и кошарите да дига силни думи за новото. И когато минеше в долната махала, хубав и наперен, конят риеше с копито, цвилеше с развята грива под опънатите стремена, докато на дървения одър тя не махнеше с белите ръце, запретнати до раменете.
От прозореца се стрелна сянка:
— „Стой, ти казвам“ — по-страшно извика този човек. И тръгна срещу мене. Другите също дигнаха пушките, готови да ме разкъсат със сачми и куршуми.
Полковникът се заслуша в гласа на Тома.
— Застанах на равното. Дигнах пушката настрана, знак, че нямам намерение да стрелям. А потурлията не кандисва, вика ми: „Хвърли пушката, хвърли пушката.“
Бре, мамка му, почудих се — да дигна ли да го направя на решето, или наистина да я хвърля в снега и като пленен германец — на — няма. И му креснах: „Какво искаш ти бе?“ „Гледай ти, гледай“ — рече за мене и побесня и видях да лъска в навущата кама.
С него шега няма, знаех вече. Премигнах още веднъж, по-добре видях камата. Не, нямаше да спре нищо ръката му и в тая пустош единият трябва да легне и да обагри снега. А на мене никак не ми се искаше, бяха трима, даже да го перна, другите двама ще преварят и хайде, свети Тома — в дълбоката гора под някой камък, докато те размие водата и сетне на капки потечеш в нея.
— Боже! — изохка жената на Тома.
— Това си мислех и страхът влезе под кожата ми. Изпотих се, а тоя здравеняк стои, мери ме откъде да почне — от главата надолу или обратното. Аз не бях го виждал този разбойник досега в гората и гняв ме хвана, сигурно беше от горния край на планината, бозави му бяха потруите, при нас върви само черното.
— Знам, знам го лично — подскочи другоселецът и събори чашата си.
— „Какво искаш?“ — обадих му се твърдо — и Тома, и жената дори не обърна внимание на счупеното, — той все идеше и ми вадеше очите със своите силно изпъкнали очи на гуляйджия и касапин.
— Глава режа, знам го, знам, знам — повтаряше другоселецът.
— Трай бе — скара му се кръстникът и да скрие червенината, сложи едрата си ръка на мустачките.
— „Ха де, ха де!“ — това хъркаше тоя серсемин и вярно е, дебнеше ме откъде да почне. „Слушай, викам, какво искаш от мене — кръвта ли? Няма да ти е лесно, остави ме да си вървя по пътя.“
И се връцнах назад по пъртината, ама две не виждам. Той ме души, ще ме вчепка, ако посегне, а пък може и пушката си да изпразни. Хубава мишенка — гръб имам три педи без малко.
Полковникът постоя още под прозореца. Не идваха да го викат. Всички слушаха, подскачаха на столовете, сякаш искаха да помогнат на своя приятел със сила или с думи. Но Тома не ги оставяше да се намесят. Без да се повдигне, само с гласа си той ги държеше по местата си.
Мислите на полковника се отскубваха от разказа на Тома и се втурваха надолу към блеенето на козата. Но там вече нямаше никой. Нямаше ли? Или жената е дошла по-близко и от своето място го различава разпънат на стената — мълчалив, нерешителен и слаб. И уплашена за него, хапе устните си. Остаря ли, или загрубя — или все едно и край на всичко?
Върна се по циментовата стълба, седна срещу другоселеца и посегна към чашата си. Пак не го забелязаха. Всички слушаха Тома, сърдеха се, когато някой изпреварваше изговаряните бавно думи.
— Вървя, очите ми играят и третото око усетих, както сега помня — точно на тила. Още малко ми оставаше да стигна на ръба на стръмното: ще се метна зад дърветата, нека стрелят, ако могат. „Стой бе“ — ревна оня. Аз не се обръщам. „Не съм гладен за сръндака, яжте си го“, рекох. „Стой бе!“ „Няма, рекох, да ви слушам — тая планина колко е ваша, толкова е моя.“ „Таткова ти“. „На държавата е“ — рекох. „Балами ли ще ни правиш.“ Тях ги гонеше по-голям страх, изтървяха ли ме, можех да докарам горски, можех всичко, знаех ли ги какво мислят — седемте години се обаждаха и далеч по-чиста работа бе мене да очистят, вместо да треперят сетне. „Чакай бе, хайдутин“ — викна човекът зад мене и усетих острото в реброто.
— Боже! — изохка жената на Тома и по-силно натисна ръката на изприщената си уста.
Полковникът слушаше всяка дума от разказа на Тома. Огледа се, никой не го забелязваше. Забравиха ли за него? Може би винаги е било така. Посрещаха го шумно, всякога се събираха — пиеха и пееха. И на лов отиваха в гората. Гордееха се със своя полковник, но той изведнъж си помисли, че все пак тези хора са някъде далече от него. Стоят си в своя дом, работят, радват се, а той? Препускаше нанякъде. Накъде по- точно? Знаеха ли какво мисли той за тях, за себе си, или им стигаше, че си живееха добре на своята земя. Той не усети кога се прегъна, кога напълни шапката с бели коси и раменете със звезди.
И колко време не бе идвал тука? От година, две? От детството ли? А тази луда жена, която го побъркваше! Къде беше в този миг, тази нощ, вчера, днес?
А онзи познат глас в тъмното, козата?
Стегна го ботушът, куртката. Ритна с крак, но ботушът повече го стегна. А те слушаха и никой не усещаше, че ще се пръсне в тази дреха, в стаята с бумтяща печка, пълна с цепеници от меше. Наведе се незабелязано и ритна пак. Реши да го дръпне с пръсти. Ботушът бавно се изхлузи и тежко пльосна върху дремещата котка, която се изви и злобно го одраска по ръката. Полковникът прехапа устни. На светлото видя окървавената си длан, защипа го и би измъкнал пистолета, ако не бяха до него тези хора. А котката се плъзна тихо и спря до печката. Полковникът въздъхна.
И другоселецът въздъхна подир него.
— Издебнах и го треснах по ръката. Ножът блесна настрана, извика. Другите в лещака вдигнаха пушките, но така не можеха да стрелят — можеше и своя да ударят.
Чуваше гласа на Тома и всичко му се струваше като сън, Прозорецът се блъсна, но другоселецът опъна ръката си и го притвори. Поиска отново да се измъкне навън, да потъне в тъмнината — хлад извираше оттам, а тука беше топло и тези хора се задъхваха, без да го усещат.
— „Нека да се разберем — уговаряше Тома бракониерите още, — колкото е ваша планината, толкова и моя.“
— Хубаво си го казал — рече другоселецът и кръстникът лошо щеше да се скара.
А полковникът вече се потеше и не знаеше да хвърли ли куртката, малко ли се излага и той — само да го пипнеха. Най-малко — разжалването. А мъжът й, роднините — можеха да го разкъсат. Но ослепен се мъкнеше и не я оставяше да си върви по цели нощи. Какво не мина през главата му, учудваше се. Какво не видя от света, а не се отлепяше от нея и това е.
Докато жена му беше млада, броеше всичките му дни. Оставяше я месеци сама с децата или я местеше в различни градове и къщи. И всичко идваше от само себе си — звезда подир звезда и млад полковник: умен, изпълнителен — чакаше го само хубаво и слава. Но беше ли свободен — бягаше насам, към махалата, обикаляше до късно — кога за нощ, за часове или само да мине под прозореца, както в първите години, преди да стъпи в казармата, преди пагона и женитбата.
— Не ме беше страх от него — чу до себе си признанието на Тома, — страх ме беше от очите.
А с полковника какво беше — нито страх, нито надежда.
— „Остави ме“, рекох. А той: „що съм го ударил.“
— „Искаш да ме надупчиш в тая пустош и да си мълча ли?“
Дотича с кожените дрехи, заповяда ми да тръгна, а на потурлията рече да тръгне подир другия. Ето че ме караха, пушката ми не взеха, но ме караха пред себе си и аз знаех, че някъде ще ме наместят. „Откъде си?“ — попита деликатно коженият…
„Няма да ви кажа, си рекох, тя отърваване няма, ами поне да се държа.“
— „Какво да те правим сега?“
— „Пуснете ме да си вървя. И за мене има, и за вас — планина голяма.“
— „А защо не кажеш откъде си? Планината знаем, че е наша.“
— „А вас питам ли ви откъде сте?“
Тъй се влачихме до обяд.
— „А бе какъв човек си ти?“ — пак ме навива коженият.
— „Като вас съм, рекох, човек и разбойник.“
— „За разбойник, виждаме го, ама другото?“
— И какво, какво нататък — не издържа другоселецът и подскочи.
— Тихо бе, човек, тихо.
