преди гадината да падне!
Аруула изкрещя в знак на потвърждение, дръпна поводите, използва всичката си сръчност.
Напразно.
Силен пристъп на вятъра блъсна животното и ездачите. Андронът се превъртя по надлъжната си ос, при което бяха изтървани два чувала с провизии. Само коланите предотвратиха падането на двамата ездачи в бездната. Духаше бръснещ леден вятър. Мат стисна зъби и усети пронизваща болка в лицето си.
За миг крилата на мравката се покриха с лед. Андронът нададе измъчен писък — в следващия момент единият чифт нежни крила се прекършиха.
— Меерду! — изкрещя Аруула и Мат го разбра без превод.
Стана така, сякаш витлата на хеликоптер престанаха да се въртят — падаха отвесно надолу.
Подтикван от инстинкта си за самосъхранение, андронът бясно размахваше оцелелите си крила. Ала това беше безпредметно усилие.
Бурята, снегът и вятърът имаха грижата всички да бъдат дръпнати безмилостно в бездънната мрачна пропаст, която беше зейнала под тях. Всред вихрещата се снежна буря вече не знаеха кое е горе и кое — долу, струваше им се като че ли се реят във въздуха.
Но Мат знаеше, че това състояние не може да продължи дълго. След миг щяха да се блъснат в твърда скала — и тогава всичко щеше да свърши.
Бившият пилот от BBC се успокояваше с мисълта, че поне му е съдено да умре със смъртта на летците…
Из фъртуната изникнаха призрачни форми, към които се носеха с вихрено темпо. В безсмисленото си усилие да я предпази, Мат обгърна с ръце Аруула.
Ужасяващи секунди на очакване.
Тогава дойде сблъсъкът.
Мат не знаеше какво става с него. Имаше чувството, че са изкарани навън всичките му вътрешности, толкова опустошителна беше силата, с която андронът се стовари върху земята.
Кожените ремъци, които досега го придържаха към седлото, се откъснаха под напора на тежестта. Мат не успя да задържи задълго Аруула, излетя от седлото във висока дъга, преобърна се във въздуха и за известно време загуби съзнание.
Когато отново дойде на себе си, бяха минали само секунди. Лежеше по корем във високия сняг, почти целият беше потънал в него. Вкочанясващ студ се промъкваше през наметката и гащеризона му и го караше да зъзне.
Мат примига, обърса снега от лицето си… и разбра какъв късмет е имал.
Не беше ранен, освен няколкото контузии нямаше други наранявания. Снежното поле беше омекотило удара при падането.
Мат бързо се изправи на крака, в наситената от танцуващи снежинки здрачевина започна да търси Аруула. Непрекъснато зовеше името на своята спътница, крещеше срещу непрестанно виещия вятър, газеше със затаен дъх в снега, в който ботушите му затъваха до кончовете.
Изведнъж в гъстата виелица съзря безформен торс. С ръце на лицето си, за да се предпазва от ледения вятър, се приближи до него и разбра, че това е андронът.
Животното лежеше мъртво в снега, не бе оцеляло при падането. При удара коничният му череп се беше пръснал като зрял плод. От него беше изтекла зеленикава течност, веднага замръзнала на студа.
На снега до мъртвото насекомо лежеше човешка фигура…
— Аруула!
Мат се хвърли към спътницата си. Левият й крак се беше оплел в стремето на седлото, горната част на тялото й беше затънала в снега.
Мат бързо отиде до нея и падна на колене, с голи ръце започна да я освобождава от снега. Младата жена не се помръдваше, беше загубила съзнание.
— Аруула! По дяволите, момиче, ела на себе си… Грабна я, изправи я, махна снега и леда от лицето й. С облекчение установи, че тя още диша.
— Аруула…! — Притисна я към себе си, топлеше я с тялото си, молеше се да не е получила вътрешни наранявания.
С гореща молитва поглеждаше към потъмнялото небе и се питаше дали в това странно време и този странен свят наистина съществува бог на име Вудан.
Свистящ вятър бушуваше около него, снегът и ледът здраво впиваха зъби. Чувстваше се самотен, безпомощен и сам.
Когато Аруула внезапно се раздвижи, той нададе радостен вик.
— Какво…? — попита младата жена на родния си език и отвори очи.
— Всичко е наред, малката — увери я Мат, хилейки се и обърса снежинките от челото й. — Направихме безупречно аварийно приземяване.
Аруула се понадигна, видя мъртвия андрон да лежи в снега.
— Имаш ли нещо счупено? — осведоми се Мат.
Жената воин огледа тялото си, опипа измъчените си кости и стави и после тръсна гривата си, в която блестяха безброй ледени кристалчета.
— Добре. — Мат кимна. — Трябва да видим как да се измъкнем оттук и да намерим убежище, инак ще ни сполети съдбата на шестокракия ни другар.
Аруула промърмори някакво потвърждение и с усилие се изправи на крака. Заедно започнаха да разтоварват от гърба на мравката оцелелите провизии и раницата, в която беше сандъчето с аварийния пакет от самолета на Мат.
Мат постави раницата и няколко торби на раменете си и вече се канеше да тръгва, когато Аруула го извика да се върне.
— Какво има? — попита я той.
Варварката не отговори, изтегли дългия си меч от ножницата на гърба си и без церемонии заудря с него по незащитената с броня долна страна на андрона.
— Какво, по дяволите…? — искаше да попита Мат, когато видя от корема на мравката да излиза белезникаво месо. Аруула пристъпи, отряза голямо парче от него и го пъхна в торбата си.
— Ядене — каза кратко тя. — Ние трябва…
Не успя да довърши изречението, защото в този момент се чу някакво виене и ръмжене, толкова отвратително, че на Мат му се смрази мозъкът на костите. Това в никакъв случай не беше вятърът и не идеше от човешко гърло.
Звучеше дрезгаво, пронизително, диво… и ужасяващо. Мат и Аруула се обърнаха едновременно. Варварката вдигна меча си, дясната ръка на Мат рязко опря до колана му, където беше пъхнат тежкият армейски пистолет.
— Какво е това? — попита той, докато тревожно се оглеждаше и се опитваше да надзърне през завесата от танцуващи снежинки.
Аруула не отговори. Стоеше в снега, широко разкрачена, с меч, стиснат в двете ръце. Очите й се бяха присвили в тесни цепки и Мат знаеше, че тя не само дебне, но и подслушва…
— Какво има? — попита я тихо. — Можеш ли да доловиш нещо?
— Гняв — каза Аруула само — и ярост. Нещо не желае да сме тук…
— Нещо ли? — Мат вдигна вежди. — Какво озна…?
Не успя да довърши думата, защото в същия момент отново се нададе ужасяващият рев, този път по- близо. Точно тогава падна мълния, която за някакво мигновение освети страховитото небе.
И срещу ослепителната светлина се очертаха контурите на огромна твар, която беше по-ужасна от всичко, което Мат беше виждал досега!
Представляваше гигантска планина от месо и козина, имаше далечна прилика с маймуните, с нокти и зъби, които бяха дълги като кинжали. Съществото вървеше изправено, но беше гърбато. Масивният му череп, от чиято паст стърчаха смъртоносни зъби, беше агресивно изпънато напред. Сплъстена козина висеше от създанието, от което се разнасяше смрад на смърт и тление.
За части от секундата призракът изчезна, ужасяващата картина се скри, но онази твар все още си беше там.
