Любен Петков
Бракониери
Полковникът кацна с хеликоптера в двора на Тома. Веднага приятелите се събраха и започнаха разговорите за утрешния лов.
— Колкото магаре — рече другоселецът, далечен роднина на домакините.
— Какво като магаре?
— За глиган говори — ядосваше се кръстникът.
— Виждал съм, защо? — подкрепи Тома другоселеца и присви око с петно на роговицата колкото просено зърно. — В петдесет и осма с татко, бог да го прости, ударихме такъв глиган.
— Не вярват — рече другоселецът.
Наоколо се надпреварваха да го уличат в лъжа. Човекът се бранеше — дигаше от стола слабото си тяло, задъхваше се от беззлобно слово.
— Утре да тръгнем — ще ви го покажа.
— Стига бе.
— Бас.
Кукурякът беше нацъфтял, спуснаха се луди потоци от високото — време само за лов. Всеки искаше да излезе в гората, но нали бяха ударили бройките си по плана на дружинката? Пазеха се от бракониерство, пазеха и другите от законите.
— Бас ловиш ли? — хвана се за кръстника човекът.
— Хайде бе — глиган.
— Глиган я.
Жената извади наденицата от тигана и я поднесе на масата, до запотената кана с червено вино.
— Наденицата е бъркана — похвали се тя на полковника. — Половината е от сърна, другата половина — от глиган.
Всяка година по това време опитваше такава наденица и домакинята го подсещаше да си припомни разликата: коя е по-добра — миналогодишната, по-миналогодишната или сегашната.
Полковникът, като си пое дълбоко дъх, каза, че тази е направена най-добре от всякога.
— Съвсем пресни са — издаде се жената, защото по това време ловът на сърни е забранен. Сетне го попита за семейството, за децата. Той на свой ред се похвали, че голямата му дъщеря е приета в университета.
— А нашата догодина. Сега е в единайсети клас.
— Голяма грижа! — Всичко нямаше да й разкаже, но си помисли, че никак няма да им е лесно догодина.
— Хвалят я.
Мъжете се протягаха с пълни чаши за наздравица с полковника — висок и сух, но с меки черти на лицето, когато се усмихваше. Обичаше тия хора, своя край и лова. И най-много песните на планината.
Жената още искаше да му говори, да го разпитва, но каната отново се разля и полковникът заслуша мъжете, които шумно спореха и се надлъгваха. Другоселецът също не се даваше. Каквото и да кажеше вече, слушаха го без насмешка.
По едно време всички млъкнаха. Подхвана я надълго Тома. Бялото петно на роговицата застина на едно място и докато не свърши, милиметър не мръдна.
— Няма да кажа кога — рече Тома. — И важно ли е? Ние се събрахме на Голямото пладнище и се пръснахме. Аз — към Катуница.
Кръстникът на Тома, много червендалест мъж, с мустачки, които донесе от дравския фронт и толкова време се грижеше за тях, се наслаждаваше на приказките на своя кръщелник и ако някой искаше да го спре, веднага го изтикваше с очи, с лакът или с груба дума.
— По едно време — напредваше Тома — захвърча сняг. Ситен. И нещо ме задърпа, казва ми — Тома, връщай се. Но краката не слушаха, влачех се като слепок и малко страх дойдеше ли, хващах пояса — дреме ли там габровската кама. Бърках, пропадах в снега. Бях сигурен, че ще престане да ме зарива, стигна ли Катуница. Първо чух изстрел от бойна пушка. Снегът веднага спря и гледай сега чудото — пред очите ми скочи един голям сръндак и увисна във въздуха. Онемях. Дръпнах се зад едно дърво, а сръндакът се изви към мене, бодна ме с винените си очи и измуча: забравих за пушката и камите и по-силно се натиснах до дървото.
Жената на Тома забрави за гостите, с ръка на устата слушаше, без да си поеме дъх.
— Стар ловджия съм, такова нещо не беше ми се случвало. Сръндакът отметна глава, завъртя рога — питаш ли ме, — изхриптя и аз видях струята, която стигна до мене: беше кървава.
Другоселецът намигна — добре я подкара, искаше да каже.
— Огледах се за тия, дето гръмнаха. Сръндакът не ме видя и препусна по стръмното. Да стрелям, се сетих късно, пък нещо ми казваше да не се издавам, тази бойна пушка мирише на началство. По-добре беше да видя докъде ще стигне работата. И тръгнах отдалеко по кървавата диря. Вървях, вървях и не мислех за Катуница. От тоя по-голям лов де? Това едно, а другото ме бодеше, караше ме да спра, да размисля трезво и да се махна. И тия, дето удариха сръндака, нямаше да се откажат. По това време дивечът е забранен, за един такъв сръндак дават седем години, ни повече, ни по-малко.
— Седем години ли? — замисли се полковникът.
— Седем — повтори другоселецът.
— Чакайте! — спря ги кръстникът.
— Хайде сега: върви в устата на вълка или бъди умен, Тома, и се връщай.
Полковникът се сепна, и той не се спираше в лудостта си по оная жена в долния край на селото. Службата го запиля по пътищата, за женитби ли бяха неговите времена? А после като щури се гонеха. Сърцето му се сви, но си каза, че е късно: на тия години кръвта се утаява — остава хубавото, лошото се мъчим да забравим. Но факт е, че и неговото бе бракониерство, с всички рискове пушката да гръмне срещу му.
— Мина време, никой не се обади — не спираше Тома. — Гората дремеше под снега, светеше навсякъде и само аз като бръмбар пълзях все по кръвта, вече убеден, че ония са забравили за раненото животно. (Полковникът си науми, че сърнешкото в наденицата е от тоя лов на Тома.) Гледай сега какво става: на равното, вече разгорещен и бесен от кръвта по бялото, аз ги видях. Бяха трима: единият в кожени дрехи, държеше бойна пушка, другият беше потурлия, значи, човек от планината, третият носеше ватенка и шапка с ушанки.
Неочаквано полковникът се вдигна от мястото си. Без да каже дума, без да погледне, прекоси стаята и излезе навън. Селото се готвеше за сън. Чуваше се звънтенето на чанове и хлопки и някъде в тъмнината към долната махала блеенето на коза. Още по-далече от хълма идеше свирнята на кавал и думкането на тежък хлопатар като църковна камбана. Стадата, помисли си полковникът: кооперативните стада са това. И нещо трепна, нещо забравено — близко и познато, което бе стояло до този миг дълбоко в душата му, сега никнеше с болка. С болка ли? За отминалото време, за детството, минало в трънаците подир стадата на по- имотния стрико, или за ония дни на лятото, когато възсядаше натовареното с гюмове магаре и препускаше от кошарата до мандрата, докато е още топло млякото, докато слънцето се радва на гората и още не е нагорещило пътя и остриганата му главица с щръкналите и зачервени уши, същински доматчета.
Притисна се до стената и въздъхна. Блеенето на козата отново грабна мислите му — надолу, където подир малко изписка жена. Тя не се караше на козата. И на полковника му се стори, че разпознава гласа: говореше нежно с високия си глас и козата вече тичаше към нея и непрекъснато врещеше. И в това преплитане и търсене на гласовете тъмнината се топеше за двете същества — всичко замълча за тях, затихна.
В този миг от отворения прозорец над главата му изскочи равният глас на Тома:
— Потурлията ревна: „Стой!“ — и с насочено чифте върху ми. Питате ли какво ми е било?
Живеят. Живеят, трепна полковникът. Като облаците, като тревата. Без звезди на раменете.
И сам, захлупен под козирката, в тихата нощ за кой ли път се заклеваше да не мръдне от мястото си, да си остане веднъж завинаги при полегатите хълмове, обагрени в кървавочервено в късна есен и всяка пролет в меко зелено — при своите, с които бясно тичаше по вечеринките, а с алестия кон препускаше по махалите
