Янко Перат
Сивият господар
Лунният блясък на нощта чезнеше, но денят още спотайваше багрите си. През тази млечна сивота, която не беше нито ден, нито нощ, много бавно, с крачки на опитни алпинисти, двамата се изкачваха нагоре към скалите, които само преди миг се отърсиха от мекото обятие на нощта и като мрачни великани пробиха висините, образувайки остри силуети върху мътната белезникавост на чистото небе. Свежият утринен въздух, който като че ли се стичаше от околните върхове, накара Яна да затрепери. Студът се промъкваше под дрехите и стигаше чак до костите.
— Студено е, а?
— Да, Франце, цялата треперя, но бързо ще се стопля, за мен ти не се страхувай!
— Изглежда, трябва да побързаме. Ще можеш ли да вървиш по-бързо?
— Защо, Франце, нали преди малко каза, че имаме достатъчно време! Знаеш, че въздухът е много остър. Трябва да дишам с отворена уста, а пък не съм свикнала.
Всъщност Яна никак не беше доволна, почти съжаляваше, че реши да участва в това изкачване. Може би причина за лошото й настроение бе така ранната утрин, може би мисълта за петте години, прекарани в долината, нощта, изминала в бдение или пък всичко заедно.
— Само да излезем горе, под ония голи скали, и малко ще си отдъхнем.
— За мен не се бой, Франце, ще вървя — отвърна му с тих глас, както обикновено. Не искаше той да разбере, че й е криво и че е крайно измъчена от нощта в колибата, където не успя да мигне.
Изминалата нощ я изтощи до крайност. Неприятностите идваха една след друга. Колибата, в която надвечер се приютиха, беше изоставена от няколко седмици и цялата беше просмукана от есенна влага. Щом запалиха огън, влагата се обърна на па̀ра, която притискаше дима към земята и всичко вътре се покри със сажди. Клепките на Яна пареха и боляха, докато помещението не се изсуши и димът започна свободно да излиза през отвора на стряхата.
Дълбоко в сърцето си повече се ядосваше на себе си, отколкото на Франце. Той непрекъснато се грижеше за нея. Сам приготви чая и извади храната, определена за вечеря. После донесе отнякъде наръч сено и й направи постеля близо до огъня. Самият той се задоволи с дълга, но тясна дъска, която също премести до огъня. Най-много от всичко я измъчи усилието да възпре яда си и старанието да изглежда весела, макар че сълзи напираха да рукнат от очите й.
Боеше се, че няма да издържи дълго, че ще покаже своето душевно раздвоение. Затова веднага след вечеря си легна. Метна якето върху главата си, стисна го здраво, натрупа сено под главата си, за да стане по-високо, и се престори, че вече спи. Всяко нейно движение бе като на опитен алпинист, свикнал да нощува където и да е. Франце я гледаше с тих възторг, но нищо не каза. И тя мълчеше. Съзнаваше, че това са остатъци от минали спомени и от това, което някога умееше. Скоро усети под себе си земята, чиято твърдост не можеха да смекчат няколко наръча сено, донесени от Франце. Почти веднага започнаха да я болят костите, но не искаше да се покаже разглезена и задиша така дълбоко, като че ли отдавна беше заспала. Тъй като очите й бяха затворени, тя усети как Франце покри гърба й със своето яке. Сетне чу да слага нови цепеници в огъня и да се намества върху дъската. Дълго слуша пращенето на огъня, после до слуха й достигна равномерно и силно дишане. Франце спеше дълбок, здрав сън.
„Вече няма защо да се преструвам“ — помисли си с облекчение, обърна се на гръб и загледа опушения таван, осветен от трепкащата светлина на огъня.
Защо всъщност е тук? Защо не си лежи в къщи, в мекото легло, покрито с чисти, приятно миришещи завивки?
Дойде тук да търси отговор на въпроса, който вече толкова време я измъчваше и тровеше живота й. Какъв е този чар, който с такава непреодолима сила привлича Франце на лов в планината и й го отнема винаги когато тя най-силно желае той да остане вкъщи, при нея?
Колко пъти напразно се е мъчила да го спре и ако някога все пак е успявала да го задържи у дома, той през цялото време е оставал замислен и тъжен. Затова винаги е съжалявала, че не го е оставила да върви там, където го влече сърцето му.
Яна обичаше Франце. Искаше той да принадлежи само на нея, затова се стараеше да изпълва живота му колкото може повече и наистина успяваше. Единствено от пушката и от лова в планината не успя да го откъсне. От началото се дразнеше. Това чувство завладя сърцето й бавно, докато се превърна в ненавист, в някаква странна, пареща ревност към лова и планината, сякаш ставаше дума за човешки създания, които искаха да й отнемат мъжа. В душата си носеше една чувствителна, болезнена рана. Винаги бе желала да бъде всичко за него и остана дълбоко разочарована, когато не успя. Усещаше инстинктивна ненавист към всичко, което така привличаше и задържаше мъжа й. Беше много чувствителна и си въобразяваше, че той търси утеха за душата си в планината, а не в нея.
С такова настроение тя често мислеше какво да направи, за да го привлече още повече към себе си и да го откъсне от непреодолимата сила, теглеща го все на лов към планината, докато веднъж не й хрумна, че тя самата трябва да види и опознае своята „съперница“, която съблазняваше мъжа й и е по-силна от нея.
Не беше нужно да убеждава дълго Франце. Той без колебание й обеща, че следващия път ще я вземе със себе си, и ето че сега лежи на твърдата земя в колибата, гледа играта на сенките, образувани от трепкащите пламъци на огъня, и опъва разглобените си крайници.
Огънят догаряше, а тя не можеше да заспи. Таванът започна да приема фантастични форми в светлината на огъня, който изведнъж се разгоря с ярки пламъци, но много бързо изгасна и пепел покри нажежените въглени. През пукнатината в стряхата засвети луната и с нежната си, хладна светлина любопитно заопипва сивотата в колибата. Яна лежеше и с широко отворени очи гледаше лунния лъч. В нея оживяваха спомените и от тъмнината прииждаха мисли…
С облекчение стана, когато Франце се събуди два ча̀са преди изгрев-слънце и каза, че трябва да тръгват. Бързо се стегнаха, излязоха от колибата и поеха към върха.
Пътеката водеше рязко нагоре по стръмния, обрасъл склон в посока към варовиковите кули, които, съвсем тъмни, стърчаха пред височината, покрита с пелена от сняг, натрупан преди няколко дни. Клековите храсти от скалите като че ли висяха в синкавия здрач. Двамата стигнаха скалите точно в мига, когато иззад Червената канара се разляха ранните пурпурни зори. Всяка секунда щеше да се покаже и слънцето. Върхът Кърна вече беше видял изгрева, защото целият бе облян в пурпурен блясък. Снежните кристали мътно блестяха и очакваха лъчите на утринното слънце да ги изпълни с перли.
— Тук ще си отдъхнем, но само за малко. Заедно със слънцето излизат на паша и дивите кози! — рече Франце и свали раницата си. Постла якето си върху заснежената височинка, за да седне Яна.
— Там горе, виждаш ли, по онази тераса ще излезем при скалата, която не е толкова опасна, и ще стигнем чак до Лужница. Там ще видим диви кози.
— Зная! Тази пътека ми е позната още преди да стана жена на високопланински ловец — продума язвително тя, но Франце не я чу, защото беше отправил поглед към скалата Масонк и с бинокъла си внимателно разглеждаше планинските тераси.
„Дори не ме чува“ — помисли си обидено тя, защото той нито й отговори, нито пък показа, че я е чул. „По всичко личи, че всяка стара коза му е легнала на сърцето повече от мен“ — ядосваше се тя. Сигурно затова остана сляпа и безчувствена към красотата дори и тогава, когато меко я погалиха слънчевите лъчи, току-що пробили чистия, утринен въздух над Червената канара.
Очите на Яна се вглеждаха навътре в душата й и пред тях се мярна нещо от миналото…
Спомни си как срещна Франце в планината, дадоха й го точно тези планини, които сега идваха да й го отнемат, както сама си представяше.
Кой знае дали някога щеше да се срещне с него, ако един ден заедно с приятелката си Ида не беше се заблудила в клековия лабиринт, покрил склона под Миговец. Тогава искаха да съкратят пътя към дома, защото слънцето клонеше на запад. Едва слезли от върха, те се спуснаха надолу по склона с надеждата, че ще излязат направо на пътя. Но стръмнината, отначало все още търпима, изведнъж започна рязко да води към клековите гъсталаци на около един изстрел разстояние по-надолу.
— Смело, Ида! Щом стигнем клека, ще е по-леко, ще видиш — утешаваше Яна приятелката си, която започваше вече да плаче. Надеждата й обаче не се оправда. В клековите гъсталаци беше наистина по- малко опасно, но затова пък по-неприятно. Скоро краката им бяха изподрани чак над коленете. А гъсталакът
