядо Йорго слушаше с отворени уста. Цинцаринът мечтаеше. Гаврил беше се подпрял на тезгяха, с изкривена глава, като че хвърчи нейде високо-високо, и унесен бе склонил клепки. Очите на Марко бяха се удвоила. А кавалът все повече и повече унасяше. Той хващаше най-тънките, най-нежните и най-потайните желания и скърби на душата, разтапяше я в своите дивни звукове и говореше, говореше и разказваше нещо умилително, безкрайно тъжно, то тъй хубаво и тъй чисто!
И от един път свърши. Менците на тезгяха отгласиха последния звук…
Една минута никой не продума. Всички мълчеха в някакво очакване. Пелинко хвърли тържествуващ поглед и изпи чашата си.
— Бог да те убие, бе Пелинко! — провикна се въодушевен Марко.
— Това се вика изкуство, на! А вие… пей, пей… Колко ти струва моя глас! проговори плачливо Дядката, чиито очи бяха мокри.
Гаврил само въздъхна и поръча вино. Дядо Йорго мълчаливо и учудено клатеше глава и църкаше със зъби, После всички отново зашумяха, заговориха за жени, за работа, за турци, за политика.
Денят беше минал и слънцето клонеше да заседне. Пелинко отново наду кавала. Една игрива весела песен се разлетя като вихър из кръчмата и превърна настроението. Дядката стана и почна тежко да играе, като гледаше в краката си и подвикваше: „Ух, ха-ха… де, удри… ух, ха-ха!“ Марко се улови до него толкова весел, че зеленият му зъб съвсем излезе навън. Гаврил ги гледаше, смееше се гръмко и ги насърчаваше.
— Тъй!… Газете!… Ха, Дядка… карай, хвърли елека… така… ха-ха-ха!
Кръчмата ехтеше от смеха му.
Пелинко отведнаж скърши свирнята и подкара пак тъжна. Игралците седнаха по местата си и почнаха да се препират. Гаврил им даде знак да мълчат. Кавалът отново ги унесе…
Слънцето бе зашло. Аз взех сбогом и си излязох Навън беше хладно и хубаво. Запад гореше в огън. Над полето лежеше една приятна хладина. Морни жътварки със смях и песни се връщаха в село на весели групи… Упътих се през ливадите надолу към моето село. Запад полека-лека побеляваше и над полето лягаше успокоителна вечерна сянка. Из тръсталака на реката звънливо крякаха жаби и гласът им дружно трептеше над полето като ек от хиляди челичени звънчета. Нейде се чу и заглъхна мъжка песен. Наоколо свиреха щурци. Стъмни се. Песните замлъкнаха. В небето наизскачаха звезди. Далече някъде засвири неопитно овчарче и запя:
Информация за текста
© 1903 Елин Пелин
Публикуван за пръв път в Летописи, IV, кн. 5, март 1903, с. 99–102 под заглавие: Един летен ден. Разказ от Елин Пелин. Със същото заглавие и с доста стилистични поправки включен в Разкази, т. I, 1904, с. 16–22, и почти без изменения в следните издания на Разкази.
Първообразите на някои от лицата в разказа несъмнено се коренят в наблюдаваната в родното село на писателя действителност. Племенникът на Елин Пелин д-р Ив. Велков съобщава: „Сборището [в Байлово] беше кафене «При чичо Петър с благите думи», гдето главният събеседник бе сам чичо Петър… Срещу кафенето, в близката съседна кръчма, се застояваше Дядката, по пътя минаваше и ръкомахаше неговият син — Павел Нямото; тук беше и Лукан «с тихия и равен говор», после Марко и всички други герои от «Летен ден»“ (Ив. Велков. Неговата родна къща. — Литературен фронт, бр. 33, 16. IV. 1949). — С новото заглавие, което дава име и на целия първи том, и след цялостна преработка включен в СI1, 1938. Някои поправки при преработката за СI: „крайно отегчителен“ става „нерадостен“; „единствената суха и висока топола“ — „полусухата топола“; „анемичните лица“ — „жълтите лица“, „А времето душно и тежко“ — „Денят бе душен и тежък“; „Аз стигнах на ханчето тъжен и морен“ — „Отбих се на ханчето край шосето“. Зачеркнати са: от характеристиката на жителите на Горно Ровинище — „които много работят, но много и пият“; в характеристиката на Марко — „[Сивите му оченца играеха весело и подвижно] като на маймуна“; на Гаврил — „Неговата внушителна външност криеше една строга и повелителна натура“; вместо „и понеже обичаше жените, успя да създаде много славни истории за себе си“ — „Обичаше жените и си имаше историйки“. Силно е съкратена репликата на Дядката при отказа му да пее. Зачеркната е и част от разговора на Дядката с Гаврил, общите разсъждения. При отказа да плати, Дядката казва на цинцарина според първоначалния текст: „Нямам… Куче!… Два бельовци впрягам бе, не вярваш ли ме!…“ Стегнато и опростено е и описанието на свиренето на Пелинко.
Сканиране, разпознаване и редакция: Ивет Костова, 2008
Публикация:
Елин Пелин. Съчинения, том 1 — Разкази 1901–1906
Редактор: Светла Гюрова
Издателство „Български писател“, 1972 г.
ДПК „Димитър Благоев“ — София
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5263]
Последна редакция: 2008-02-06 12:00:00
1
Съчинения на Елин Пелин. Под редакцията на Т. Боров, С., к-во „Хемус“, т. I, 1-о изд. 1938
