че са къси и имат характер на анекдоти.
Едно изключително събитие в средновековния живот като чумата дава тласък на Бокачо да напише най-популярната си и гениална книга. Той не е присъствувал непосредствено при избухването на чумата, но въз основа на източници и фантазии изблици успява да създаде картината на тоя средновековен бич, който покосява моментално стотици хора, руши правите, изменя обществените отношения, съдействува за деградирането на човешката природа, кара навсякъде да властвува един животински егоизъм. Всичко живо немее и трепери пред тоя „черен ангел“ на Средновековието, който неочаквано връхлита върху бедните граждани, опустошава богати градове и морски столици, внася дух на разтление и мимолетност. XX век си има своите болести-бич като рака, XIX век — туберкулозата, Средновековието познава холерата и чумата, чието гнездо е Мала Азия, и които най-вече се пренасят чрез търговските кораби. Обикновено на прага на смъртта се повишава жизненият тонус, страстта към живота става много по-голяма от всеки друг път. Заплашената личност с небитие се мъчи колкото се може да вземе от живота блага, преди да бъде отнесена към неизвестността. В книгата на Джовани Бокачо „Memento vitae“ и „Memento mori“ имат съдбоносна среща, дават; си дуел. При последна степен господствува принципът „Memento vitae“, Бокачо хвърля своето предизвикателство към Средновековието и неговите ужаси. Книгата му е прослава на живите тела-, които се гърчат си страсти и удоволствия. Сред тия сто новели или по-точно сто стрели срещу Средновековието могат да се намерят най-различни по съдържание литературни творби. Тук се срещат весели истории и изпълнени с мрачен колорит повествования. До веселите истории за разпътни монаси стоят отличаващи се със своята невесела фантазия новели, като тая за младия благородник Настаджо дели Онести. В тая новела всичко прераства в тъжен символ.
Всички изследвачи на творчеството на Бокачо са изумени от контраста, с който започва тая книга. Тук действуват заканите на психологическия контраст. Читателят минава през тъмни коридори, докато се озове в градини, щедро обсипани от лъчите на ренесансовото слънце. Скоро бива забравен черният бич на страшната болест, която бушува във Флоренция. Един малък, но очарователен кръг на просветени хора заживява с проблемите на живота, които са по-силни от тия на смъртта. Бокачо се смее на смъртта. „Декамерон“ — това е „насмешлива хроника“ за отиващото си Средновековие. Някак радостни и лекомислени изглеждат „лабиринтите на «Декамерон»“.
В тия сто новели е показано, че любовта е по-силна от смъртта, животът — от небитието. Те са толкова пъстри и богати, че допадат на Шекспир. Тук са показани всички възможни и невъзможни изобретения на любовта: малките любовни хитрости, вероломството на куртизанките, съпружеските изневери, тук са разиграни много буржоазни фарсове. Всичко това представлява някаква великолепна „питореска“, някакъв карнавал на човешката изобретателност и глупост. Сами по себе си тия сюжети са вече готови драми, комедии и трагедии. Само чакат ръката на вещия драматург, който ще ги изведе от състоянието на битова „питореска“ и „плутовско“ лекомислие. Сега те са само маски и фигуранти, панаирджийски дървени човечета, които само с един гениален дъх могат да бъдат превърнати в неумиращи типове. В лицето на Бокачо италианската новела е намерила своя първомайстор. Италианската новела вече по същество се превръща в драма. В нейната основа постоянно лежи драматическа колизия на характерите. При нея са характерни далечните пътешествия, опасните морета, съдбоносните случайности. Тя най-вече е обърната към страните на Изтока на „Хиляда и една нощ“, към пределите на далечния Запад със своите рицарски легенди и любовни романи. Всички тия неща присъствуват в по-голяма или по-малка степен в новелистиката на Бокачо.
Творецът на „Декамерон“ е създател на литературния жанр новела. Той има многобройни последователи и приемници. Разбира се, има и предшественици в този труден и лаконичен вид Корените на неговото изкуство се намират в средните векове. В Бокачевата новела възкръсва насмешливостта на френските трубадури и иронията на френските новелисти към църквата, селските проповедници и бедни монаси. Безспорно Бокачо се е възползувал от съкровищницата на световната литература. Тук се забелязва и влияние на източната поезия, и мотиви от Апулей, заемки от гръцките романи и различните средновековни латински сборници, теми от италианското „Новелино“ и „Разкази за древните рицари“. Някои са наклонни да смятат, че самото описание на чумата в „Декамерон“ е свързано с образци като тия на Тукидит, Лукреций, Макробий. Някои места от новелите показват латински периоди на фразата.
Като цяло източниците на Бокачо в „Декамерон“ идват от живота. Той използва разкази, почерпани от живота на Флоренция, голяма част от които са автентични, някои от разказите му имат неаполитанско, сицилийско, гръцко, източно, африканско произхождение. Всички те са достояние на всички, те са порядъчно „познати лица“, но Бокачо ги превръща в литература, издига ги на уровена на изкуството. Ако се взрем внимателно в аналогичните сборници на средновековното новелистично изкуство, ще видим, че италианското „Новелино“, френските фаблио са бледи и схематични, нелитературни и плахи в сравнение с индивидуалното изкуство на Бокачо. Те не надхвърлят рамките на забавния анекдот. Тяхното предназначение е да развличат една безхитростна и невзискателна читателска маса, която най-вече се интересува от развлекателната страна на нещата. Няма съмнение, че авторът на „Декамерон“ е заимствувал отнякъде своите сюжети, той не може да ги измисли, съчини. Но във всичко той е влагал нещо свое, неповторимо лично. Много неща като типове са били вече набелязани от живота, ала Бокачо превърнал отвлечените фигури е живи лица, зад неподвижните маски може да видиш човешка физиономия. Бокачо вече показва марионетния театър на живота. Смешното и трагичното, сериозното и фриволното е омесено с някаква дяволска сръчност.
Явно, че много неща Бокачо е възприел от своя престой в Неапол, престой, който е оформил неговата личност, вкусове и привички. Неаполитанската чувствителност е изработила в него бъдещия новелист. По това време той е чул безброй разкази, които по-късно заимствува, превръща в благородно градиво за своите новели. Но Бокачо оставя върху новелата отпечатъка на собствения си гений. По думите на един литературен историк под неговите изкусни ръце новелата се превръща в бронзова статуетка, подобна на тия на Бенвенуто Челини. При Бокачо новелата получава завършен и съвършен вид. Той става творец на нейния език, тип, ритъм, музика; със своя гений определя кръга на нейните сюжети. Самата композиция на „Декамерон“ вече ни подсказва, че пред нас се намира едно голямо дарование. Геният на автора на „Декамерон“, въпреки че се опира на приемствеността на флорентинското епикурейство, намира нови чувства, показва нов поглед върху живота и житейски рационализъм. Бокачо превръща старата новела от тип морална поука и забавна житейска история в изкуство, изящно по своята разработка и език. Езикът, на който са разказани новелите, говори за латински примеси и ерудитски реминисценции. Не малко участие в изработването на тоя сочен език има и Бокачо-критикът.
Привлекателното при разказваческото изкуство на Бокачо се състои в това, че на всичко той умее да даде одухотворяваща, романтична рамка. Той умее да одухотвори плътското, да подходи към него с вкус и грация. Въпреки че разказва толкова много земни истории, никъде неговият разказвачески гений не се принизява до уровена на един плосък натурализъм, а обратното — на всичко намира романтична окраска. Присъствието на „черната смърт“ ражда диханието на романтизма. Познавачи на епохата на Възраждането говорят, че романтическата стихия е заложена в душата на Възраждането. Ако по-късно, в следващите векове, романтизмът е някакво болестно състояние, то ренесансовият романтизъм е нещо обратно, той диша жизненост и здраве. Духът на романтическата новела струи в платната на италианските художници от XV в., а разказите на италианските новелисти се отличават със своята романтична ирония, ефирност на романтическите чувства. С романтична окраска се отличават и стоте новели на Бокачо, на всичко той е намерил един романтичен фон.
Бокачо е един от най-насмешливите умове, които познава историята на литературата. Той подлага всичко на унищожителен смях и забавление, особено се подиграва с човешката глупост. За да покаже човешката глупост обаче, той не си служи с романтични гротески и символични хиперболи, а направо снема скици от натура. Бокачо показва човешкото общество откъм неговите страсти, смешни и грозни страни. Но той не страда от едностранчивост на ума, никога не изпада в мизантропия, наблюдавайки несъвършените черти на човешката природа. Като всеки човек на тая епоха той запазва у себе си богатите си залежи на смях, към всичко безобразно се отнася с галантна, ренесансовска насмешка. Той не служи на отвлечени понятия и морализаторски принципи, които изсушават погледа към живота. Преди всичко него го интересува ежедневното „чудо“ на живота, „феноменът“ на битието, в неговата пъстрота и разнообразие. В неговите новели може да се проследят блясъкът и нищетата на човешкото съществуване. Като всяка сензитивна
