— Роботите… — неуверено предположи Сирра.
— Излезли са от строя. Два часа пълно изключване, докато корабът е възстановявал енергията си и ни е изваждал от сън. Освен това те заваряват повредите върху корпуса, а не тук.
Тя откопча нож от пояса си с инструменти и тикна края му в пукнатината. Да забележи нещо се оказа трудно, цепнатината беше прекалено тясна, но дълбочината й като че ли не превишаваше половин дюйм. Върхът на острието беше опрял в нещо. Делани отново го тикна в процепа. Нещото едва поддаде, но несъмнено не беше метал. Ножът сякаш се бе опрял в дърво. Тя поклати острието, а когато го извади, то беше изцапано с бяла субстанция.
— Какво е това? — попита Сирра.
— Трябва да се върнем в лабораторията — изстърга Делани белия налеп в пликче и го запечата.
Дежурството на Делани отиваше към края си, когато началникът на смяната Ямасита спря до нейният пост. Не вчесаните му коси падаха върху челото му, под очите му тъмнееха кръгове на умора.
— Сирра ми съобщи, че сте намерили цепнатина в корпуса. Така ли е?
— Тя беше херметизирана, но не е там работата…
— Тоест, тя не преминавала през цялата дебелина на обшивката, слава на Господа. Ремонтната бригада е заета с привеждане на корпуса в пълен порядък. Ако се постараем, след няколко дена ще можем отново да заспим, обаче това силно наруши разписанието ни. Сега комитетът решава да разбуди ли бригадата преди срока или да не нарушава цикъла. Това означава допълнителни седемнадесет години до провеждането на следващия преглед, но в замяна на това ще се върнем в предишния график. В добавка съществува опасността да ни удари още едно камъче, а това изобщо не бива да става.
Делани придвижи към него бележника си.
— Няма ли да погледнете моите разчети?
Той взе бележника с една ръка, а с другата изтри челото си.
— Не можете ли да ми ги покажете на компютъра? Имате ужасен почерк.
— На компютъра получавам други данни — скръсти тя ръце на гърдите си.
— Значи сте допуснали грешка — върна й той бележника.
— Вътрешната пукнатина не беше заварена.
— Но не даваше теч. Просто роботите-кантонери са я пропуснали. В тези часове системата е изпитвала претоварване.
И преди тя да успее да му отвърне с възмутен поглед, Ямасита си замина. Делани се облегна на облегалката на креслото и сложи бележника на коленете си. Над монитора висеше панорама от родните й места: дълга верига зелени хълмове, облята в слънчеви петна и бягащи сенки на облаци. На преден план се виждаше малка избеляла къща, покрита със сламен покрив. Някога, през лятото, когато въздухът бе изпълнен с благоуханието на детелина и други цветя, а росата не беше изсъхнала по листенцата им, тя бродеше по тези хълмове. Изумруденият остров — така хората наричаха Ирландия и колко бе вярно, наистина! Тя прекара месецът преди отлитането край морето — в Бандоран, на юг от Донегоул, където плажът от трите си страни бе обкръжен от скали. вълните бяха издълбали в камъка приказни зелено-сини барелефи, а зад тях се намираха така зелените хълмове!
Вниманието й се прехвърли към анализа на бялото вещество, което бе намерила в цепнатината и тя поръча на компютъра да определи състава му и да направи сравнения. Анализът показа, че пластмасата е със същия състав като тази, която бе използвана във всички не металически части на космолета. По какъв начин материалът й бе запушил смъртоносната цепнатина? Какво беше спасило кораба, докато роботите- кантонери са били изключени?
Тя натисна няколко клавиша и на екрана се появи хронологията на събитията. В нула-сто часа, камъчето с размер на топче за игра се врязва в „Изкупител“. Подаването на енергия на роботите и основните корабни системи се прекратява. Включват се независими от компютъра системи, които пристъпват към „оживяване“ на една от ремонтните бригади. След час и петдесет минути, компютърът отново започва да контролира кораба. Роботите се задвижват, а след десет минути, под воплите на сирени и мигане на аварийни лампички, се събужда и бригадата.
Делани почука с пръст по монитора. В записът, роботите сновяха навсякъде. Те са били длъжни да намерят откритата от нея пукнатина. Просто не са могли да я пропуснат. Но към този момент, тя вече е била запълнена.
Матракът на Делани бе станал много твърд и не беше за учудване. И той, също като одеалата и дрехите й, бяха на 2600 години. Всичко на кораба изглеждаше овехтяло. Тези, които се бяха занимавали с планирането на полета и инженерите, създали „Изкупител“, се бяха опирали на теорията и надеждата. Щяха ли хората да издържат на редовното потъване в сън, напомнящо смърт и дали космолетът щеше да смогне да се ремонтира сам, в зависимост от обстоятелствата? Докато изтечеше срока, необходим за достигане на далечната звезда, дали ремонтните бригади щяха ли да се справят със стотината обновления на кораба, които се изискваха?
Опитвайки се да заспи, тя си мислеше за компютъра. Създаден с огромен резервен запас интелект, който пронизваше целия космолет, той беше способен да взема самостоятелни решения, да контролира всички системи и да ръководи миниатюрните роботи с многоцелево назначение, които да сноват по проходите като трудолюбиви мишки. Какво прави компютърът, докато членовете на ремонтните бригади спят? Защо собствените й изчисления не съответствуват на цифрите, дадени от компютъра? И най тревожният въпрос: по какъв начин пластмасата, която им спаси живота, се оказа в цепнатината, която не бе открита от роботите?
След няколко часово мятане от хълбок на хълбок, в търсене на удобното положение, тя потъна в полубезсъзнателно състояние, като вече не отличаваше корабния шум от ударите на кръвта в собствените си уши. Тя започна лениво да си спомня за своя отдавнашен любовник, умрял на Земята преди почти три хиляди години. Беше го избрала, защото той беше лика-прилика на Уйлям Бътлър Йетс1 — с продълговато лице, скрито от тъмни очила с телени рамки. Делани го помоли да й почете стихове. Потъвайки в съня, тя слушаше гласа му и й се струваше, че той наистина е Уйлям Бътлър Йетс и седи на камък край пътеката, която води към плоския връх на Белбълбин. Не, не старият Йетс, написал „Второто пришествие“ с неговия пророчески „безобразен звяр“, който тича в тръст към Витлеем за кощунствено раждане — безобразеният звяр-мутант, който ги принуди да строят космолети-ковчези и да ги отправят в небето с надеждата, че не всичко човешко е обречено на гибел. Не, не той, а младият човек на двайсет и пет години — този, който подбираше ирландските народни предания и мечтаеше да построи в Инисфри дом от не изпечени тухли, където ще може да живее всред бръмчаща от пчели горска поляна.
Йетс държеше в едната си ръка бастун, а на коленете му се намираше разтворена книга.
— Какво търсиш, ти, момиче, в това утро с небивала красота?
Но преди тя да успее да му отвърне, задуха вятър и Йетс изчезна във вихъра му. Някой се изсмя зад гърба й. Тя се обърна: дългата пътека, която водеше надолу, към долината, беше пустинна, но около нея стърчаха много естествено заоблени варовикови камъни, зад които можеше да се крие неизвестното същество. Тя с трепет помисли, че тук могат да обитават гномове или сидове — вълшебният народ на хълмовете, но веднага си спомни, че не всички от сидовете са добри. Съществуваха много разкази за бебета, откраднати от люлките им, където на тяхно място поставяха камък или за пътници, безследно изчезнали по пътеката, която са смятали за безопасна. Царството на тези низши духове бе могло да таи гибел, а обитателите му да стават жестоки.
Гласът на Йетс се разнесе откъм сламения покрив:
— Задаваш ли си въпросът, дали тези вълшебни създания са дошли заедно с нас от стария край или това, което обитава в новия ти дом им е подарило живота? Дали те са с нас, защото ние вярваме в тях, или ние вярваме в тях, защото те са тук?
Делани намери в дълбочината на складовия модул това, което търсеше — запас от полихлоридна суровина, основата на десетина видове пластмаси, които можеха да дотрябват в космолета. Суровината се съхраняваше в шест колосално големи каци, стъпили върху ниски и широки крака. Сирра нетърпеливо я следваше.
