Цар Шишко

Елин ПелинЦар Шишко

Едно време дядо Господ Свети
слязъл бе земята да посети,
широм, дължом той да я обиде,
как живеят хората да види,
дали още така го почитат
и закона дали му зачитат.
Той стори се на просяк опърпан,
с бяла брада и кожух закърпен,
в една ръка със икона нова,
в друга ръка с тояга дренова.
Така Господ Свети, справедливи
на почивка спря до едни ниви.
Там наблизо момченце игриво
пасеше си свойто стадо сиво.
Старецът го повика и рече:
— Починах си, дете мое, вече,
помогни ми, синко, да се вдигна,
в град далечен трябва да пристигна.
Момченцето стареца подкрепи,
докато се на нозе закрепи,
па си бръкна в скъсана торбица,
та извади хлебец и солчица:
— Вземи, дядо — срамежливо рече,
ти си пътник, идеш отдалече,
похапни си — сили да подкрепиш,
че те гледам — едвам-едвам креташ.
Господ прие коравия залък
от ръцете на момъка малък,
па му рече: „Синко, за отплата
на ти тая свирчица чудата,
да те пази от всяка неволя;
а когато засвириш по воля,
нищо живо да не се утрае —
да се дигне, да се разиграе!
Щастие нека тя да ти докара,
зет да станеш славен ти на царя!“
Момченцето със радост голема
от стареца свирката поема,
целува му ръка до три пъти,
за града го в посока упъти,
па стадото кротичко потири,
със новата свирчица засвири…
И, о чудо, невидяно чудо —
разигра се стадо като лудо,
заскачаха кози и овчици,
заскачаха мравки и мушици,
не страя се сивото магаре,
ръченица изкусна удари!…
Най-после се момчето умори,
то сне свирка чудна от устата,
да си малко поеме душата,
и отведнъж игра се прекъсна —
кой си друсна, хубаво си друсна…
А привечер момчето закара
сиво стадо в село във кошара,
при чешмата застана на спирка,
па засвири с чудната си свирка.
И щом като свирня се понесе,
цяло село в игра се унесе,
залюля се хоро чудновато,
старо, младо, кьосаво, брадато,
здраво, болно, дете пеленаче —
всяко тича и всяко подскача…
Сне момчето свирка от устата,
да си малко поеме душата,
и отведнъж игра се прекъсна —
кой му друсна, хубаво му друсна!
Дядо господ, радостен, доволен,
упъти се за града престолен
и почука на царьови двори.
Сам му царят портите отвори,
разсърди се, изгледа го криво
и попита тежко, горделиво:
— Какво искаш, просяко нахален?…
— Късче хлебец, че съм много гладен
проговори старецът смирено
и погледна царя нажалено.
— Я се махай ти, старецо гнъсен! —
рече царят мрачен и навъсен
и ръка си със закана вдига:
— Хляб дори и мен ми не достига!…
Обидено Господ се повърна,
вдигна ръка и царя прокълна,
клетва тежка, страшна, гръмовита:
— Дано нивга нямаш ти насита!…
Оттогава апетит безмерен
доби тоя цар високомерен:
яде, яде и не се насища
нито с хляб, нито със месища,
готвачите не могат да смогнат,
със казани манджа да помогнат…
Царят яде, яде и тлъстее,
от ден на ден расте, дебелее,
тронът му го вече не побира,
спокойствие нийде не намира,