действителност не латинската му ученост, полузнанието на гръцки език, разсъжденията му върху произхода на боговете съставляват истинското му величие. Тия занимания са отшумели с течение на времето. Те една ли биха представлявали днес интерес, ако той не беше автор на „Декамерон“. И сам Бокачо едва ли е могъл да предполага, че историческите му трактати, алегорическите му и мистични поеми, класическите му енциклопедии, в които проличава необикновена ученост, ще се окажат без всякаква стойност, мъртъв филологически прах. И то в сравнение с ония разкази с твърде непристойно съдържание, които той е написал за забава на една принцеса. „Безпътните“ му новели от „Декамерон“ му донасят по-голяма литературна слава. Именно това, което е страничен продукт на неговия гений, ще му донесе безсмъртие. А ерудитските му книги сега пълнят прашните рафтове на библиотеките на филолозите и специалистите.
Бокачо има много творби, които могат да бъдат предмет на изследване, на чист научен интерес. Той има юношески литературни творби, които се отличават със злоупотреби с митологията. Някои от тях направо са подражание на Сенека и Овидий. В тях той разкрива несъмнен поетичен талант. В „Ninfale Fiesolano“, макар че подражава на митологическата идилия, се чувствува известна поетическа прелест. Също така заслужава интерес и „Фиамета“ със своята интензивност на любовното чувство. Но книгата, която донесе действителната слава на Джовани Бокачо, не се отличава с ученост. Тя е написана в духа на народния говор (макар и виртуозно, и с вкус), събрала е много от приказките на устния фолклор, от онова безименно богатство, което е притежание на всички и на никой.
На широката публика Бокачо е известен с една-единствена книга, които преживя вековете. Тия сто новели, разказани за десет дни, са отдавна достояние на цялото човечество. Авторът на „Декамерон“ ни пренася под флорентинското небе, показва ни очарованието и горчивините на живота на фона на пир по време на чумата. В момент на трагични контрасти най-добре се чувствува сладостта на живота. На тоя мрачен фон на средновековно бедствие животът изглежда още по-привлекателен от всеки друг път. В разказите на веселия Бокачо се чувствува негата на средиземноморската култура, те се отличават с необикновена жизненост и пластичност, те гъмжат от характери, ситуации, човешки съдби. Безгрижният разказвач на ренесансовски случки се превръща в някаква нова Шехеразада, която ни отвежда под светлото, усмихнато и ласкаво италианско небе. Тук е показано италианското общество, пъстро и богато, освободено от гнета, на теологията.
Сега „Декамерон“ стои спокойно на рафта на библиотеката ни. А някога това произведение е предизвикало „революция“ с дръзкото си съдържание и необичайната трактовка на темите. По думите на знаменития италиански критик и историк на литературата Франческо де Санктис то е дошло съвсем неочаквано, паднало е като „гръм от ясно небе“. Бокачо безпощадно подлага на удари всичко „свято“ на тая епоха. Нравите на епохата рисува с карикатурна веселост и непочтителен смях. Заразява всичко със своя ренесансовски релативизъм, без да излиза от границите на доброто и злото. С галантния маниер на духовит събеседник той ни въвежда в едно пъстро общество. Това калейдоскопично общество се състои от феодални синьори и селяни, крале и пирати, търговци и монаси, банкери и занаятчии, слуги и комедианти, сицилианци и евреи, французи и генуезци, сарацини и флорентинци, неаполитанци и жители на Корфу и Вавилония. Но тук преобладават преди всичко италианците. Това необикновено разнообразно общество се тресе от смях и „дяволии“, от пороци и страсти. Това е един безконечен, пъстър свят от „дрехи и лица, племена, наречия, състояния“. Просто за литературната история изглежда невероятно бърз преходът от поезията на Данте и Петрарка към прозата на Бокачо. Двамата са прекалено спиритуалистични духове — и изведнъж се явява плебейски сочната проза на Бокачо. Тя по своему също „изящна“ и „галантна“, но не носи вече старото благородство на класическия слог. Прекрасната тосканска проза на Бокачо бързо завладява публиката. Макар че в началото нейният вкус не е могъл да не бъде „шокиран“. „Декамерон“ е някакъв литературен Вавилон, където шуми пъстра човешка реч, кръстосват се бои и раси. Тук има много пластове, смешение на народи и наречия, игра на житейски комбинации, по-малко чиста психология и възвишени акценти. „Декамерон“ е някаква своего рода погребална плоча върху „мистична Италия“ на св. Франциск Асизки, както по-късно Дон Кихот хвърли няколко буци пръст върху гроба на старото рицарство. Някога един знаменит английски поет съжаляваше, че след Сервантес Испания не ражда рицари. Може съвсем определено да се каже, че след убийствените новели на Бокачо няма вече място за свети изображения, за свещени атрибути, за св. Франциск, манастирите вече са населени с порочни монаси и монахини, които познават плътската любов.
Анатол Франс казваше, че предпочита два тлъсти порока пред десетина постни добродетели. Представете си, че в миг светът на „Декамерон“ се превърне в някакво обиталище на добродетелта, където няма пороци, страсти, женско коварство. Изведнъж всичко ще се превърне в нещо целомъдрено и скучно. Отсега нататък няма да има паднали ангели, а само монотонни
райски градини. „Декамерон“ без изображението на дузина човешки порока не би имал живописна сила, не би бил велико произведение. Ако всичко вървеше както в последната новела на сборника — Гризелда, образец на идеална жена, животът би изгубил своето очарование и прелестни тайни. Ние никога нямаше да узнаем за пъстрия лабиринт на човешки коварства и изненади, известен под името „Декамерон“. Но флорентинският сплетник добре си знае работата. Той не иска да повтори Данте и неговите идеални концентрични кръгове. Той иска да създаде нещо свое, оригинално, неповторимо ярко. Макар че може да се оспорва неговото бащинство. Не се знае точно докъде се простира авторството над тия притчи, анекдоти, новели, поучителни разкази. Бокачо ни прилича твърде много на древния медик Гален, който съставил своята медицинска енциклопедия от разказите на хора, които са минавали край неговата врата и които той добросъвестно е разпитвал за болести и лечебни средства. Бокачо е събрал от странствуващи хора много сведения и идеи, за да изгради своята безсмъртна книга. По тоя начин се е получила тая енциклопедия на ренесансовия живот, на пъстрите нрави и лекомисления морал. Всичко това е едно благодатно поле на тънки наблюдения и психологически експерименти. Тук могат да изострят своето моралистично любопитство Молиер и Лабрюйер, да предусетят типовете на своя любим персонаж. Всичко това напомня някаква „парижка“ хроника през XIV в. Тук се разиграва някакъв класически персонаж, само че под флорентинско небе.
Бокачо идва няколко столетия преди Балзак, както херцог Сен-Симон преди Пруст. И чудно! Как само за половин век се осъществява един революционен преход, само с няколко десетилетия може да се измери преходът между две велики произведения на средновековния и ренесансовия гений. Става дума за „Божествена комедия“ на Данте и „Декамерон“ на Бокачо. Някак поразително контрастно става промяната между средновековните видения на Данте и пътешествието му в задгробния свят и жизнерадостното изкуство на Джовани Бокачо. Възторжената публика е толкова зашеметена от появата на „Декамерон“, че за миг забравя виденията на строгия Данте.
Тя е почувствувала, че в лицето на знаменития новелист се появява антипод на Данте. Бокачо показва веселото безпътство на ненаказаните „грешници“ и изчиства натрапничавия спомен за наказаните грешници. Със своето блестящо изкуство на флорентински новелист той прави преврат в прозата, разделя се със смях с миналото. В неговия смях има нещо от могъщия кикот на плебея, от антитрадиционизма на бастарда. Бокачо пише, без да съзнава „човешката комедия“ на ранното буржоазно общество. Въпреки че е горещ поклонник на Данте и цял живот се занимава с личността му, в сферата на изкуството той се е разминал с него. Той е създал нещо, което е чуждо на католическия свят на великия флорентинец. По думите на един френски критик, ако на сто песни на Данте има антипод, това са несъмнено стоте новели на Бокачо, събрани в сборника „Декамерон“. Авторът на „Божествена комедия“ и авторът на „Декамерон“ са велики артисти на италианската реч, но те създават два противоположни „космоса“. От една страна, имаме безутешната „Божествена комедия“, а от друга — земното, епикурейско изкуство на Бокачо, нямащо нищо общо със задгробните видения.
Ако Данте имаше възможност да прочете стоте новели на Бокачо, би се ужасил от разрухата на живота, от антирегламентацията на нравите, от антиспиритуализма, от бунта на плътга. В „човешката комедия“ на Бокачо няма нищо от небесната йерархия, от волята за съразмерност и миров порядък. Несъмнено „императорът на тъжното царство“ ще се изуми от картините на битова пъстрота, плътско лукавство, фриволност и буржоазна жизненост. И действително Бокачо по вътрешното устройство на гения си, по темперамент и жизнен механизъм е чужд на аскетичната и схоластична култура на Средновековието. Той е типичен буржоа по усещане. Не случайно той принадлежи към това съсловие, към тая група от граждани,
